Ars Poetica - ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.

Навън е дъжд, такова тъжно време.

Лилав е здрачът зад прозореца

и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича

пространството край шадравана. 
Тихо е.

Ръмежът на дъжда едва се чува.

Изтрил е някой от небето птиците,

в небето само облаци. 
Не зная как

със лошите си мисли да се справя,

но времето на този свят усещам

как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято?

(поляна горска, в утрото разцъфнала.

Целувките. Косите ти изтичащи.

Спокойствието. Плахата усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,

днес в тази длан как нищо не остана:

две капки – дъжд, сантименталност

и малко здрач, от миглите ти паднал.

Как искам да те видя, да ти кажа...

Подтиснат съм от слабостта си, Обич.

Желал бих всичко твое да забравя,

да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни,

лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,

гори у мен... и ненаситна жажда

да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.

От старост оглушал е телефонът.

Навън – и дъжд, и облаци, и хора,

и всичко там в мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде Зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 noe. 1976 – edited 29 sep. 2017

Ars Poetica - БОЛКА ЗА БЪЛГАРИЯ

    Мутри по морските ни курорти, феодали по селата, крадци на ток в парламента, партии, създадени в Анкара и Турското посолство, затвори, пълни с апаши кокошкари, символични заплати и работа без трудов договор, пенсионери с трудов стаж над 40 години, но с по 5 лева на ден, и на всичко отгоре – ограбвани, пребивани до смърт от крадливи цигани, нежелаещи да работят, изпълзяли из смърдящи гета, и пр., и пр. Това е днес Отечеството, след като четвърт век се управлява от Посолството на САЩ. Вж. https://www.actualno.com/crime/kmet-blyska-dete-s-djipa-si-ostava-bez-nikakvi-posledici-news_551449.html

БОЛКА ЗА БЪЛГАРИЯ

С плач, на пролетна шума ухаещ,

на утрини ведри и ручеи смях,

бяхме хлапета, които не знаят

ни що е доверие, ни що е страх.

Нас ни пердашеха здраво бащите,

галени бяхме едва щом заспим,

всеки си криеше в гордост сълзите,

макар гладен, бит, но непримирим.

Дружахме с улични песове, котки,

с врабци и мишлета на някой таван,

с хули замеряни, драскани с нокти,

да се справя се учеше всеки тук сам.

Пред нас не застилаха килим от рози,

бойки тръбачи не вървяха пред нас,

не бяхме зяпачи в обаятелна поза,

а суров материал за Народната власт.

Тази власт се зовеше фукливо народна,

а слухтеше да не я предадем

и се усетихме за кратко свободни,

трохи щом ни хвърли да се наядем.

Българийо моя, земя на герои,

хлапаци останахме бедни и зли,

но ние, Родино, и днес сме твои

рожби, понеже за теб ни боли.

Избата, в която мина ранното ми детство

 

Plovdiv, 19 uli 2016