Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 23 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (71.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (71.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  27.05.1999., продължение
  Това, което се случи с комунистическите лидери след 1990 г., е показателен случай като по учебник. Извадени от собствената си среда с блаженствата на  благоденстващи отци на нацията, доста от тези персони заприличаха на хора, държани пряко волята им на тъмно, па изнесени на припек. Как срамежливо и кротко можели да звучат познатите някогашни металически гласове! Видя се, че и партийният функционер от най-висш ранг бил като нас човек със своите болки и притеснения, можел и той да се съмнява, да трепери над здравето си, а и над това как ще го възприеме народът. Такава е сърцевината на здравата партийна философия – партийният член отговаря единствено пред органа на мнозинството, не пред съвестта си, а пред Партията. Самата партия се състои от честни и предани членове. Но под "честни" да се разбира "съответстващи на партийното понятие за чест", т.е. бетонно убедени, че партията им никога не греши.

  Еуфоричните агитки от първите месеци след Десети ноември със заклеймяването на всичко, що дотогава е носело определението "комунистически-комунистическа-комунистическо", вместо да решат проблема на Отечеството с едномилионната членска маса на БКП, капсулира тези внезапно осиротели без партията си хора в натрапената им обща вина. "Няма бивши комунисти!" – опияняваха се в гръмкото си красноречие ораторите на едва прохождащата у нас демокрация. Ала когато приковеш до зида с лозунгите и най-добронамерения с веселичкото и злобничко "червен боклук", какво да стори червеният боклук, освен да се подлюти и той от своя страна! Да съм на негово място, и аз не бих простил на квакащите отгоре ми с изпулени очи и изхвръкнали от ярост жили. Да, но кой да ни научи, че обикновено най-силно крещящият е бивш или все още действащ информатор (доносник) на страховития Шести отдел* на Живковата Държавна сигурност сред кандидатите за лидери! Трябва да си бая задръстен, че да не правиш разлика между властващия до вчера партиен гаулайтер и обикновения редник-член на БКП – сам той жертва на манипулация. Ето така се налагаше демокрацията в България. Т.нар. "демократи" (кресльовци) се наложиха над плахо проявяващите се демократи от категорията на Петър Дертлиев (1916-2000). Вече се досещам как стана този номер. В националната ни история първото Народно събрание на Оборище дава донякъде представа каква схватка между характери се води в преломни исторически моменти. В този смисъл Гавраил Хлътев или Хълтов – двигателят на Априлското въстание от 1876 г. Георги Бенковски, е блестящ първообраз на активно мечтаещия да поеме водачеството. Единствено в неговия случай обаче, доколкото ми е известно, това лидерство беше големият шанс за нацията ни да се покаже пред света в робската си несрета.

  От вчерашните червени идоли първи се отрекоха мекеретата. Смушваха се месец-два по крайчеца на многолюдните митинги през зимата на 1989/1990 г., па като усетиха, че по трибуните са накацали все гола вода политиканстващи, присламчиха към микрофоните, към Кръглата маса, към разните "общонародни", "обновени", "радикални",
"антикомунистически", "демократически" комитети, комисии, полит. дружинки из цялата страна, превърнаха се в неразделна част от манифестациите, прописаха декларации и призиви срещу "червения октопод" и ей ги, след година, две и три години – ведри, красиви и преустроени, цъфнаха я в общинската управа, правителствена някоя службица или в Народното събрание. В новичък костюм с модна кройка и риза на райе, стъпващо както паун в новите си патъци по дебелия килим в парламента, вчерашния партаец, който името си още драще с правописни грешки, със задебелял глас вече дава наставления, ръси простотии а ла Бай Тошо.

  Ако си спомняте как младежи се изгавриха с един доктор, дето после му остана прякорът Нубиеца, или грозда от вицове за фамозния депутат с красното име Гошо Тъпото. Как в нюйоркски хотел се бори с климатичната инсталация, или как Тъпото на някакъв прием примъкнал стола си до шведската маса, опрял лакти и придърпал паниците с мръвки. Ето ги новите ганьовци на манежа! Да, ама този тъмен образ по едно време за една бройка да оглави кайнака с голямата пара от игралния бизнес в държавата. (Това последното и следващия абзац добавих при преписа по-късно.) За пример, без да ги именувам, са и хора на висока длъжност в днешен Пловдив, лекари по професия. Две години по митингите на пловдивските опозиционни партии и движения лекарите заничаха любопитно от задните редички, изпъваха шия, тълпяха се зад храстите в Градската градина. По-късно в Пловдив се заговори за дружинката на анестезиолозите – приятелски кръжец около новия кмет**, чийто членове с малко пари изкупиха сградния фонд на бившите държавни поликлиники, заговори се за мафия на лекарското съсловие, както година преди това се случи и с местния адвокатски бранш.

  Къде са днес – десет години по-късно, някогашните присламчили се? Можеш ли дори да поприказваш човешки с тях? Мнозина от тях станаха неразделна част от новия иконостас на Републиката. Такъв един, телесно здрав като бик за разплод и цапнат в устата, преди дни показаха наживо по националната ни телевизия как се пердаши с квесторите в Народното събрание***. Тази човек, бивш шеф на клиниката в Пазарджик, вероятно е добър професионалист в своята област, в медицината, но що върши като народен избраник? Ходи да гостува ту в Багдад, ту в Белград, чат-пат в някое родно предприятие за час-два общува с електората, не пропуска кьор-софра на правителствен или дипломатически прием, води показния живот на човек от столичния хайлайф, разведе се, мотае се обкръжен от знойни дами, строи вила на два етажа с триметрови зидове край София и е привързан към двамата си сина юноши, та ги взема на лов в бившите Живкови резервати и по луксозните почивни бази за дами и господа от лъже-елита на столицата.

  А не е единственият уредил се с Хипократовата клетва в България. Покаянието не се състоя. Остава другият изход – Мойсеевият. Едва когато всички ние, родените в соца, измрем и споменът за държавата ни – добра, лоша, но държава, сред нашите внуци или правнуци избледнее и потъне в забрава и кога "българин да се наричам първа радост е за мене" от буквара го замени хит на чалгата.

  БЕЛЕЖКА:

  Един от тези хора ми бе съученик в гимназията; три учебни години сме били в една и съща паралелка. Като кардиохирург в тукашните среди легенди за него (в положителния смисъл) още се носят. Сега току го виждам по телевизора как се муси в парламента или дава измъчени интервюта в защита на оклепан до ушите партиен шеф. Жалко за Васко Паница****, дали не го засмука и него манията да се нареди покрай Иван-Костовци, които обявиха всичко за продан и разпиляване на съграденото от две поколения българи в България! 
 
  Пловдив, 16 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 fev. 2020

Илюстрации:
- Един от най-активните народни представители;
- Д-р Васил Паница, кардиохирург, депутат в НС.
–––
* VI отдел или Гестапо на Държавна сигурност, чиято работа бе да слухти за т.нар. вражески настроения преди всичко сред мислещите българи.
*** Д-р Илия Баташки (1961), вж. https://www.168chasa.bg/Article/4651030 & https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Batashki-podnovi-meracite-si-za-shefskoto-myasto-v-UMBAL-Sv-Georgi-445983 & https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Ekskluzivno-Batashki-natiren-ot-MVR-bolnica-shte-se-probva-za-rektor-na-MU-Plovdiv-866528 "Бая засмука и от Втора градска болница. Откъдето мине, трева не никне. Щом не е още в затвора, да се радва"... (мнение за д-р Илия Баташки).
**** Д-р Васил Паница (1947), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0  Бел.м., tisss.

ПИР НА ПЛЪТТА

ПИР НА ПЛЪТТА

Бе нежна като момина сълза –
с високо дупе и гърди налети,
мъжкари трима мислехме се за
аристократи, даже за поети.

Търчахме й наоколо с език
провесен като три дръгливи песа
и всеки виждаше се мъченик,
достоен паж на нежната принцеса.

Лъстиви мадригали в нейна чест
нанизахме и ето най-подире
успяхме дружно да я увлечем
по лирика в студентската квартира.

Разляхме вино както си е ред,
бонбони шоколадови в кутия,
и всеки в позата на горд поет
зае се чувствата си да разкрие.

Бе понеделник, дълъг бе денят,
залезе слънцето едва към седем
и стиховете ни успяха да пленят,
че позволи на трима да я гледат,

да й нашепваме един през друг
не мадригали най-благочестиви,
ами лъстиви стихове на шут,
когото силно виното опива.

Пропускам незначителното и
на всеки, що внимателно ме слуша,
ще кажа, че накрай ни позволи
да я изкъпем тримата под душа.

И мокра върху мекия диван
с целувки и милувки безразборно
ний любихме я вкупом и без свян,
а сетне всеки сам си я завтори.

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети...
Където мине хубава жена,
успява да възторгне куп поети.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 18 noe. 2007 – edited by 23 fev.2020