Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 26 януари 2019 г.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД...

  Изкуството е урок за искреност. Истинският художник изразява това, което мисли, с риск да се сблъска с всякакви предразсъдъци.*


ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (1)

   29.07.2004.

  Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се заплаща, с реки от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени преобразования, а до еволюция, която е постепенен процес. Не може вечерта да си легнеш измамник, а сутринта да се събудиш кавалер на честта. Тези работи така не стават.

  Светът на общественото съзнание се гради не толкова върху материалния интерес и изгода, тъй като човекът е зависим и повлиян от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Надеждата, Любовта, което по-ясно казано е: стремеж към вътрешна хармония, трепет пред инстинктите за живот, продължение на рода, щастие, вродени или преоформени представи за добро и зло, за хармония и хаос, които ни съпътстват през целия ни живот.

  Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото ни го представят стройните теории, отразява света. Героизма, подвига ни ги предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизмът, и подвигът са изключения от нормалното. Баща ми се завърнал от фронта с орден за храброст, без – изтегляйки триста метра фронтовата линия напред, да съзнава, че върши нещо изключително. Изключителното го видели стоящите отстрани. По оскъдните му, изтръгнати с ченгел от мен думи, някогашният 22-годишен редник просто пълзял и притичвал между трупове в интензивно обстрелвано поле между две войски – някаква немска част и наша лекокартечна велосипедна рота, както на подбив я наричали, "за запушване дупки всякакви" по фронтовата линия.

  Какъв подвиг, какъв ти героизъм! Великолепието му в моите очи на негов син е, че отказваше да приеме подвига и героизма, които извършил.

  Мирозданието се крепи върху яки основи, заложени в човешката ни склонност да се възторгваме от себе си, да се виждаме център на Вселената, та представите ни изкривяват истината, моделират я, казано без емоция. Политиката е сред ярките примери за склонността ни да се самозаблуждаваме, изкушавани от красиви лъжи. Понятието Демокрация
** е категорична неистина, тъй както го поставят в някакъв вид йерархия на духовните ценности. Понятия, като Свобода, Равенство, Братство и прочие, фиксират горещи мечти и желания, но обективно не съществуват в живота.

  Идеализира се т.нар. Борба. Представят борбата като сражение с хаоса, а пък тя е изначалният носител на хаос. Народите нямат склонността да воюват помежду си, за да се докажат; отвращението помежду им го внасят обладани от грандомания манипулатори, теоретици на идеализма, дръзки оратори от името на уж висши инстанции, каквито уж представляват, да речем – религията, политическата си партия, наперения си вожд с дарбата умело и красиво да лъже.

  Строго погледнато, християнският възглед е за хармонизирането на човека с общността на другите хора, независимо от вродения у всекиго от нас егоизъм. Затова пък идеите имат свойството да се самоопровергават.

  (Ръми дъждец тази сутрин и е приятно за писане – приписка в полето на бележника ми.)
   30.07.2004.

  Реплика на момичето, с което бяхме женени, кажи-речи, до края на 1988 г., казана в момент на ярост:
"Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Та оттам ми хрумва, че всеки сам твори своя ад. Проблем на нашата цивилизация в дните след 11 септември 2001 г е как да бъде избегната злостта в основата
на Исляма, без да се почувстват засегнати милиард и половина кротки мюсюлмани на планетата.

  Да се правим, че не откриваме жестокостите и терора, произтичащи от  тенденциозен преразказ, както и от превратни тълкувания на Стария завет от Библията във версията на Мохамед, става все по-трудно и по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят тази набъбваща метастаза заплашва да взриви самите основи на живота върху Земята, отрича от най-висока в нравствеността трибуна човечността и възхвалява главорезите.

  Невинните жертви на конфронтацията между унижаваните бедни и благоустроените общества поставят неотложно пред философията проблема кой се възползва от озлоблението и как хищникът да бъде изваден на видело и нравствено порицан. Никакви стени не ще ни предпазят, докато не бъде разкодиран механизмът, според който Злото бясно се възпроизвежда. Светът е в състояние на перманентна война, непозната досега по мащабите си, понеже т.нар. свещени бойци, както с гордост се зоват джихадистите, отричат априори собствения си живот.

  И не мога да обясня защо в този момент ми иде на ум, че нещо тук ми напомня изсмуканите из пръсти бръщолевеници за Хари Потър. Умът ни е окупиран от подвизи на дрогирани убийци сред тълпа невинни жертви на смъртта в името на Бог, а всъщност манипулираните са продукт на Духовна сила, която явно повърхностно познаваме.

  Събитията от началото на третото хилядолетие утвърждават градежа върху любов и смирение, като основа на живота. Аллах, представян като версия на Бог-отец от Стария завет, е образ на грандоман, настояващ да бъде въздиган над реки от кръв. Поне в тълкуването не може повече да ни бъде представян за Съвършеното добро. Ислямският фанатизъм опровергава Исляма. Но това е едва началото на дълъг и труден път за елиминиране не на ислямската вяра, а на озлоблението.

  Къде бъркат обществата, градени върху Божествени препоръки? Може би самите мюсюлмани, възприемащи Свещения лик на Добрата световна сила, ще да ни подскажат отговора, защото те са най-силно уязвените в човешкото си битие и достойнство. За огромните множества мюсюлмани сега Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да е всяка просперираща нация, която охранява интересите на гражданите си.

  Малобройна група свръх-заможни и практически необезпокоявани властници в Близкия Изток е изворът на нещастия, а янките с хаотичната си "политика от позиция на силата" се държат в Близкия Изток и навсякъде по света със самочувствие, като слон в стъкларски магазин. Този род конфликти на честта не се нуждае от оръжия, а от разум. Участта на мюсюлманите по света вече е тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакваме от този човек, като са му отнели възможността да живее и се развива човешки! Трохите, подаянията не са достатъчни за него, и това е очевидно. Какво добро е видял лъганият от рождението си вярващ мюсюлманин! Когато към човека се отнасят като към терорист, той наистина ще отиде да се взриви на някой многолюден пазар като фанатичен убиец. Аллах ли се грижи за него? Но той се кълне в Аллах, защото не вижда друг изход, и самоубивайки се в името на Аллах, решил е... по-точно, внушили са му, че възстановява достойнството си.

  Лесно е да го осъдим; трудно е да го разберем. Защото причината не е у него, а в нехайството ни към участта му. Умният търси причината първо у себе си, глупавият злобее срещу света и обвинява другите, че са прости.

  Бойците на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва не само в Ирак
***. Защо са там, освен за да разпалват ненавист и да онагледяват лицемерието на висшата държавна администрация на днес най-развитата материално държава в света! Един хубав ден рейнджърите ще си тръгнат все пак от Близкия Изток, както преди това с подвита опашка и смачкано самочувствие напуснаха Виетнам, за да се потвърди древната максима, че съдбата на един народ е дело на самия народ.

  Най-същественото засега е, че съдбата на арабина влияе вече и върху нашата участ, независимо какво знаем за този човек. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 26 jan. 2019

Илюстрации:
– фрагмент от скулптура на Донатело (горе);
– Исус от живопис на Ел Греко,1541-1614 (долу)
___
* Мисъл на Огюст Роден (1849-1917). 

** От гр. demos "народ" и kratos "сила", оттам demokratia през лат. държава, устроена върху норми, сред които основни са равноправието и гражданските свободи, най-важна от тях: че Народът е суверен, определя кой да управлява общите дела, да защитава интересите на нацията. 
*** Освен Ирак, в 2019 г. да споменем още Либия, Сирия, Йемен, Украйна, може би и Венецуела...
**** Давид на Донатело (1386-1466) е първата бронзова статуя на Ренесанса – първа по рода си, изобразяваща гол мъж. Представя Давид със загадъчна усмивка, след като е отрязал главата на Голиат според древния юдейски мит. Давид е гол, с ботуши и широкопола шапка, а в ръката му е мечът на Голиат. Статуята е правена вероятно между 1420 и 1460 г. сл. Хр. Бел.м., tisss.

КЪМ ТЕКСТА "МАЙКА МИ"

Ароматът на свобода край най-мрачните зандани е най-мощен!

КЪМ ТЕКСТА
"МАЙКА МИ"
  

  – Виж, на 15-16 години, какво чаровно момиче е бъдещата ми майка. А когато била бременна с мен, приказвали си трите сестри, питат я: "Како, ами ако се случи някое ревливо джераме*, какво ще го правиш? И тя: "Ще го навра под леглото и ще го бия, бия, бия, докато млъкне".

  – Ха-ха-ха... Гадно!

  – Огън момиче, брей!

  – Боят е проява на слабост и безсилие.

  – С мен преживяла операция на гърдата, стопила се, станала като вейка, че нощем нито тя, ни баща ми съм ги оставял да спят, понеже съм ревял непрекъснато, та ме разнасяли на смени – докато единият спи, другият ме дундурка, само да не рева. По някое си време, изнервен, баща ми рекъл: "Това лайно ще взема да го изхвърля през прозореца, да миряса най-сетне". Бил съм страшно пиклив. Демек, отмъстил съм си заради онази глупава приказка пред сестрите й.

  – Ха-ха-ха!

  – Ами, разбирам я! Какво да каже моме, дето посланията си писало и преписвало толкова пъти, че подът побелявал от смачканите на топка опити да напише сносно любовно писмо...

  – Никога не съм си била децата, но и досега ме уважават и никога една дума накриво не са ми казали.

  – Любимото й занимание, по думите й, било да се свие в стаята си с някое книжле и на масата до нея да има купичка кисело мляко. Читанка абсолютна! Другите тичат навън, играят, мотаят се, а госпожицата седи в стаята си и чете. Беше я яд на вуйчо ми Любен, по-малък с година-две от нея, че й пробутвал все книги за "принцове с мазолести ръце". И спомена си приключва с ей тази лакърдия: "Та прокопсах, като се омъжих за баща ти, един голтак". Че демек дланите му на нейничкия били цели в мазоли от трупите, които разбичвали с другия чирак в мебелната работилничка на някой си Ончо, затова и под влияние на книгите за онези принцове си го избрала. Имам негова фотография с Ончо и майка му на арменеца пред фирмените табели на мебелната работилница. Виж колко готин е на 16-17 години бъдещият ми баща.


  – Ха-ха-ха!

  – Имала си уж кандидат-жених, Гошо Шантовия, който бил от заможно семейство, перспективен. Шантовите имаха голяма къща зад канала насред Пазарджик, точно срещу вечно прашната и кална улица Тунджа, където пък бяха къщата и дворът на дядо ми Борис Ненков Ангелов или Борис Дявола, както го знаеха пазарджиклии.

  – И сигурно цял живот го е натяквала.

  – Беше изпокъсала сума ти снимки на баща ми като ерген, където се мярваше по някое моме. За баща ми казваше: "Като ме погледне с тези негови сини очи, тръпки ми лазят по гърба". Иначе, където и да сме живели под наем (сменихме три адреса, докато си купят къща, когато бях вече войник), все тя ставаше причина мразещи се до смърт да се обединят срещу нас. Просто рядък талант имаше за тези неща.

  – Ха-ха-ха!

  – Но аз си я обичам такава. Усетеше ли несправедливост, не можеше да си затрае, да замълчи; оттам идеха и кавгите с хазяите, които се държаха извисоко. В кучи гъз ги навираше, ама после всички наоколо ни гледаха накриво. Чорбаджийска семка – перущенска и калугеровска, как да понесе, че филанкишии и перекендета** някакви си я броят за завалия беднячка! 

  – Ами, правилно!

  – Заради нея намразих и кавгите, и кавгаджиите, но от нея ми е този нрав: да не премълчавам, да не си трая, когато някого унижават пред мен. Всъщност, тя ме е възпитавала да отстоявам себе си, самостоятелен да съм. Когато още сме живели в първата квартира, на втория етаж, под наем при баба Кера, в къщата зад фурната на пловдивската улица Захари Стоянов 17, пресечка на улица Перущица, едва на десет месеца, все още непроходил, докато нашите ги няма вкъщи, лазешком съм се изтърколил по стръмното стълбище от втория етаж и пешком на четири крака съм поел към Винарската изба, на стотина метра от фурната, или към Четвъртък-пазара, да се поразкърша. Затова, като проходих, държаха ме под ключ като пандизчия.

  – Всеки сам се възпитава.

  – Да! Но тук говоря за онези първи седем години, когато от най-близките си човек усвоява стил и ритъм на живот. По-късно всеки сам избира образците, от които да продължи да се учи – реални личности или литературни герои от книги, от филми.

  – Какви литературни герои, като не можеш да четеш до седем! Ами сега децата гледат само филмчета, и естествено не са много наясно какво е добро и зло.

  – В този период е важно кои са ти учителите.

  – Важно е! Затова ме е яд на някакви си, които осакатяват децата духовно. Като не стават за даскали, да не се заемат с такава отговорна задача. Но повечето не стават.

  – Имам си моя лична теория, че представата за добро и зло ни е вродена, с нея се раждаме. Децата са най-уязвимата част на една нация. Книгата ЛАМСКИ*** съдържа около двеста идеално некадърни учители, и сред тях един единствен положителен образ – пенсионирана вече учителка, която нарекох с името на първата ми класна Дора Попова, заради която съм изял най-много пердах там долу, дето от 4-годишен с майка и татко живеехме девет стъпала в земята, под наем в избата на Дърварови, на пловдивската улица Ниш, пресечка на Пещерско шосе.

1951-1961 г. Нашият дом откъм двора и откъм улица Ниш

  – Ха-ха-ха!

  – Аз наистина й създавах много проблеми сред децата от I до IV клас, та говорила на майка ми тази Дора Попова: "Веднъж го видях мирен, и то беше в понеделника, след като в неделя ги водих на Царския остров. Ами какво да ви кажа, другите деца берат кокичета, с пеперуди се захласват, а вашият как се не спря! Търчи, катери се по дърветата, сякаш дотук са го държали вързан. Госпожо, от вашия син косата ми побеля, толкова ученици съм имала, но такъв досега не бях срещала". 

  – Е, от какъв зор?!

  – Ами чета от петгодишен и често ми беше скучно в час, та от скука правех разни маймунджулъци.

  – А така!

  – Но Попова си остана за мен първата и най-добрата ми учителка.

  – !

  – Госпожо – говорила на майка ми, – синът ви е особено дете, умен е и аз му градя пиедестал пред децата в класа, а той направи някоя щуротия, срине всичката добра представа за себе си.

  – Съмнявам се, че така се срива добра репутация сред класа. По-скоро става обратното.

  – Истина е, че двайсетина години по-късно някогашните ми учители от основното училище "Сашо Димитров" в Пловдив още си спомняха за онзи, палавия Гьорги. Не можеха да повярват, че това е същият Гьорги.

  – Ха-ха-ха!

  – Имахме по физика в пети и шести клас цицореста една, едра и руса, кръстил я бях Дизела. Двайсетина години по-късно бъбря си с нея: аз – вестникар, тя – вече пред пенсия. Напомних й, че някога ме е оскубала и ми се е разкрещяла: "Ей, скицо, марш в коридора наказан!" И тя ми казва: "Не-е, не ви вярвам, нямате нищо общо с онзи Георги Бояджиев".

  – Казах й: "Напротив, същият съм си и до днес", и тя прихна да се смее.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 26 jan. 2019
–––
* Хлапе, което създава проблеми на близките си.
** Филанкишия (от тур.) - никаквец; перекенде (от тур.) - занемарен имот; безличен тип.
*** Силно уважаван сред културните телци на Пловдив и околностите поет и някогашен кмет на Стария град след Десети ноември, освен дето прибра отделяните от учителската ми заплата две години пари за отпечатването, направи всичко възможно ръкописът "Историйките на ученика Ламски", както е пълният му надслов, никога да не види бял свят. Бел.м., tisss.