Трътлестият мъж излезе
като дизелов локомотив от учителската стая.
– Ха-ха! Хо-хо-хо-о-о! Хе-хе-хе-е-е, набих им
чемберите! Хо-хо-хо! Два месеца ще са тихи и кротки – ечеше гръмовният му кикот.
Кръстоса ръце пред гърди и с упоритото изражение на пакостник по рождение заби взор в стената пред себе си, между двата фикуса, над които високо, почти до
тавана бяха монтирани в редичка портретите на Левски, Ботев, Добри Чинтулов и на монаха Паисий Хилендарски. Постоя неподвижен известно време, набит, с едър торс и
глава без врат.
– Мария! Откога не си ми поглеждала
фикусите? – обърна се към чинно застиналата наблизо чистачка, която – бледа, крехка, слабичка, в тъмносиня работна манта, с жив интерес наблюдаваше как в училищния
двор два етажа по-надолу неколцина хлапаци разхождат калните си обуща по току-що
боядисаните в оптимистично розово пейки.
– Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин
директор.
– Нищо! Ти пак ги забърши.
В това време като сенки от учителската стая
се заизнизваха някакви жени и някакви умислени плахи мъже без грам
самочувствие, някакви посивели хорица, върху чието лице и фигура се четеше не
отчаяние, о-о, не отчаяние, а тъпото сиво равнодушие на примирили се с участта
си висшисти. Минавайки на пръсти, силно прегърбени покрай дебелия мъж, в
края на коридора, след като завиеха зад ъгъла към стълбището, тези сенки
отново вдигаха очи, поемаха с пълни гърди въздух, пооправяха си смачканите
физиономии. Веднага между тях се появиха двама бъбривци, които пуснаха
няколко остроумия, в смисъл: А бе, тежичко си е, ама пък сме половин ден свободни, а пък и като пресметнеш ваканциите... Единият от тях се опита да анализира думите на
шефа:
– Такава е постановката, бе! Той не е
виновен човекът, че длъжността му е мизерна, неприятна. – Обаче тутакси
около него се образува празно пространство, или вакуум, както се изразяват физиците,
и умникът побърза отново да се влее в стадото, като не спираше да се оправдава,
подсмърчайки: – Ама аз не за лошо го казах. Някой да ме е чул някога да говоря
лошо за нашия господин директор?!
– Мишков! – с фамилиарен тон, но назидателно
се обади идеално плешив възрастен и достолепен мъж със симпатично спортно коремче. – Наказан си да викнеш по
една малка гроздова с пържени картофи и салатка. Немедленно и веднагически! То не ти е литература това бе, Мишков. То си е чиста математика и пунтипластика. Къде отиваш ти може би!!!
Притаил се зад кървавоалената дебела
плюшена завеса зад открехнатия прозорец в огромния си кабинет с никелиран надпис отвън "Директор", дебеланкото чак примижа от кеф. Бе изтърчал до
наблюдателницата си да чуе какво ли си шепнат онези жалки шушумиги. И баш в този
момент на мека наслада, на вратата му някой лекичко почука.
– Влез!
Влезе, придвижвайки тромаво масивното си наедряло
туловище като юрдечка, една дебелана с огромен задник и прибрани на весело кокче
косици. Гледаше го отчаяно и предано с немигащи честни сини очи:
– Протоколчето, господин директор!
Той властно махна с длан да го остави това протоколче върху бюрото му, помежду червения телефон и пирографираната битово оцветена чаша
с подострените моливи. Неестествено привела гръб: едната ръка – на деколтето,
другата – грациозно опната встрани, дебеланата тръгна да излиза заднешком, но
тъкмо докопа дръжката, когато той строго извика:
– Йорданова!... Я, почакай!
– Да, господин директор... – Със свита в юмруче длан
пред уста, цялата превърнала се в слух.
– Седни де, седни!
Йорданова приседна в крайчеца на дивана. Видът й
беше такъв, сякаш всеки миг ще се разплаче. Той я фиксира около минута с леден поглед, както паяк
дебне муха.
– Мда-а... – Разходи се напред и назад из
кабинета. Стъпките му, господарски, тежки, глъхнеха в дебелия кърваво ален
мокет. Лапите му – с дланите една върху друга зад гърба, върху задника. – Госпожа
Йорданова!
– Да, господин директор...?
– Защо ви помолих (подчерта, натърти на думата "помолих") да останете?!
– Не знам. Съвсем не мога да знам, господин
директор.
– А не се ли досетихте защо именно на вас бе оказана честта точ в точ да водите по протокол събранието?
– Досетих се, господин директор.
– Тогава???
– Ми той Лишев нямаше да се изказва... Бяхме предвидили
неговите думи да ги каже Крушкова. Обаче Крушкова... На Крушкова свекърва й се поминала
тия дни и...
– Това не е оправдание! Ясно ли е? Нищо
не ви оправдава. Свекърва й, дрън-дрън!
– Но Лишев сам настоя, господин директор. А нали доскоро физкултурникът Лишев беше по приветствията! – Погледна го умолително
отдолу-нагоре, като детенце, което тайно е бъркало в шкафа с бонбоните и курабийките за гости.
– Беше! Изчете му мандатът на Лишев. На Лишев и на излишевци им мина времето, след като правителството им падна. Ясно ли се
изразявам?
– Тъй вярно! Ясно се изразявате, господин
директор.
– Хайде тогава. Не ви задържам повече.
С неподозирана за възрастта й пъргавина
дебеланата излетя в коридора, а оттам на бегом доста пъргаво се вмъкна в учителската дамска
тоалетна. Когато вече излизаше оттам облекчена и поосвежена, с мъничко руж, разтрит
върху бузките, шепнешком се обърна към чистачката, която тъкмо изнасяше
прахосмукачката от кабинета на двете помощник-шефки:
– Оф, Марче-е... размина ми се!
– Да-да! – завъртя глава Марчето. – Ти си мислиш! Той Лишев, откакто есента се изказа срещу ръководството... Лишев
ще го поздравява за рождения му ден! Хич, ама хич не ти се разминало, и то
като падна правителството и излишевци излязоха в опозиция, пък още се не знае
кой идва на власт. Знаеш ли колко народ се натиска за мястото на Лишев в протокола на учителските ви съвещания, спявки, инструктажи и прочие!
.jpg)
