Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 28 юли 2015 г.

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)


      Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор, пъстро пернато с брада или мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на уше като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана на тила с парцалче, понякога – с бръсната кратуна, като белен картоф, или с папийонка: червена на бели точки или черна на ивици, косата (ако я има) разрошена, интелигентният екземпляр може да наподобява и разплетена дамаджана. Важно е да личи: в никакъв случай пред вас не е простосмъртен.

      Щом е интелигент, ще рече „умен, който се прави на глупак”, значи е разсъдлива твар, която пълзи край атлазените пантофки на Негово величество, реди остроти с вкус на канела в горещо мляко. Понякога остротите вонят на бруталност, от което чистоплътните потръпват неспокойни, докато тълпата крещи: "Е-е-ей, нашето момче как му каза всичко, дето не смеем да му кажем. Хем как му го рече, а! Право в очите. Ура-а-а…"



      Медиите струват пари... много пари. А у кого са парите? Вече е невъзможно от трибуна на многотиражка да се състезаваш с могъща медийна империя. Та романтичният период, кога иззад Дунава някой си даскалски син вади пред света непрани гащи и мухлясали драперии на разпадащата се Османска държава, възторгва недояли хъшове, обнадеждава поруганите в дома и отечеството си, оня романтичен период, братя българи, отдавна отмина.

      Добрият тон, зад който подло не се таи наглост и лицемерие, отживелица ли е! Несъстоятелна позиция прикрива ли се с цинизъм, остроти и каламбури?

      Само който не работи, не бърка – не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че и управляващият е естествено да греши, естествено е да търпи упрек и в това няма нищо необикновено. Като грешим и се поправяме, израстваме. Защо тъй упорито назначени за говорители в днешното наше обществено пространство настояват, че единствено с техните уста говори Истината? Това, дето е истина за мен, за другиго може и да не е; пък и кой е между нас тоя, дето вечеря с Господа! 


      Да речем, бивш финансов министър съобщава верни неща, ала при тоз назидателен тон как да приема, че освен да прави констатации не се тресе от злост да смаже опонента точно в стила на Карл Маркс или в стила на типичния преподавател по марксическа политикономия да обезсмисли и онова, което други преди него вече са сторили?

      Лицемерието ни се предлага и с по-човеколюбиви форми отколкото е в състояние да представи оприличаваният от почитателите си на Стефан Стамболов гл. ас. от АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление) Иван Костов... Скулптор, усетил се значима фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, ала, Боже мой, как да вярвам, кога реди лакърдии за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени! Не мога да вярвам, понеже с юмрук посегна да блъска дежурния полицай на служебния паркинг пред софийската общинска управа, баш на пъпа на София. Най-странното подир това геройство: Главният секретар на МВР връчи на скулптора компенсация, оладжак, за преживения стрес... "Браунинг", боен патлак с надпис, http://handguns.g00net.org/Docs/Doc-Pwg_Wejdi.htm... 


      Случва се при самозащита да излезеш от кожата си, да зашлевиш мръсника, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си; защитавал статута си на недосегаема от закона персона. Вежди Рашидов имам предвид. Е, къде отиват всичките сладки приказки!

       
Велико е да бъдеш смирен. Всеки може да сбърка: бесовете, случва се, да надделеят понякога. Затова дваж по-велико е покаянието. Всъщност, покая ли се скулпторът? Искрено да се бе покаял, бих го приел такъв, какъвто е… Не, не за изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му! Срина се в представите ми като ваяна от влажен пясък симпатична скулптура, когато влагата се изпари и остане само оглозган от ветровете ръждив скелет. 


      Нашите "интелигенти" са си заслужили участта да стоят встрани от така важните за нацията теми. Послушайте ги за какво и как един-друг се дърлят: кой е по-велик, па кой е по-близо до народа, кой е заслужил да се нарече "дисидент" и разбира се: да понесе като венче маргаритки във вид на нимба титлата "демократ". О, мила Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

       Всъщност, що е то интелигентен? В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона (Владимир Илич Ленин, 1870-1924) назовава интелигенцията на Русия насекоми (инсекти), досада някаква за Властта, която досада трябва да се държи изкъсо, да се гали по бузките и да се шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" бе в България любимо определение за три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента в образ на дърдорко, оглупял от четене на книжки, и чрез таз карикатура на изперкал многознайко учеха младежта да обича "трудящите се маси", т.нар. Български народ. А интелигент всъщност е всеки мислещ, всеки нормален, обикновен, опиращ се на опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в което и поприще да се изявява. 

      Нима не сме срещали глупци с по няколко дипломи за висше образование или хитрец с гирлянд от научни титли. Циникът Иван Славков-Батето в тъй любимата си роля Шут на България, например, е академик. Какво повече да говорим! 

      Истинската България, огромното множество без представителство в медиите, без достъп до осветената сцена, изпитва на свой гръб кощунствата на Властта. Но в това множество простосмъртни е енергията, опитът, мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навик да се вслушват какво говори обикновеният гражданин на Републиката, най-малко не би се главозамайвали дотам, не биха безобразничили. Другояче биха възприемали сламените чучела за "цвета на нацията", " интелигенция" и прочие лъскави етикети. 

      Инак, каква му е на шута грижата, освен да разсмива деспота и придворните!

      Краят на есето "За какво ли са умирали?" – тълкуващо „Случая Веселин Андреев" из т.нар. "Нови задочни репортажи за България"*: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да бъдеш честен и обикновен човек цял живот"


     Обяснявал съм обичта към баща ми дърводелеца-мебелист, мълчаливия, вглъбен в занаята си, доверчив, но неразбиращ политическата конюнктура и заради това странящ от всякаква "обществена” (разбирай: политическа) дейност. Обяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в тоя "ключ". Оттам може би е съпротивата ми спрямо героически театрални пози, независимо кой и с каква цел позира – дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), дали е главният герой на романа "Стършел" на 33-годишната в 1897 г., когато пише книгата си, англичанка Етел Войнич (1864-1960) или друг обаятелен популяризатор на идеи.

    Животът е велик дар и трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин"; стои тая дума във фразата му като оголен зъб на залаял пес, обезценява, прави лековата позицията на автора. А защо да не отдам мимоходом дължимото на героизма? Може би бъркам? Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не; важното е, че е дързост и лицемерие да се разхождаш в героическа поза из множеството, да вириш показалец към Небето, да редиш назидания, да заразяваш света с бесове.
 

    Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да е идея, нито да призовавам другите да стават герои. Смятам, героично е да си останеш честен и обикновен дори след като ти се е наложило да сториш подвиг и хора се тълпят под прозореца ти да те славят.

      Мюсюлмани, които се самовзривяват на многолюдни места в Близкия изток, Испания, Турция или където и да е другаде, определям – първо, за страхливци, второ – подлеци, трето – жертва на манипулатори. Тая саможертва за милиони вярващи е "героизъм" и аз нямам логично обяснение защо. Нима богът на която и да е световна религия не повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се радва на мъртъвци!

      Следва

Plovdiv, 21-26 sept. 2009 – redact. 28 uli 2015
_______
* Георги Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. 

      Илюстрации: 1. Салвадор Дали (1904-1989). 2. Вежди Рашидов (1951, скулптор, министър на културата, чл.-кор. на БАН от 2004 г.), 3. Евгений Дайнов (1958, политолог, професор в НБУ). 4. Георги Марков - Джери (1929-1978).