ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (234.)
Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето.
Мартин Хайдегер (1889-1976)
Мартин Хайдегер (1889-1976)
12.08.2000. МАТУШКАТА
Снощи
компания под прозореца на спалнята ми начело с Митю Дългия от деветия етаж
вилня до три часа, та ми се наложи към един-един и трийсет подир полунощ да се
изнеса барабар с възглавницата и чаршафа в хола; но и там долитаха песните и
закачките на подпийналите съседи Гошо Въргов, Монката Бочуков, Митю Ганчев и
другите симпатяги, чиито имена не знам, не искам и да знам. Спявката на къркачите бе придружена от
драматични скечове, като да речем онзи натрапчив рефрен: "Ти мен увъжа-а-аш ли мъ? Ти мен не мъ ли увъжа-аш?" или монолога: "Ти
ни мъ знайш мен аз идно времи къв пич бях и на колку мацки съм им вирнъл
къркатъ"; понякога спорят и на строго философски теми, да речем: "Кое
е първичното – кокошката или яйцето?", за да стигнат до извода, че пилешкото напоследък
ле-е-еко е поевтиняло, докато шаранът подозрително поскъпва, ама от друга страна "Рибата се вмирисва откъм главата" – да завършат пак философски на изповодяк при изгрева на жежкия летен ден от т.нар. горещници, кога рибата даже и в хладилника бързо се вмирисва.
В шест още е сумрачно, ама виж, вече към шест и двайсет ясно се вижда
писаното с химикал. Препрочетох си записките от последните два-три дни заради Емил*, на
когото вчера ги показах да ги види... Емил не е съгласен за влиянието на Русия като отрицателен фактор за
нас, на Балканите, и конкретно върху българското ни битие. Искам Емил да е
правият – че далеч повече е прекосил, опитал (като натрупан опит), вероятно и
премислил; а аз съм саможива твар: от България навън не съм мърдал, пък и от самата моя България колко ли съм видял! – някакви чисто екскурзиантски идилии – "Мъй с групами не делимся" и "Опознай Родината, за да я обикнеш". Та и логично е да се разминаваме в тълкуването на Руското влияние над българите, но дяволчето у мен се събужда заради натрупаните унижение
и оскърбление, които Русия, каквато я съзерцавам иззад трагичната участ на
двата ми майчини рода – перущенския и калугеровския, излъчвала от Север и Изток. Като българин, имам вродено самочувствието на човек с трихилядигодишна (тракийска, прабългарска, славянска и
пр.) история, не съм
канил никого да ме освобождава или да ми носи кръста, да ми вади ръждивите криви гвоздеи
от разкървавените китки и глезени; и ме хваща бяс, като си представя воплите и потоците кръв, разплискана по дуварите на Батак и Перущица, послужили за аргумент Русия да нахлуе в Полуострова. Щяха ли да бленуват за Русия като Освободителка, да не бяха
така мачкани от наглеците и от хищната грандомания и инертност при управлението на Османската империя?!
Кога няма риба, и ракът минава за риба. От трън, та на глог! Османските дембели във властта и техните елитни сатрапи – паши и възпитаници на Западна Европа, ни унижавали като чуждо племе; руските чиновници (не руският гражданин, мужик или философстващ дворянин) ни работеха като братушки, родственици, притекли се да ни оправят дереджето сякаш, а всъщност, за да се настанят господарски в имота и в съзнанието ни. Логиката на имперските канцеларски плъхове в онази Русия от 1877 г. и логиката на Матушка Рус днес, в началото на третото хилядолетие от Христос, е основана върху влияние чрез НАРАСТВАНЕ (територии, оръжия, претенции спрямо света или идеи за бъдещето); нашата си Българска логика е логиката на нормалната нация и държава, основана върху договаряне за взаимни отстъпки с чужденеца, т.е. Историята ни е основана върху влияние чрез СВИВАНЕ, или дипломатично казано – чрез компромис. Не е страшно, че Русия е огромна империя с претенции; страшното е, че повярвалите в Дядо Иван или във Великия Октомври повече са били угрижени за чужда култура и съдба, отколкото за нашата си Българска и Балканска "семейна" трагедия. Ще ми се да сме повече егоисти: значи, преди всичко човеци, пък после – всеки с призванието и занаята, членове на национална родова памет, и най-накрая, и чак тогава – загрижени за Русия, Турция, САЩ, Европейската общност и прочие.
И не смятам, че това моето е див национализъм; просто нужно ми е пространство, за да дишам, за да съм това, което съм, а не което е угодно на някого, фиксиращ ме като Big Brother с любовен завоевателен плам иззад Българските граници. Това не знам как да го кажа, без да засегна повече преживелия и поскитал по света Емил.
13.08.2000.
Заблуждават се, че любовта била вземане. Любовта е даване, миличък! И колкото повече даваш, по-богат трябва да си: богат на търпеливост и смирение, граничещо с пренебрежение към себе си. И консуматорът на любов после се вайка що толкова бързо се насища! Ами зад лъскавата повърхност не е успял да стигне до грапавата кървяща и пулсираща сърцевина милият: обича тялото и плътта, гъвкавите женски прегръдки, забравя обаче душата. Неговата любов всъщност не е любов, а театър, наподобява живот, но не е животът във величествените му и страстни похищения.
Неделята ми се е проснала като пътя до Балчик или до Созопол пред мен. В село Козарско на трийсет и три километра от Пловдив ме очаква семейство Ряпови, ала аз се въртя из стаите в очакване на телефонен звън. Какво е това! Превърнах се в коментатор на собствения си живот; забравил съм като че ли да живея. Ходи ми се някъде изобщо, а конкретно никъде не ми се ходи. Черупката ме стяга, а всъщност единствено със себе си се разбирам добре. Готов съм и правя жестове към този и онзи, а съжалявам, че се хабя напразно. Жалък егоист!
14.08.2000.
Кога няма риба, и ракът минава за риба. От трън, та на глог! Османските дембели във властта и техните елитни сатрапи – паши и възпитаници на Западна Европа, ни унижавали като чуждо племе; руските чиновници (не руският гражданин, мужик или философстващ дворянин) ни работеха като братушки, родственици, притекли се да ни оправят дереджето сякаш, а всъщност, за да се настанят господарски в имота и в съзнанието ни. Логиката на имперските канцеларски плъхове в онази Русия от 1877 г. и логиката на Матушка Рус днес, в началото на третото хилядолетие от Христос, е основана върху влияние чрез НАРАСТВАНЕ (територии, оръжия, претенции спрямо света или идеи за бъдещето); нашата си Българска логика е логиката на нормалната нация и държава, основана върху договаряне за взаимни отстъпки с чужденеца, т.е. Историята ни е основана върху влияние чрез СВИВАНЕ, или дипломатично казано – чрез компромис. Не е страшно, че Русия е огромна империя с претенции; страшното е, че повярвалите в Дядо Иван или във Великия Октомври повече са били угрижени за чужда култура и съдба, отколкото за нашата си Българска и Балканска "семейна" трагедия. Ще ми се да сме повече егоисти: значи, преди всичко човеци, пък после – всеки с призванието и занаята, членове на национална родова памет, и най-накрая, и чак тогава – загрижени за Русия, Турция, САЩ, Европейската общност и прочие.
И не смятам, че това моето е див национализъм; просто нужно ми е пространство, за да дишам, за да съм това, което съм, а не което е угодно на някого, фиксиращ ме като Big Brother с любовен завоевателен плам иззад Българските граници. Това не знам как да го кажа, без да засегна повече преживелия и поскитал по света Емил.
13.08.2000.
Заблуждават се, че любовта била вземане. Любовта е даване, миличък! И колкото повече даваш, по-богат трябва да си: богат на търпеливост и смирение, граничещо с пренебрежение към себе си. И консуматорът на любов после се вайка що толкова бързо се насища! Ами зад лъскавата повърхност не е успял да стигне до грапавата кървяща и пулсираща сърцевина милият: обича тялото и плътта, гъвкавите женски прегръдки, забравя обаче душата. Неговата любов всъщност не е любов, а театър, наподобява живот, но не е животът във величествените му и страстни похищения.
Неделята ми се е проснала като пътя до Балчик или до Созопол пред мен. В село Козарско на трийсет и три километра от Пловдив ме очаква семейство Ряпови, ала аз се въртя из стаите в очакване на телефонен звън. Какво е това! Превърнах се в коментатор на собствения си живот; забравил съм като че ли да живея. Ходи ми се някъде изобщо, а конкретно никъде не ми се ходи. Черупката ме стяга, а всъщност единствено със себе си се разбирам добре. Готов съм и правя жестове към този и онзи, а съжалявам, че се хабя напразно. Жалък егоист!
14.08.2000.
Голяма Богородица е утре. Празник на всички Марии. "Всяка втора жена на света е Мари-и-ия!" – вие като вълк единак естрадният клоун с белосана муцуна. Във всеки голям български род трябва да имаме по една Мария... И Re., като специален човек в миниатюрния ми космос, е заобиколена от три Марии – баба,
майка и щерка. Май си мязаме по самолюбие с нея, та хич не сме склонни
да опрощаваме предателства, особено собствените свои предателства. Това липса на великодушие ли е? Слабост или сила на характера?
Случва се да намразиш някого само понеже ти напомня момент на слабост; но той не е виновен горкият, а ето на! – видът му изправя пред съвестта ти собствените ти грехове. С този запев искам да спомена и за друга една Мария, с която преди години бях изкушен, глупав, безпомощен с бесовете и страстите. За мъртвия, впрочем, или добро, или нищо. На латински звучи по-изискано, по-снобски. Една митична Мария за мен е младата жена на Ангел Керемидов от Калугерово, друга една: може би най-любвеобилна в най-ранното ми детство "Бабо-лельо Миче-е!" – сестрата на дядо ми Борис. Тази Мария като че ли ме обичаше повече от всичките мои роднини накуп. С часове се мушех из клоните на голямата черница насред двора им, а и ме черпеше с курабийки, сушени плодове, медец. Беше мила, приказлива, дяволита. Разговаряше с мен, петгодишния, като с възрастен човек, и не да подпитва или да поучава, а като равен с равен. Странна черта! Не съм я срещал у никого другиго. Вероятно това ще да Великодушието на Богородица.
Очите й – весели, излъчват очарованието на щастливия човек, който, независимо от лични дертове и ядове, внушава и нежност, и обич. Мъжът й Дядо Гошо бе колар, правеше каруци. Виждал съм в работилницата му край площадчето срещу местната квартална фурна как от букови трупчета пред очите ми само с една тесличка в ръка, издяла и сглоби колело за талига; остана желязната шина да се набие отгоре, лагер да се монтира в сърцевината. Дядо Гошо беше възпълен, як, масивен някак; и той – винаги в добро разположение. Кръстили бяха единствения син Ненчо – по името на дядовия баща Ненко, същия Ненко, който влязъл доброволец в Балканската война: воден от болка, да отмъщава на чапкъните за поруганата чест на майка си. Внук на заклания (версия в рода ни) или убит в сражение с башибозука Ангел Керемидов, на когото в представите ми силно напомня по нрав и сила на духа.
Войната, като начин за изравняване на лични сметки с чуждата нация, ми се вижда колкото фантастична в наивността, толкова и порив за духовно освобождение след половин хилядолетие унижения. Българинът по фронтовете на Балканската война от 1912 г. ошашавил обиграната Османска армия. С такава ярост и себеотрицание се сражавали нашите орачи и копачи: вървейки прави в редица, от упор стреляли към вражеските линии, независимо от смъртната опасност, на която се излагали. Такава ярост светът до онзи момент като да не бил виждал на бойното поле. Четох го това нещо, записано от някогашните западни кореспонденти. Въпросният Ненчо, кръстен на дядо си Ненко, е роден около 1930 г.; по думите на вуйчо ми Любен, бил силен в учението, та помагал на по-големия си нехаен братовчед, на вуйчо ми Любо, като му пишел домашните. Тъй велико и дребнаво ходят вплетени едно в друго и животът в духа става хем искрящ от жизненост, хем стипчив и дяволит.
Не руските политици и чиновници, а български интелектуалци и държавни мъже са причина за моята неприязън от влиянието на Русия на Балканите. Предполагам, рядко ще да са по света пренебреженията към родното заради слугинска и кучешка преданост към чужда държава. "Русия – казват, – е голяма работа!" Бива. Ама защо са унизителните коленичения, метани, приклякване за сметка на Българската кауза?
Дали този стил не начева от копривщенеца Найден Геров (1823-1900) – чиновник на Руска служба във Филибе по Османско време! Изключително полезен в онази епоха за нашите националреволюционни дейци, този изключителен човек, струва ми се, е положил начало на пагубна за самоуважението ни традиция; подире му идват Петко Славейков, политикът Драган Цанков, начетеният Кръстю Раковски, химикът проф. Асен Златаров, генерал Владимир Вазов, Христо Смирненски, Никола Й. Вапцаров, плюс многолюдна униформена част към съветското Информбюро полуобразовани мекерета след Втората световна война, "прогресивни другарки и другари". Като си представя плувналата в угодничество физиономия на последните, мисля си: Дали самата Русия, като манталитет и стил, най-малкото ще внушава такова коленичене пред чуждото. И онази Русия на великодушния мечешки руски характер дали би се съгласила възгордели се палета по дух да са й съмишленици сред българите тук?
Грехът си е пак у нас, българите. Липсата на национално самочувствие е причина само по Българските земи на Балканите още да вирее това чудо – като гъркомани, сърбомани, туркомани, пламенни русофили, жарки франкофони, тъпи поклонници на немската педантичност, на английската дребнавост. Какви други не сме готови да станем, само да не сме самите себе си!
По атлантическото крайбрежие на областта Нормандия французите си монтирали там, дето дебаркират през 1945 г. англо-американските военни съединения, високи метални пилони с огромни американски и британски байряци. Бесните атлантически ветрове бързо накъсват чуждоземните знамена, но Френската република грижовно подменя съдраната коприна; това разбирам като признателност без самоунижение. Да дължиш признателност – бива, но къде е мястото на благодарствения символ? Обичта към Русия по-горе ли поставяме от любовта към Отечеството? А на самата Русия защо й е за съюзник пълзяща, коленичила под сянката й нация! И няма да се уморя да повтарям: Всеки е сам пред своята съвест (тя ни е богът), но категорично не виждам стойност в изреченото от чуждопоклонник, колкото и талантлив да е за света. Родът, родината придават смисъл на всичко, сторено за цялото човечество. Както не съществува Любов въобще, така не мога и да съм гражданин на света, ако пренебрегвам своето. Любовта е непременно конкретна проява на духа, възникнал от родна смърдяща материална кал и духовно великолепие.
Послеслов:
Като виждам-слушам как по медиите ни влюбени в новия ни Голям Брат се зъбят на сегашна Русия, как настояват за разрушаване на паметници от соца, издигнати в чест на минали събития, няма как да не добавя нещо особено важно за Българската ни нация: без Русия, с всичките й грехове, недъзи, слабости и пр., България просто нямаше да я има върху картата на Европа и света. Взаимоотношенията ни с Русия никога не са били плоски, едностранчиви. Руската нация се формира под духовното влияние на Средновековна България от годините на Първото и Второто Българско царство. Изненадва ме изненадата у мои приятели, когато им казвам: Не Българите сме по-малкият брат спрямо Русия, а е точно обратното – ако някой иска да проумее Руската нация, нека се постарае да проучи генезиса на Руското православие, език и култура. Толкоз по темата и проблема с мекеретата на Биг Брадър!
Случва се да намразиш някого само понеже ти напомня момент на слабост; но той не е виновен горкият, а ето на! – видът му изправя пред съвестта ти собствените ти грехове. С този запев искам да спомена и за друга една Мария, с която преди години бях изкушен, глупав, безпомощен с бесовете и страстите. За мъртвия, впрочем, или добро, или нищо. На латински звучи по-изискано, по-снобски. Една митична Мария за мен е младата жена на Ангел Керемидов от Калугерово, друга една: може би най-любвеобилна в най-ранното ми детство "Бабо-лельо Миче-е!" – сестрата на дядо ми Борис. Тази Мария като че ли ме обичаше повече от всичките мои роднини накуп. С часове се мушех из клоните на голямата черница насред двора им, а и ме черпеше с курабийки, сушени плодове, медец. Беше мила, приказлива, дяволита. Разговаряше с мен, петгодишния, като с възрастен човек, и не да подпитва или да поучава, а като равен с равен. Странна черта! Не съм я срещал у никого другиго. Вероятно това ще да Великодушието на Богородица.
Очите й – весели, излъчват очарованието на щастливия човек, който, независимо от лични дертове и ядове, внушава и нежност, и обич. Мъжът й Дядо Гошо бе колар, правеше каруци. Виждал съм в работилницата му край площадчето срещу местната квартална фурна как от букови трупчета пред очите ми само с една тесличка в ръка, издяла и сглоби колело за талига; остана желязната шина да се набие отгоре, лагер да се монтира в сърцевината. Дядо Гошо беше възпълен, як, масивен някак; и той – винаги в добро разположение. Кръстили бяха единствения син Ненчо – по името на дядовия баща Ненко, същия Ненко, който влязъл доброволец в Балканската война: воден от болка, да отмъщава на чапкъните за поруганата чест на майка си. Внук на заклания (версия в рода ни) или убит в сражение с башибозука Ангел Керемидов, на когото в представите ми силно напомня по нрав и сила на духа.
Войната, като начин за изравняване на лични сметки с чуждата нация, ми се вижда колкото фантастична в наивността, толкова и порив за духовно освобождение след половин хилядолетие унижения. Българинът по фронтовете на Балканската война от 1912 г. ошашавил обиграната Османска армия. С такава ярост и себеотрицание се сражавали нашите орачи и копачи: вървейки прави в редица, от упор стреляли към вражеските линии, независимо от смъртната опасност, на която се излагали. Такава ярост светът до онзи момент като да не бил виждал на бойното поле. Четох го това нещо, записано от някогашните западни кореспонденти. Въпросният Ненчо, кръстен на дядо си Ненко, е роден около 1930 г.; по думите на вуйчо ми Любен, бил силен в учението, та помагал на по-големия си нехаен братовчед, на вуйчо ми Любо, като му пишел домашните. Тъй велико и дребнаво ходят вплетени едно в друго и животът в духа става хем искрящ от жизненост, хем стипчив и дяволит.
Не руските политици и чиновници, а български интелектуалци и държавни мъже са причина за моята неприязън от влиянието на Русия на Балканите. Предполагам, рядко ще да са по света пренебреженията към родното заради слугинска и кучешка преданост към чужда държава. "Русия – казват, – е голяма работа!" Бива. Ама защо са унизителните коленичения, метани, приклякване за сметка на Българската кауза?
Дали този стил не начева от копривщенеца Найден Геров (1823-1900) – чиновник на Руска служба във Филибе по Османско време! Изключително полезен в онази епоха за нашите националреволюционни дейци, този изключителен човек, струва ми се, е положил начало на пагубна за самоуважението ни традиция; подире му идват Петко Славейков, политикът Драган Цанков, начетеният Кръстю Раковски, химикът проф. Асен Златаров, генерал Владимир Вазов, Христо Смирненски, Никола Й. Вапцаров, плюс многолюдна униформена част към съветското Информбюро полуобразовани мекерета след Втората световна война, "прогресивни другарки и другари". Като си представя плувналата в угодничество физиономия на последните, мисля си: Дали самата Русия, като манталитет и стил, най-малкото ще внушава такова коленичене пред чуждото. И онази Русия на великодушния мечешки руски характер дали би се съгласила възгордели се палета по дух да са й съмишленици сред българите тук?
Грехът си е пак у нас, българите. Липсата на национално самочувствие е причина само по Българските земи на Балканите още да вирее това чудо – като гъркомани, сърбомани, туркомани, пламенни русофили, жарки франкофони, тъпи поклонници на немската педантичност, на английската дребнавост. Какви други не сме готови да станем, само да не сме самите себе си!
По атлантическото крайбрежие на областта Нормандия французите си монтирали там, дето дебаркират през 1945 г. англо-американските военни съединения, високи метални пилони с огромни американски и британски байряци. Бесните атлантически ветрове бързо накъсват чуждоземните знамена, но Френската република грижовно подменя съдраната коприна; това разбирам като признателност без самоунижение. Да дължиш признателност – бива, но къде е мястото на благодарствения символ? Обичта към Русия по-горе ли поставяме от любовта към Отечеството? А на самата Русия защо й е за съюзник пълзяща, коленичила под сянката й нация! И няма да се уморя да повтарям: Всеки е сам пред своята съвест (тя ни е богът), но категорично не виждам стойност в изреченото от чуждопоклонник, колкото и талантлив да е за света. Родът, родината придават смисъл на всичко, сторено за цялото човечество. Както не съществува Любов въобще, така не мога и да съм гражданин на света, ако пренебрегвам своето. Любовта е непременно конкретна проява на духа, възникнал от родна смърдяща материална кал и духовно великолепие.
Послеслов:
Като виждам-слушам как по медиите ни влюбени в новия ни Голям Брат се зъбят на сегашна Русия, как настояват за разрушаване на паметници от соца, издигнати в чест на минали събития, няма как да не добавя нещо особено важно за Българската ни нация: без Русия, с всичките й грехове, недъзи, слабости и пр., България просто нямаше да я има върху картата на Европа и света. Взаимоотношенията ни с Русия никога не са били плоски, едностранчиви. Руската нация се формира под духовното влияние на Средновековна България от годините на Първото и Второто Българско царство. Изненадва ме изненадата у мои приятели, когато им казвам: Не Българите сме по-малкият брат спрямо Русия, а е точно обратното – ако някой иска да проумее Руската нация, нека се постарае да проучи генезиса на Руското православие, език и култура. Толкоз по темата и проблема с мекеретата на Биг Брадър!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 3 sep. 2020
Илюстрации:
- Руските дворяни със салтанатите им след 1878 г.
- Син на траките сто години след Освобождението.
___
* Емил Калъчев – автор на романите "Носач на взрив" (1964), "Дочакай деня" (1970), сборник разкази от периода на соц. строителство в България (1962) с показателния надслов "Свидетелство за честност". Емил, който първи в българската литература прояви храбростта да разкаже за издевателствата на фанатиците в първите години у нас след края на Втората световна война, след Девети септември. Бел.м., tisss.
* Емил Калъчев – автор на романите "Носач на взрив" (1964), "Дочакай деня" (1970), сборник разкази от периода на соц. строителство в България (1962) с показателния надслов "Свидетелство за честност". Емил, който първи в българската литература прояви храбростта да разкаже за издевателствата на фанатиците в първите години у нас след края на Втората световна война, след Девети септември. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
