ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (251.)
При натиск резултатът е според материала: едни се смаляват, други израстват.*
01.03.2001. ПОРАЖЕНИЯТА, ИЗГУБЕНИТЕ БИТКИ
Компенсират липсата на увереност с липса на възпитание. Перифразирам реплика от писъмце на Френсис Скот Фицджералд, писано през 1929 г. до някой си Джон Пийл Бишъп; у Фицджералд звучи така: "…ти си се опитал да компенсираш липсата си на увереност с липса на покорност към формата"** В моята версия фразата е насочена към гръмогласни заявления за позиция от страна на автори – като например, Стефан Цанев (1936), Вежди Рашидов (1951) и пр., които поради насилената самоувереност в собствената им правота няма как, не мога да приема. Впрочем, изблиците на лош тон приемам не както вероятно очаква съответният заядливец, а като белег за вътрешна неубеденост. Тази нестабилност избива иззад кресливо заявените им становища по едно или друго.
Обичам да откривам зад написания текст угрижено човешко разбиране, да ми звучи умореният и уравновесен глас, а не патетични изблици. За сериозни неща патетиката, артистичната поза не върви, стои фалшиво, предизвикателно, все едно че ми говори: "Виж само колко съм готин, колко съм си смел и правилен; а ти защо не си като мен?" Абсолютен нарцисизъм, който отблъсква. Но у нас в България повечето – да не кажа: с редки изключения, се изразяват точно по този героически начин. Такъв стил е израз на затаен комплекс за ниско самочувствие, за недоученост, за еуфорията на простака, добрал се някак до трибуната. Клетият невежа говори, говори, говори... и в поройния му брътвеж има само рошав, настръхнал войнствено перчем, изпулени от фанатична ярост очи, заканително стиснати юмруци, скърцане на зъби, съскане… Е??? Това ли ти е силата!
"Обичай врага си!" е недостижимо за тези артистични натури. Те създават гранични ровове, телени мрежи и минни полета навсякъде, докъдето проникнат. Кого устройва такъв пароксизъм? Да обичам врага си, мисля, означава да се опитам да го проумея; ала не като го обсъждам отстрани, а като проникна – чрез обич към гада, до неговата светая светих и така, откъм неговия олтар, от гледна точка на неговата мерна система видя нещата, по които спорим и са го наострили срещу мен. Какво върши си е негово право, негов избор и не се чувствам длъжен да се съгласявам с него, но се чувствам длъжен да уважа неговата личност; това е въпрос на елементарна култура. А нашите умни и артистични хора и това елементарно изискване на цивилизования не владеят. Като не успяват да се справят с бесовете вътре в себе си, питам: как ще се справят с бесовете, които ни разпиляват като нация?
И второ, поради что неразумният юрод туря Русия, Щатите или Запада като лакмус, за да разбере кой е повече българин? Не стоят ли и едните, и другите еднакво или не, но твърде далеч от самоуважението ни на нация с много по-богати културни пластове под нозете, от уважението към прото-българския или тракийския ни корен! Понятието "България" е не особено изяснено у нас и днес, сто и двайсет години откакто Третата българска държава се събуди от половин хилядолетие под исляма. Как ще се случи? Който толкова е привързан към Западна Европа или Русия, каква му е идеята, та седи тук, ами не се затича към любимото място под слънцето! Те вероятно не желаят да се съгласят, че България, българин от хиляда и триста години е манталитет, т.е. бит или начин на живот, начин на присъствие сред останалите етноси, нации, държави. Имам горчивото съмнения, че и едните, и другите не им пука за род и Отечество, колкото за това как да се уподобят по-прилежно на някой друг. Жестоката истина е, че нацията се обезличава, обезкръвяваме се в препирни и хайдушки свади, а имотът ни е разграден двор за набезите на чужди за обикновения български гражданин интереси.
Добрият стопанин обединява, т.е. консолидира, укрепва, затвърждава своето. Защо става тъй, че седем-осем милиона*** сме заложници в собствения си дом, имот, нива, пространство заради благоденствието на десетина хиляди отродници от нацията ни? Безкрайните спорове, партийни катаклизми, междупартийни ожесточени сблъсъци у нас като че ли преследват едничката цел – да не разберем ние, мнозинството от осем милиона граждани, че законът – при положение че не е писан от хайдуци – има за цел да закриля не тариката, а съвестния, честния, трудолюбивия, добронамерения човек.
Един кокошкар и мутра****, от когото треперят Златица и околните селца, когото не знам по какви човеколюбиви съображения Съдебната ни система извади от затвора, пред репортерка на националната телевизия заяви с превъзходно самочувствие, че се връщал като депутат в Народното ни събрание, понеже именно тук му е работното място. Щеше да е виц, ако не е толкова страшно. Обаче ако някой рече, че имам нещо против кокошкаря, ще отговоря: Не е виновен той, че са го помилвали от най-високо място по не знам какви си политически съображения; виновни са други; и моля, не ми навирайте кокошкаря-мутра в очи, защото мародери, които съсипваха и продължават да ни съсипват живота, са цели-целенички, косъм не пада от главата им, награбеното от нас е пред нас, те не го и крият; ние сме наивниците, че не сме наясно кому даваме доверието си по време на избори.
02.03.2001.
Възпитанието – болният проблем за нацията в началото на третото хилядолетие. И понеже става дума за младежта, за сегашните деца и юноши, треперя от притеснение: какво ти бъдеще, настоящето им е школа по разпиляване на талантите в буквален и в преносен смисъл! Значи, две супер-важни неща: съдебната система и образованието!Щатите – подозирам, са започнали да градят просперитета си върху тези две толкова важни, но и занемарени днес у нас обществени сфери. Лични мои си впечатления ми подсказват, че с невежественото си поведения нашите 12-16-20-годишни са прекрасен материал за утрешни слуги, камериерки, обслужващ персонал в старческите домове на заможни чуждестранни прослойки, санитари, временно наемани селскостопански работници и прочие дейности, които не изискват особена квалификация и проява на творчество и предприемчивост. Нашите млади поколения са много по-невъзпитани, по-агресивни, по-безскрупулни, по-нарцистично влюбени в себе си; ориентацията им за Добро и Зло е съвършено объркана. Но вина за това положение не носят те, макар да са обречени на страдания за своята неадекватност към моралните стойности.
Има дни, когато влизам между тях с усещането, че току-що съм захлопнал капака на вонлива свинска кочина: насреща грухтящото свинство рисува зурлата си, кипри се, отърква се лъстиво по дъските на кочината, трополи с копитца, върти опашле. А това са доскорошни нежни дечурлига. В грубостта, царяща помежду им, детското е синьо-посиняло от задушаване, и задачата ми, както я схващам, е да помогна на детенцето да се ориентира, да оцелее от удушаването въпреки планирания отвън хаос в днешна България. Говоря за децата на най-бедните осем милиона граждани на Републиката. Те растат в буренясала занемарена, запусната нива. Виж, за отроците на т.нар. елит…Отдалеч лъскавеят; не ги обичам, зная, че не съм прав, но моята любов е тук, вътре, в кочината – между младите муцунки откривам очарователни стръкчета женственост, чар, готовност да се страда заради някого тайно, продължително. И най-чудесното е, че тези стръкчета не съзнават своето очарование. Нищо фалшиво! Нищо нафукано! И те всъщност са моят празник, моят личен Великден, щом вляза като учител сред тях.
03.03.2001.
Изгубил си влияние, позицията ти е разклатена, съсипана, чувстваш се притеснен? Чудесно! Имаш повод да погледнеш към себе си от нов ъгъл. Монолитният паметник ли те изкушава?! Човекът е нещо свежо, пулсиращо, тръпнещо. И това го изисква от нас Негово величество Животът. Безцелно, сякаш еднообразно към каменистия бряг вълни моделират пейзажа. Panta rhei, panta kineitai kai ouden menei**** и ако застанеш като рак в бързея на бързо отлитащото време, какво очакваш да ти се случи? Плувай, пъстърво, плувай! Плувай нагоре срещу праговете на реката, скачай по-нагоре срещу течението или се спускай надолу по течението, изследвай дълбоките мътни вирове, подмолите на живота, сенчестите места. Това е щастието да усещаш промените като стимул, като подканяне, да не се заравяш глупаво в тинята на отчаянието, безсилен, да се предаваш на отчаяние или да бягаш по-далеч от тази разграбвана твоя родина.
И в цялата бъркотия, суетня, пулсации, непостоянство все пак да не забравяме, че каквото и да се случва, докато обичаме, докато ни върти кръговратът на сезоните и настроенията, живи сме именно понеже губим, понеже има какво да губим. Успехът, печалбите, придобитото виси като камък на шия; обратно – пораженията, изгубените битки, тревогите пришпорват, усилват усещането, че живеем. Аз искам! – това да ни е девизът. Никой не атакува съсипани крепости. Оплакваш се, че си бил атакуван, бил си наранен... Прекрасно! То значи: преценили са, че си нещо в този твой свят. Нали?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 21 sep. 2020
___* Станислав Йежи Лец (1909-1966), из "Невчесани мисли".
.jpg)
.jpg)
.jpg)