Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 31 октомври 2019 г.

ОПТИМИСТИЧНАТА МИ ТЕОРИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

ОПТИМИСТИЧНАТА МИ ТЕОРИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

  На две крачки от панелката, където живея, простак патриотин си кръстил незле подреденото заведение "Бългериън ъмбрела", изписано на кирилица, и диктисал националния ни байряк да се ветрей най-горе. Какъв е този нашенски тертип да се гордеем с онова, с което светът ни бъзика под опашката? "Българският чадър" е алегория от страна на цивилизования свят за насилие над личността. Напомня ми този глупак онова ахмашко "Булгар! Булга-а-р!" – което долита из виенска баня от края на ХІХ век и се носи през десетилетията, та чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно изражение и удари по влакнеста мъжка гръд. За такива случаи е старата ни поговорка "Те го плюят, то се радва: роса ме роси".
  Лесно е отстрани да съдиш когото и да било; трудно е да разбереш другия, да му вникнеш в логиката, в богатствата на личния му опит. И понеже съдбата – убеден съм, до голяма степен е последица от характера, да разбереш някого, ще рече, да му простиш за сторената гадост. От личен опит стигнах до извода, че малцина са злостните, непоправимите, идиоти по рождение; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран интерес, стремеж за бърз успех, било от зле стекли се обстоятелства и основно – от малодушие.

  Давани са и ни се дават разни рецепти за успех, за лично щастие. Дип не вярвам обаче в стандартни препоръки; то е въпрос на личен избор. Ама богатство, власт, слава, успехи често не се покриват с щастливия личен живот. Тогава какво остава! Остава да приемем, че нищо в живота даром се не дава, за всичко се плаща – и ако не веднага, то след време, според максима, която тези дни чух:
И колкото по-късно, толкова по-мръсно! Отнася се до изплащането на лихви заради натворени гадости.

  Спечеля ли нещо, следва тозчас да се запитам: От какво в резултат на печалбата съм се лишил, какво оттук-насетне безвъзвратно съм изгубил?
  Хубаво е да си победител. Хубаво и славно! Хубаво е чувството, че си ти правият. За разлика от мнозина праведни, смятам, че едно от най-чудесните ни качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един всички бяхме имунизирани срещу предателството, измамата, кражбите. Щяхме да си живеем като ангели небесни в духовна леност и ахмашко безхаберие.

  Моята оптимистична теория за Българския народ е твърде оспорима, ала гласи: Злото, предизвиквайки съпротивителни сили, е повод нацията ни да се придвижва напред, да излезе от летаргия, да се отърси от духовната леност и поквара. Тъй че не отписвай нашенеца, имаме си занапред доста работа за вършене!

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 6-8 jan. 2000 – edited by 31 oct. 2019 

НЕДОРАЗБРАНИЯТ СТЕФАН ПРОДЕВ

НЕДОРАЗБРАНИЯТ СТЕФАН ПРОДЕВ
  
В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на родния интелигент, на онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и живота не в цялата пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят нещата по начин, по който го виждали в наивните си младежки съновидения.*

РЕПЛИКА НА ЧИТАТЕЛ ПО ПОВОД ТОЗИ ПАСАЖ

  – Фалшивите пророци...?? Защо фалшиви? Никой не е пророк в собствената си страна. Стефан Продев, независимо от своите превъплъщения, според Анжел Вагенщайн, е "един голям дух, който остана недоразбран". Влязъл в РМС едва 16-годишен, после стажант във вестник "Труд", после – офицер и т.н., и т.н., докато стигне до вестниците "Народна култура" и "Работническо дело", прекръстено на вестник "Дума", автор на над 30 (тридесет) книги, много есета. Есеистът-комунист, преминал през много роли, винаги си оставал верен на себе си. БСП го прогони от своя вестник, но по повод 80-годишнината му същата тази БСП претърпя фиаско в Националния дворец на културата, посмъртно му присъди орден.

  През 2007 г. издателство "Захарий Стоянов" учреди литературна награда с името на Стефан Продев. Шефът на издателството литературният критик Иван Гранитски го назовава блестящ публицист, създател на партийния вестник "Дума" през 1990 г. За другаря Стефан Продев с респект си припомнят Председателят на Народното ни събрание Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи на чистата и свята република (?!) Румен Петков, Председателят на софийската градска организация на БСП Румен Овчаров, кандидатът на БСП за кмет на София Бриго Аспарухов, Петър Берон, писателят академик Антон Дончев, мнозина творци, журналисти и приятели. Поздравителен адрес за юбилея на Продев изпратили Министър-председателят Сергей Станишев, Министърът на културата Стефан Данаилов. В коментар за Darik news от 25 ноември 2007 г. по повод 80-годишнината на видния писател, журналист, есеист и публицист Стефан Продев Президентът на Република България др. Георги Първанов каза: "Стефан Продев е един от символите на нашето време".


 Честването бе организирано от инициативен комитет от Съюза на българските журналисти и Министерството на културата, от Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет "Климент Охридски", Висшия съвет на БСП и вестник "Дума". Според г-н Президента на Републиката, ценният урок, който писателят ни е завещал, е стойността на словото. Партиецът Първанов, окачестви Стефан Продев като съратник в промяната на БСП и единението на левицата. Според Велислава Дърева от Инициативния комитет по честването, в България има трима публицисти, и това са – внимание! – Христо Ботев, Йосиф Хербст и другарят Стефан Продев. Отличителни за Продев, според Дърева, са самоконтролът, талантът, характерът.

  Министърът на културата Стефан Данаилов нарече Стефан Продев връх в Българската журналистика, публицистика и есеистика, обяви, че годишната награда за политическа журналистика и публицистика "Георги Кирков-Майстора" посмъртно се присъжда на Стефан Продев. На честването присъстваха Председателят на Народното събрание Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи Румен Петков, творци, журналисти, приятели. Вж. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=201542

Цялото кралско войнство – на стража,
мъртъвци хвалят скъпия свой Мъртвец;
когато най-висока чест, това само ще кажа,
е да останеш честен обикновен човек.

ПОСЛЕСЛОВ

     Тодор Ряпов: – Нали приключи вече този "апотеоз"?
     tisss: – Приключил?! Че аз едва сега започвам. Толкова пищно лицемерие си струва много повече да се описва и тълкува.
     Т.Р.: – Трудно се чете такова изследване.
     tisss: – Понякога важните уроци изискват човек да се потруди повече. Това не ти е мазен турски сериал, а животът ни! Един кукер най-първите хора в държавата обявяват за гений на публицистиката, случайно ли е това, или тъпа закономерност в манипулациите над всички нас, оредяващите в отечеството си българи!**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 14 fev. 2009 – edited by 31 oct. 2019
___
* Вж. https://jores-tisss.blogspot.bg/2017/10/6.html
** ПАТРИАРХ НА ДУМИТЕ, уводна част:
 За него и враг, и свой без да се замисли казва, че той е изключителна личност, истински демократ, патриарх на думите! И това е така, защото Стефан Продев, както самият той признава, цял живот е писал по поръчка, но поръчката винаги си я е задавал само той. В свой девиз той превърна „Свободата на печата е майка на всички свободи!“ И затова Продевото слово беше и си остана актуално, смело, безпощадно, защото публицистиката е талант да си безпощаден.
Бел.м.,tisss..,tisss.

сряда, 30 октомври 2019 г.

ПРОСТО УЧИТЕЛ

   ПРОСТО УЧИТЕЛ
Записки от стария ми бележник
  
  01. 05. 2006.

  Днес около 11 часа влязох с колегата по биология Джени Дженев в павилиончето до училището ни да пием кафе. Дойде двайсетинагодишно момче, и както си седим с Джени, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем". Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Пък не го познавам. Срещу кафето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шестите класове, Иванка Ангелова. "Ти – закрещя ми момчето – що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва: ще ме прегази с колата, краката ще ми строши и прочие. Щели да ме пречукат онези с бухалките. "Сега това е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка, повече няма да си жив."

  Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара доста едър и як дебеланко с бръсната кратуна и добродушен, някак влажен поглед. Потичах подир колата, моля се тичешком на момъка: "Кажи си името бе, приятелче". Но дебелият рязко изфорсира газта, завъртя гумите и цялата им компания отиде, та се не видя. Та значи, връщам се аз под навеса. Джени стои прав като свещ, до него – хубавец един униформен в новичък костюм и на пагоните му – две големки звезди, фуражката – на масата, ще речеш, кацнал ми по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако не са чули крясъците му, а човекът тежко-тежко казва: "Чух всичко, видях номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Ти само не се притеснявай".

  Е да, ама аз пък взех, че се притесних. На хора от полицията опитът ме е научил вяра да нямам. Наивен все пак, реших да позвъня на кмета на Пловдив Гърневски*. Мисля си, както си лежа буден и зяпам в тавана – нали след паметния наш Десети ноември правихме двамцата с него политическия вестник "Демократическо знаме" и сегашният кмет в онези славни дни ми беше дясната ръка, така да се каже. Нали! Кой днес ти слуша подполковници; ама виж, ако се намеси кметът Спас Гърневски, може пък да го стреснат онзи тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, обаче си сменил номера, и се отказах.

  Позвъних на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Второ районно управление на МВР в Пловдив и по цифрите на ладата след двайсет минути тя ми продиктува: колата е на еди кого си, който живее еди къде си, пък я кара синът му Стефан, кандидат-убиецът ми. Само кой номер гащи носи и кръвната му група на въпросния Стефчо не ми обади. Ама че момче, на двайсет и пет години мъж!

  Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – поне така ми се беше представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Сам записа служебния си телефонен номер в бележничето върху арматурното табло на моята жигула – да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, ми прави курвенски мизерии. Бъбрим си, значи, с този Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – споделя, – ама сега работя към ВИС-2 пак същото". Разправям какво ми се случило; взе номера на онази кола и само рече: "Смятай въпроса за приключен!"

  Ще избързам напред с тази типична история, да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойката по Български език и литература, а на поправителния изпит десетина дни по-късно майката и вуйчо й на Ванчето Ангелова пак в същото онова павилионче край училището
ме черпиха кафенце и чаша кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в собственото им заведение в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато ти е удобно – кипрят ми се. – Може да си доведете и приятелката (минават на Вие). Яжте-пийте, веселете се, колко ви душа иска. И извинявайте за главоболието, дето ти причинихме!" Извинявай-извинявай-извинявай – най-малко шест пъти чух тези двама с длан на сърце, десет дни след като се канеха да ми светят маслото. 

  Като не успя да си вземе изпита и през септември, Ванчето Ангелова се премести в друго училище на отсрещния край на Пловдив. Ей-това е, госпожо, животът е по-чуден и от най-развихреното въображение. Адвокат на мутрите – бивш офицер от МВР, и мутра – народен закрилник... А? Какво ще кажете? Или и това не е истина!

  – Госпожа Живка ти пожелава да се усмихваш повече на живота и по-малко да го гледаш под вежди. Инак животът е борба, понякога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

  – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, 100-процентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очи на страничен наблюдател, откривам колко смешен бил онзи шапкар, ама и колко смешен съм бил аз, препускайки подир ладата. Като че ли е толкова важно как се казва мутрата! Не мога да си представя, че бих живял другаде, а не в България с всичките ни дивотии и бабаитлъци. Кроткият и учтив западноевропеец гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; у нас, понеже сме все значителни личности, все юнак до юнака, мила моя майно льо, екшън е самият ни живот. Дори кога ни опердашат през устата и ни сритат тъй, че от задните ни части се вдигне облак прахоляк, какво правим ний? Ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от раздаващия правосъдие и захващаме да му се зъбим, да го псуваме на майка като истински българи със самочувствие. Желая крепко здраве, щастие и дечурлигата в училището да Ви слушат!

  И тук в мухабета ни с госпожата тутакси се намеси Мазна Гана**.

  Winnetouнебесен (01.05.2006 19:34):

  – Какво стана с момчето? Подаде ли жалба срещу него?

  Та на въпросния Небесен, и нему се наложи да отговоря.

  – Защо жалба?! Сам си търсиш колая. Ама момчето и досега си го спомням със симпатия и омерзение. Представяте ли си, така силно привързан към сестра си и към племенницата, че се втурва, дето се казва, на нож срещу врага. Ех, ама какъв враг мога да съм му аз! Даже му се възхищавам на наивността; този тип характери правят пробивите по фронта. Постъпвал съм като него, та знам: за тази работа се иска да си бая глупав и самоуверен, но тръгнеш ли веднъж, да си готов докрая да стигнеш, та дори и да ти строшат кратуната. 

  Съм от поколението български войничета от далечните 1965-1967 г., свидетели как 550 000 най-модерно въоръжени рейнджъри ядоха пердах във Виетнам по всички правила на бойното изкуство и си тръгнаха с подвита опашка като посрани, и от върналите се у дома си в Щатите янки се роди взривната вълна на Уудсток и т.нар. сексуална революция в пуританска Америка с онзи нов жизнелюбив възглас "Правете любов, а не война!", и се появиха хипитата и прочие нежни конвулсии с отрезвяването у самонадеяните свръх-човеци на Североамериканския конгломерат от нации, за да преосмислят тъпия девиз, зает от надменний Албион, "Ние нямаме приятели, имаме интереси!" – и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и рано или късно ще им се наложи да отговарят за натворените по света гадости.


Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 oct. 2017

Илюстрацията долу: 
С ученици от първия ми набор възпитаници, 1972 г. Балчик, Пристанището.
–––
* Спас Гърневски (1953) – кмет на Пловдив от 1.XI.1995 до 1.XI.1999 г., Става дума за в "Демократическо знаме",  политически вестник на Демократическата партия от 19 май 1990 до 26 февр. 1991 г. Днес Спас Гърневски е депутат на ГЕРБ в Народното събрание. 
** Мазна Гана – в случая: който учтиво уж цели да ти забие нож в гърба, т.е. да те злепостави - http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1242321/page/0/fpart/all/vc/1 #1245625 - 01.05.2006 Бел.м., tisss. 

вторник, 29 октомври 2019 г.

ТЕАТЪР НА АБСУРДА

ТЕАТЪР НА АБСУРДА
  Като човек, и аз жаля техните бойни летци, намерили смъртта си в България, но не разбирам за какъв дявол са им вдигнали паметник насред същата тази София, чийто беззащитни дечица, жени, старци техните достойни и храбри мъже са дошли да усмъртят с огромните си летящи крепости. Подобна е и причината като българин да не мога да забравя, че главорезите на исляма са бастисали двата рода на майка ми, та затова Турция може и рай, и рахата на Земята да бъде колкото си иска, но няма как да ми легне на сърце, въпреки че нямам нищо против днешния турчин. И не разбират ли янките, че с този техен паметник на летците си в столицата на днешна България само дразнят, напомнят за стореното от техните славни мъже, долетели от майната си тук, за да загинат, сеейки смърт в един почти беззащитен 300-хиляден град, колкото бе и всеки от двата града Хирошима и Нагасаки?
  И не виждам как Иво-Инджевци, Александър-Йордановци, Коритаровци и прочие ченгета или ятаци на бившата Държавна сигурност ще ме изкушат да си мисля за Русия като за враг, каквито и да са Русия и руснаците. Генетичният код е страшно нещо, дами и господа! Моят приятел поетът на Добруджа Йордан Кръчмаров (1948-1986) написа: "И кожата си с огън да измия, ще си остана пак момче от село". Та ето що имам да кажа: Паметта е жилава материя, драги манипулатори!
  Бомбардировките над София през 1944 година –

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 29 oct. 2017 – еdited by 29 oct. 2019 
–––
* Правнучката Виктория, май 2017 г. Бел.м., tisss.

понеделник, 28 октомври 2019 г.

ПАНОПТИКУМ (6.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (6.)

  Продължение от 01.01.2000.

  Парадокс ли е, че – израснал и възпитан в силно религиозна среда, Карл Маркс (1818-1883) е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме сериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство?! Любовта е ключово понятие за християнската етика; ненавист пък е основата, върху която се гради Марксовата утопия. Класово обусловена, ненавистта не различава човеколюбив ли си или си насилник, а наедро ни дели на противостоящи си обществени маси, зложелателни една спрямо друга. Според Маркс, всеки от антагонистите държи нож зад гърба си, планира унищожение на опонента, победа в боя, изкопаване на гроб, превръщане на всичко сторено досега в руини, над които веят знамена гробокопачите и оттам насетне начева построяванета на бленувания Нов свят, или в нацистката версия – установяването на Нов световен ред*. Оттук и несекващото разпалване на ужас и бесове в партийната публицистика.

  За шамана на Партията спокойният разум е Сатана. Другото име на Дявола, да не забравяме, е Луцифер, Носещия светлина, според латинската версия, Прометей, ако повече ви се нрави! – според древните елински философи. А публицистът Стефан Продев вижда Богочовека като партиец-конспиратор; негова, на др. Продев, работа, но библейският Иисус не се криел, не действал подмолно, тайно. Продевият Исус рецитира бойко за 
"политическите ми беседи с народа" и това е пак преиначаване, защото няма "политически беседи" в библейските притчи. Споменават се фарисеи, книжници, търговци в Храма на вярата, да, и търговците не са пропуснати, но Пътят към Небесата, към Духовното е отворен пред всекиго и по всяко време, и този път започва от искреното покаяние – нещо, неприсъщо за който и да е фанатик. 


  Велики открития из Продевите есета:     
    "Който търси истината, не може да бъде добър!"
    "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко"
    "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от едно преиначено учение"... 

  Цитираните тук находки (с. 165 от цит.съч.) подсказват за осъзната ловкост да се жонглира с понятия и тези. Случайно ли е то? "Потърсих ви не за защита, а за мъст" – заканва се партийната Продева Мария Магдалена; от символ на милосърдието, от въздаваща любов, според библейския текст, Продев я превръща в извор на гнева и отмъщението. Но "омразата и ревността (бел.м., tisss – у фанатика) не се интересуват от истината" – (с. 171). У фанатика на която и да е идея отсъства сетиво да проумее човечността. Бедата не е в атеизма на Продев, бедата е там, че му липсва смирение. Самонадеяността у този зъл глашатай на истини от последна инстанция е плашеща. Споменава понятието "съвест", но явно в неговите представи съвест е партийната централа и вождът на партията, който задава указания във вида на апокалиптични видения, както се случва и с неграмотния четиридесетгодишен Мохамед, общувал според Свещената книга на исляма лично с архангел Джебраил (св. Гавраил).

  Лайтмотив на есето "Стадионът" е: ах, Господи, защо да не забраним ходене по стадионите, както забранихме ходене на черква и паленето на свещ пред иконите! Преди години държавникът и ярък поет-алкохолик Георги Джагаров ни пазеше от т.нар. идеологическа диверсия чрез назидания; тук есеистът-партиец се заел да ни опази от влиянието на Библията и черковния календар. Аман от евнуси! Пазеха ни като пациенти от новелата "Палата № 6" на Антон П. Чехов, като жените в харем на арабски шейх. Властта подстригваше, проверяваше за идеологически паразити, подравняваше ни в стройни, удобни за логаритмуване редички; сърцеведите със стоманено зорките очи ни охраняваха от личните ни съмнения, с подслушвателни устройства или чрез местния квартален (университетски, заводски) доносник или чрез партийната ядка Партията проверяваше дали правилно се вълнуваме. За този кич, впрочем, всичко е казано в романа "1984" на Джордж Оруел.

  В есето "За какво говорят къщите?" Продев обърква понятието "недоволство" с понятието "неудовлетворение" (с. 224 на цит.съч.). Дали объркването тук е lapsus linguae** заради паронимията*** или е добре обмислена мисъл? "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство"

  Друга грешка, този път лексикална, в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (катедралата Нотр дам дьо Пари) ще видите културата, в мен (бел.м., в Айфеловата кула) ще откриете цивилизацията". Ами че понятието "цивилизация" съдържа и понятието "култура". Да противопоставяш културата срещу степен на обществено развитие, култура срещу степен култура? А маркс-лениновата теория говори за "двете култури", докато историята на човечеството е преливащи се една в друга цивилизации. Цивилизацията на инките, да речем, излъчва и днес духовна енергия, макар и вградена в съвременния глобален modus vivendi****.

  Френската революция от 1830 г. е сред свещените крави за партийния моралист и естет. Есето "Революцията" ми е интересно преди всичко с образите на Робеспиер, Дантон и Марат. Ето мои си изводи за патологията на фанатизма. Отбелязал съм си ги в коментар за есеиста Стефан Продев: 


  Стихия на партийността е стръвта към разединение, към блокаж на националното, към унищожение на традицията, към ликвидация на личността с нейните две убежища – частната собственост и личната инициатива. Легиони нископлатени войници и слуги чиновници, това проектирали кардиналите на марксизма. Изречената от Максим Горки крилата фраза "Човек звучи гордо" стои кощунствено в речите на партийния политикан, понеже т.нар. "инженери на човешката душа" експериментираха чрез съдбата на милиони човешки същества, планираха превръщането на планетата ни в лагер за отрепки с промит мозък, обезличени по шаблон, изтръгнати от предците си в рода, от отечеството си, и най-жестокото – отчуждени от рожбите си. 

  Който не вярва, да отгърне превода на "Комунистическия манифест от 1848 г."! Книжле от 1985 г. в алена луксозна подвързия ми беше четиво за моментите, когато се усещах омаян от романтичните лакърдии на лъже-демократите в България. Манифестът представлява наръчник за разрушителна дейност сред нацията. Отричат се от кого ли не и от какво ли не; от Карл Маркс обаче няма да се отрекат, пред иконата му пак ще да палят дебели владишки свещи. Затова се налага с профилактична цел да се препрочита от време на време "Манифеста от 1848 г.", особено подир захаросани речи, долитащи от целия роден наш политически театър. Защото българите все още си нямаме политическа формация, незасегната от марксизма. И точно онези, които най-злостно проклинат марксизма, всъщност ползват марксисткия инструментариум за внушение на ненавист към опонента.

  Робеспиер-Дантон-Марат съставят Светата Троица за есеиста Продев, може би и за самата демокрация. Три велики личности, обладани от амбицията да подредят света, нацията. Сциентизмът, генното инженерство, кемтрейлс, добивът на шистов газ напомнят издевателства над човека и природата в наши дни. Опитвам сдържано да обсъждам сборника. "Говори, за да те видя!" – фраза на Сократ авторът извел за мото към есетата. В никакъв случай не ми е необходима конфронтация. За четящия – роден, отраснал в Пловдив, не напускал България партиецът Продев е автор според мащабите на съвременната ни публицистика. В известен смисъл той е поучителен пример за участта на българския интелигент, но и за участта на онази уязвима част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения сами обрекоха таланта си на фанатичната предубеденост, стесниха блендата си да виждат света и човека не в цялата им пъстрота и многообразие, насилиха се да представят живота по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения. 


  "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – гневи се маститият есеист на Партията; и в плен на грандоманията си, на самовъзвеличаването отрича всеки, когото подозира, че не е съгласен с него. Прав е, обаче, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата", но несекващото "аз-аз-аз" или "праведните ние и онези грешните" ме изкушава да мисля, че тенденциозната партийна публицистика винаги е размишлявала на едро, панелно, напомня за Романтизма като естетическа постановка и стил в преиграването с емоционални излишества. 

  За разлика от наивността на Романтизма обаче, сегашният партиец, дори и да се облече в камуфлажната униформа на демократ, отново свежда многообразието на живота до схватка с врага – "онези, другите" и "нашата любима БСП, СДС, ДПС ДСБ на Иван Костов, ГЕРБ на Бойко Борисов и пр. (добавено на 28 окт. 2019. – бел.м.).

  Детайл... Защо ли е контрастът между нежните пръсти на предателя Юда (с. 288) и едрите селски крака на разпнатия партиен Исус (с. 157)! Внушението иде от средата, която е формирала личността на автора: нежното е съмнително за идиота израснал с едрите мазолести крайници на простите бачкатори, хора от народа. Кому е нужно противопоставянето, дявол го знае партаеца-публицист. Мистерия! Или обичайната посредственост, от която не са лишени дори най-големи умове в човешкия ни свят.


  И се връщам към онова, с което започнах приписките по страниците на сборника "Разказът на палача". В заключителното есе (с. 303) чрез пищно слово на осъдения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът на Партията обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". Ами да, за праведния партиец до 1989 г. в този ъгъл на Европа и света най-неприятна частна собственост си беше, а и до днес си остава собствената ти съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Звучи кресливо все същият този запев и откъм други, самообявили се за демократи оратори – че партийният член разполага единствено и само с... партийна съвест. Която съвест се охранява от партиен апарат, за чест и слава на Командира и медийните Му пророци. Че с какво ли пък сините лъже-демократи са различни от червените обновени! Ами че те са сиамски братя по дух и по стил!

  В заключение. "Говори, за да те видя!" И кого виждам? Не самоуверения Стефан Продев, всеки случай, а разтерзан човек. Говори гръмко – тъпани лумкат, зурната пищи, издува бузки чалгаджията, чалга певачка потропва с краче от подиумчето над хилядно множество българи на площада, а долавям плач на наранено честолюбие, затаена печал у вече възрастния, помъдрял човек, припомнил си Банишора – една от най-бедняшките махали на някогашна София. Някои от нещата си Продев изрича с езоповски език, и все пак, независимо от политическите пристрастия, усещам го твърде близък по участ заради така познатия до сълзи наш български рефлекс към света – твърдоглави, упорити докрай в заблуждението си. И такива си умираме. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 28 oct. 2019

    Илюстрации:
       горе – Петър Стоянов в далечната 2000 г.
       долу – младият Стефан Продев, ок. 1967 г.
___
* Както писал в импресия 17-годишният юнкер Христо Смирненски, "Два свята, единият е излишен!" – категорично и ясно. Така ли е обаче в действителност?
** Грешка на езика (лат.).
*** Звукова или графична прилика между думи, нямащи нищо общо по смисъл (от гр.).
**** Начин на живеене, условия за общуване, съвместно живеене и пр. (лат.). Бел.м., tisss

събота, 26 октомври 2019 г.

БОЖИИТЕ ХЪЛМОВЕ

БОЖИИТЕ ХЪЛМОВЕ
Трех королей разгневал он
и было решено,
что надо гибнет Джон
Ячменное зерно...
*

Къде ръжта е, Боже, най-зелена
и онзи дъжд, сънуван неведнъж,
момичето, за мен предназначено,
нима не съм заслужил като мъж!

Стоя – плашило древно, и треперя,
и плаша само пилците, нали! –
а хълмовете ти мълчат вечерно
и дъжд над мен не иска да вали.

Вали в Париж и Лондон, и Чикаго,
цял ден на юг, в Йоханесбург вали
а в Кралството бесилото ми стягат,
източват с кремък ножове, стрели.

Но пак ще се заровя сам в земята
на елфите с Вълшебната гора
да мине Зимата и по-нататък,
но само от любов да не умра.

И после да израсна като жито,

за да омесят утрешния хляб,
децата да се връщат при бащите
и всеки тук да им е като брат.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 oct. 2006 – edited by 26 oct. 2019
–––
* Робърт Бърнс на руски. Бел.м., tisss.

петък, 25 октомври 2019 г.

ПАНОПТИКУМ (5.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (5.)

  Продължение от 01.01.2000.

  Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителен знак за евреина, бел.м., 
tisss) миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...

  Партийната тенденциозност иде отпреди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е изобретение нито на Владимир Илич, който – покрай Маркс и със съдействие на онези мощни титани на грандоманията, от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля си, иде и отпреди италианския обущар от ХV век, който лепял по площада на Рим злостните си хули и епиграмки, изригвания на ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** днеска прилагат, като обогатяват набора с пошлости от модна кукла и игрив травестит до изобилието на битови сериали сред т.нар. политически елит. Злонамерената манипулация се състои в извеждане на знаци, които са символи за вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев у нас" се оказва романтична песничка за войнишката несрета, която по време на Първата от двете световни войни е любим шлагер на английските, сетне и на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер и войникът тъжи, че може и да не се завърне жив у дома – популярна песничка за любовта и дълга, за любовните клетви и жестокостта на войната.

  Подобен е случаят с един от изящните англоезични поети, приятел на Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия неизвестен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее
как може човекът хем да е враг, хем и да е талантлив. Любомир Левчев така преди години в патетична поемка се поизхвърли: "посредствеността е фашизъм", пак със стария запев – талантливите ние и малоумниците отсреща, което ще рече: всичко наше е готино, всичко тяхно – кофти, все тъй съдбовно необходим за фанатика Образ на врага. Без наличието на враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага.

  Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от Европа и света, изкопаха дълбоки ями и ровове и ги пълниха със смърдяща пихтия от гняв и омраза, вдигнаха Велика китайска стена пред всичко, което не беше в съответствие с техния светоглед. И за да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, питам: Защо моето поколение българи, родени непосредно преди или след Втората световна война, така оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години, и особено през периода, когато нацистка Германия на Хитлер и болшевишка Русия на Сталин братски са си сътрудничили****, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо готвейки се за т.нар. от тяхната пропаганда въвеждане на нов световен ред на планетата? 

  Навикът да се трие от Историята убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните млади бодро побеждават отрицателните стари; вариант на този пейзаж е изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните улегнали, достолепни стари", си оспорват кое да води в борбите за националното ни възраждане. Едните ни ги представят ангели небесни, другите – църни караконджули.

  "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-натам: "днес нещата така са се изменили". Подтекстът – в Живкова България добродетелта се цени. Няма българска светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от възхода на Благоевско-Димитровско-Живковата партия. И Христо Ботйов Петков обявиха за комунист, Пейо Крачолов Яворов за изкушен, в неговия случай – от социалистическата идея, за жалост кривнал от Верния път, та известно време партийната лит. критика след "Девети" (ІХ.1944.) вижда у Яворов буржоазен поет, по същата логика, според която Йовков бил национал-шовинист. Според този род литературни евнуси, шовинистично настроен се оказва и Вазов, че си позволил да съчинява не един цикъл патриотична лирика. Моята учителка по литература в гимназията Емилия Карапанчева, например, на нас – пъпчивите гимназисти, нежно обясняваше колко неправилна от идеологическа гледна точка била онази част от поемата "Левски", ключова творба, с която поетът открива цикъла си "Епопея на забравените":


И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът... 


"Вазов, мили ученици, се оказва тесногръд, за да разбере класовата борба, понеже произлиза от чорбаджийски род" – ей тъй ни говореше някогашната ми даскалица по Българска литература. Да спомена един от любимите за прости българи автор на сюжети из нашенския бит, неподражаем майстор на сладката лакърдия и шега Чудомир. Известно ли е на днешния млад българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата ни писателят Димитър Чорбаджийски, е турено не от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната лит. критика фамилно име Чорбаджийски? Аха-а, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произхождение. Че как да му дадем на тогова чорбаджийски син път в литературата? – настръхнали в Партията. И измислили. Тарторите в Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Да плачеш или да се смееш! Сред праведниците на партийната линия рота от критици лъщят хора като Пантелей Зарев, които носят титла академик и са смятани за светила в сферата на литературната ни история и критика.

  Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства към националното ни битие и самосъзнание? Не, разбира се. Но печалният опит от миналото би трябвало да се припомня на всяко следващо поколение българи.

  В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от случая Сократ е представена с такава клиширана реч: "Умрях със съзнанието (бел.м., tisss – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото. Аз само повторих неговия пример". А Сократовата смърт носи друго послание – че достойнството е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Нито Исус, нито древният философ са професионални конспиратори, за каквито Продев ги представя. Ако политиката е изкуство да се извличат материални изгоди, философията и у Сократ, и у Исус, е призив, зов, настояване човекът да се стреми към духовни стойности. 

  "Бунтът, за който работех" реди префасонираният по Продевски Богочовек, и то най-вероятно за партиеца си е нещо в реда на нещата – на агитпропчика все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на по-високо ниво от марксистките представи за живота като тържество на материализма и на марксическата политикономия. В този смисъл комунизмът, за който днес бившите агитатори се кълнат, че не бил истински комунизъм, а нещо друго с белега на най-демократични уж ценности: педерастия, отродничество, чалга, а и с раздиплените тъмносини, зелени, червени, жълти и пембени като бабешки кюлоти байраци над днешна България, представят хем за антипод на Миналото, хем преддверие към европейските духовни ценности. Партийните лидери ни се усмихват лицемерно от афиши, с които са облепени пребоядисаните в ярки цветове политически минарета.

  *  *  *
  Ай, как им се ще на днешните ни лидери да възприемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е работата, че нищо ново не са научили, няма и желание да се поучат от печалния опит, който собствената им философия нанесе на Българската кауза. Чуя ли, прочета ли някой себе си да нарича демократ, гръмко и на площада да се кълне във вярност към България, питам се: какво компенсира, защо го прави? Дали заради България, чийто народ точно такива фалшиви пророци превърнаха в тълпа от аргати, сториха всичко възможно да се отвърне българинът от отечеството си, да тръгне нов господар да си търси, преди – от канцелариите на Москва, днес – от канцелариите на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой Годо да долети и да захване най-сетне... ах, Господи Боже мой, да се захване да ни оправя и батаците, и пътя през тресавището от сбъркани нравствени стойности.

   БЕЛЕЖКА:
  Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности.

  Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 25 oct. 2019

Илюстрации:
горе – Пантелей Зарев (1911-1997), един от праволинейните партийни цензори след Девети септември 1944 г. обявил Йордан Йовков за реакционен писател, и  затова Йовковите разкази десетилетие бяха изхвърлени от учебниците ни по литература;
долу – 1940 г. Външният министър на СССР Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в дружеска беседа, когато се договарят как да поделят Европа.
___
* Войнишка песничка за англичани и немци, възмутила естета Продев, в превод на руски:

ЛИЛИ МАРЛЕН

Перед казармой,
Перед большими воротами
Стоял один фонарь
И стоял он ещё до нас.
Так мы хотим снова увидится.
Снова стоять у фонаря.
Как когда-то Лили Марлен.

Уже прокричал часовой.
Играют утреннюю зарю.
Это может стоить трёх дней.
"Товарищ, я уже иду!"
Тогда мы сказали: "До встречи.
Как я хотел бы пойти с тобой!"
С тобой, Лили Марлен.

Твои шаги он знает,
Твою изящную походку.
Каждый вечер он горит,
Но меня он давно забыл.
И случись со мной страдание,
Кто будет стоять у фонаря
С тобой, Лили Марлен.

Из тихого пространства
Из земли
Поднимет меня как из сна
Твой влюблённый рот.
Когда кружатся поздние туманы,
Я буду стоять у фонаря.
Как когда-то, Лили Марлен.

Кончатся снаряды, кончится Война,
Возле ограды, в сумерках одна,
Будешь ты стоять у этих стен
Во мгле стоять,
Стоять и ждать
Моя Лили Марлен.

 ** Пасквил - 1. Литературно произведение или рисунка с грубо, оскърбително и клеветническо съдържание. 2. прен. Груба и оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на италианеца Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която после нарекли Паскуино; върху нея следващи поколения драскачи лепели язвителните си нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 
*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972 Г. В младостта другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години даде интервю с Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т.С.Елиът писа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс, именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Ърнест Хемингуей, който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че телеграфният му стил е формиран под влияние на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните". 
  Обвинен в сътрудничество с режима на Мусолини, затворен в желязна клетка на площада в Пиза по време на предварителния арест като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника. Какво ли друго да очаква, като се е намесил в реалната политика. Той, който живее с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента, стила на поет би трябвало да живее в Късното Средновековие или в Ранния Ренесанс. Вж. http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.
**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Русия неслучайно приликата е в деспотичния стил. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, съветския Военен комунизъм. Бел.м., tisss