петък, 2 април 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (532.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (532.)  

  Не знам нещо по-тъжно от явно хубава някога жена, изгубила илюзиите си, че може още да бъде харесвана и обичана. – Аноним (1947)

  13.01.2020.

ПЛЕТАЧКАТА НА ДЕТСКИ ТЕРЛИЧКИ*

Ах, елате, елате! Предлагам терлички
за хлапенца и даже терлички за всички,
от мен шапки плетени с две ръкавички
за теб, за детето, за всяко момиче.

И аз бях обичана, и аз помня още
по мен колко тичаха, даже как нощем
за мен серенада пред къщи звучеше,
но всичко отмина и сякаш не беше.

Сега малко зъзна и малко съм стара
и как по друг начин пари да изкарам,
наложи се, значи, и аз като всички
просяци градски на клошар да приличам.

До шия увила се в дрехи, в найлони,
край гарата свита, пак глад да ме гони,
ала шапката розова, виж, на косите
дали ми отива!... Нали съм красива?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 apr. 2021

Илюстрация:
- Продавачка на плетива край Централната жп-гара Пловдив.
–––
* Обречени на мизерия възрастни жени, за да допълнят оскъдната пенсия, предлагат изработени от самите тях домашни плетива – шапки, бебешки терлици, шалчета, ръкавици или плетени на една кука миниатюрни покривки за хол. Припичат се на зимното слънце или се гушат на завет в някой ъгъл, а през летните месеци ще ги видите да стоят между пъстрите рекламни витрини по пловдивската Главна търговска улица на града или край входа покрай някой голям магазин. Клети жени, които през целия си живот са работили, изгледали са челяд, ала са изоставени от управниците, ограбени от партийните глутници, често дори от близките си, те не крадат, не хленчат, те не са електорат, на тях властта не им обръща внимание, но те са тъжната част в градския пейзаж на днешния моя роден Пловдив. Бел.м., tisss

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (531.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (531.)  

  Власт, която уважава себе си, се нуждае от страхливия, от подмазвача и доносника както от въздуха, слънцето и водата се нуждае всяко живо същество! – Аноним (1947)

  02.04.1994. ДИРЕКТОР

 Трътлестият мъж излезе като дизелов локомотив от учителската стая.

  – Ха-ха! Хо-хо-хо-о-о! Хе-хе-хе-е-е, набих им чемберите! Хо-хо-хо! Два месеца ще са тихи и кротки – ечеше гръмовният му кикот. Кръстоса ръце пред гърди и с упоритото изражение на пакостник по рождение заби взор в стената пред себе си, между двата фикуса, над които високо, почти до тавана бяха монтирани в редичка портретите на Левски, Ботев, Добри Чинтулов и на монаха Паисий Хилендарски. Постоя неподвижен известно време, набит, с едър торс и глава без врат.

  – Мария! Откога не си ми поглеждала фикусите? – обърна се към чинно застиналата наблизо чистачка, която – бледа, крехка, слабичка, в тъмносиня работна манта, с жив интерес наблюдаваше как в училищния двор два етажа по-надолу неколцина хлапаци разхождат калните си обуща по току-що боядисаните в оптимистично розово пейки.

  – Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин директор.

  – Нищо! Ти пак ги забърши.

  В това време като сенки от учителската стая се заизнизваха някакви жени и някакви умислени плахи мъже без грам самочувствие, някакви посивели хорица, върху чието лице и фигура се четеше не отчаяние, о-о, не отчаяние, а тъпото сиво равнодушие на примирили се с участта си висшисти. Минавайки на пръсти, силно прегърбени покрай дебелия мъж, в края на коридора, след като завиеха зад ъгъла към стълбището, тези сенки отново вдигаха очи, поемаха с пълни гърди въздух, пооправяха си смачканите физиономии. Веднага между тях се появиха двама бъбривци, които пуснаха няколко остроумия, в смисъл: А бе, тежичко си е, ама пък сме половин ден свободни, а пък и като пресметнеш ваканциите... Единият от тях се опита да анализира думите на шефа:

  – Такава е постановката, бе! Той не е виновен човекът, че длъжността му е мизерна, неприятна. – Обаче тутакси около него се образува празно пространство, или вакуум, както се изразяват физиците, и умникът побърза отново да се влее в стадото, като не спираше да се оправдава, подсмърчайки: – Ама аз не за лошо го казах. Някой да ме е чул някога да говоря лошо за нашия господин директор?!  

  – Мишков! – с фамилиарен тон, но назидателно се обади идеално плешив възрастен и достолепен мъж със симпатично спортно коремче. – Наказан си да викнеш по една малка гроздова с пържени картофи и салатка. Немедленно и веднагически! То не ти е литература това бе, Мишков. То си е чиста математика и пунтипластика. Къде отиваш ти може би!!!

  Притаил се зад кървавоалената дебела плюшена завеса зад открехнатия прозорец в огромния си кабинет с никелиран надпис отвън "Директор", дебеланкото чак примижа от кеф. Бе изтърчал до наблюдателницата си да чуе какво ли си шепнат онези жалки шушумиги. И баш в този момент на мека наслада, на вратата му някой лекичко почука.

  – Влез!

  Влезе, придвижвайки тромаво масивното си наедряло туловище като юрдечка, една дебелана с огромен задник и прибрани на весело кокче косици. Гледаше го отчаяно и предано с немигащи честни сини очи:

  – Протоколчето, господин директор!

  Той властно махна с длан да го остави това протоколче върху бюрото му, помежду червения телефон и пирографираната битово оцветена чаша с подострените моливи. Неестествено привела гръб: едната ръка – на деколтето, другата – грациозно опната встрани, дебеланата тръгна да излиза заднешком, но тъкмо докопа дръжката, когато той строго извика:

  – Йорданова!... Я, почакай!

  – Да, господин директор... – Със свита в юмруче длан пред уста, цялата превърнала се в слух.

  – Седни де, седни!

  Йорданова приседна в крайчеца на дивана. Видът й беше такъв, сякаш всеки миг ще се разплаче. Той я фиксира около минута с леден поглед, както паяк дебне муха.

  – Мда-а... – Разходи се напред и назад из кабинета. Стъпките му, господарски, тежки, глъхнеха в дебелия кърваво ален мокет. Лапите му – с дланите една върху друга зад гърба, върху задника. – Госпожа Йорданова!

  – Да, господин директор...?

  – Защо ви помолих (подчерта, натърти на думата "помолих") да останете?!

  – Не знам. Съвсем не мога да знам, господин директор.

  – А не се ли досетихте защо именно на вас бе оказана честта точ в точ да водите по протокол събранието?

  – Досетих се, господин директор.

  – Тогава???

  – Ми той Лишев нямаше да се изказва... Бяхме предвидили неговите думи да ги каже Крушкова. Обаче Крушкова... На Крушкова свекърва й се поминала тия дни и...

  – Това не е оправдание! Ясно ли е? Нищо не ви оправдава. Свекърва й, дрън-дрън!

  – Но Лишев сам настоя, господин директор. А нали доскоро физкултурникът Лишев беше по приветствията! – Погледна го умолително отдолу-нагоре, като детенце, което тайно е бъркало в шкафа с бонбоните и курабийките за гости.

  – Беше! Изчете му мандатът на Лишев. На Лишев и на излишевци им мина времето, след като правителството им падна. Ясно ли се изразявам?

  – Тъй вярно! Ясно се изразявате, господин директор.

  – Хайде тогава. Не ви задържам повече.

  С неподозирана за възрастта й пъргавина дебеланата излетя в коридора, а оттам на бегом доста пъргаво се вмъкна в учителската дамска тоалетна. Когато вече излизаше оттам облекчена и поосвежена, с мъничко руж, разтрит върху бузките, шепнешком се обърна към чистачката, която тъкмо изнасяше прахосмукачката от кабинета на двете помощник-шефки:

  – Оф, Марче-е... размина ми се!

  – Да-да! – завъртя глава Марчето. – Ти си мислиш! Той Лишев, откакто есента се изказа срещу ръководството... Лишев ще го поздравява за рождения му ден! Хич, ама хич не ти се разминало, и то като падна правителството и излишевци излязоха в опозиция, пък още се не знае кой идва на власт. Знаеш ли колко народ се натиска за мястото на Лишев в протокола на учителските ви съвещания, спявки, инструктажи и прочие!  

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited by 2 apr. 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1557.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1557.)     Не се плаши от локвата – душа и свят й е да те окаля! Намачканото празно тенеке вдига глъч до...