Нация, която от малодушие, страхливост или нагаждачество към властния на деня допуска най-светлите й личности да бъдат притискани, унищожавани, докато тарикат без скрупули я манипулира и разпродава на най-отявлените й врагове, не заслужава място в Европа, туптящото сърце на християнската ни цивилизация. – Аноним (1947)
05.05.1999.
Събудих се преди половин час: лежа, мисля си за всички, които са постъпвали зле с мен. Едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да бъда спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за този ден цигара. Самотно ми е. Сега, в тези мои години се чувствам като онзи митичен цар Мидас – до каквото се докоснел, ставало златно, та и така умрял в злато на остров Крит. Не мога да печеля пари, това е ясно. Ограничавам разходите до най-неотложното, само колата да е наред и заредена за излитане – тя е физическото ми чувство за свобода, от което се възползвам веднъж-дваж седмично, и все по-наблизичко. Не ми се нравят хората наоколо. Разочарован съм от тях, ама си внушавам, че са добри и затова ги обичам, трябва да ги обичам. Щерките на мен май приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Жестоки в оценките си. Крият си обичта. Душите им – птиче в кафез, преизпълнено със страхове и съмнения. Потиснати са ми децата. Питам се, има ли място, подходящо за нас тримата. Понякога ми се крещи от болката, която ми нанася тази невежествена и пошла България. А Небесата не носят отговор. Откъм Небесата лъха космически студ, пустота. Толкова ли сме временни и уязвими, Господи!
За да съм щастлив, трябва да се заблуждавам, себе си да лъжа. Наоколо – лакомия, боричкане, простащина. Като вървях вчера към училището, отдалеч чувам звънливо момичешко гласче – някогашните наши хлапашки цинизми бледнеят пред тези! Спрях, изчаках да наближат... Три 10-12-годишни момиченца и дребничко момче с ученически чанти. "Ама, господине, ние така си говорим – рече малкият, без да съм казал и дума. – Лили е отличничка по български" – сочи ми височко рядко красиво девойче. Нищо, нищо! – усмихвам се. – Викам си, я да видя кой така чудно говори. А коконката свива устничка: "Не съм аз! Не съм аз". Е, как от калта да сътвориш духовна хубост! Чувам баща ми: обърнал се към тенекиената стена в раздрънканата линейка, която го отнася към софийската клиника "Пирогов" шепне; там ще издъхне абсолютно сам, изоставен след часове. Онова "Олеле, майчице!" – пошепнато, някого да не разстрои, светът да не разбере, да не узнае, че страда. О, мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз – синът ти, синът на войника фронтовак, когото не съм чул и в най-голяма мъка и тегоба груба дума да изречеш?
10.05.1999.
Не е безобидна шумно подхванатата с подписки, с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите стотина, от които повечето са пенсионери, бивши хвалители на "славната БКП" на пуст столичен площад. Раздиплените сръчно изрисувани лозунги "За мира, против войната!", "Спрете мръсната война!", и особено "Долу агресорите от НАТО!" – до болка познат казионен театър; ами с представления от този вид раснахме като поколение, нали с тях ни възпитаваха от невръстни! Стари номерца от селска вечеринка. Парадоксалното е, че стотината тартюфовци са същите "рушветчии, политически интриганти и български интелектуалци", за които, едва 24-годишен, Ърнест Хемингуей иронично пояснява в репортажа си "С какво се занимават кралете на Европа"*: "български интелектуалци, което в България означава особени хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни".
В далечната 1980 г. с изплакнат мозък пробвах да надращя стихотворение "против агресора", когато бойна авиация на САЩ бомбардираше "братския" либийски народ. После се разбра: пострадала единствено луксозната резиденция на онази чудновата персона – "скъпия приятел и съратник на строящия се Световен социализъм другаря Муамар Кадафи". Одиозния образ на човек през ден-два ни показваха по телевизията как се блещи към облаците, назидава сънародниците си, пери показалец – същински Месия. Кого се силех да защитя! Вдъхновител на терористични акции в християнския ни свят, онзи, който внушава на мюсюлманина, че някой планира да завладее Либия заради пясъка и камилите? Дали и за моето поколение бели опитни мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевата идея? Може би когато измрем всички, манипулирани от партайгеносетата на соца, внуците ни ще започнат да разсъждават със собствения си ум, и не от идеологическа и партийна, а от нравствена гледна точка?
Ето ги в друга светлина някогашните, въздигнати от Партията "говорители и творци от името на народа". Да не би да са се заблудили?... Не е то заблуда. Не са вчерашни. Добре знаят какво вършат. Има, обаче, и нещо положително все пак: сами се откриха, изпълзяха изпод ореола на приличните средна хубост хвалебствени стихове, поеми, романи, драматургия, витиевати речи и клетви на вярност вече не към вожда си, ами към Бог. Тягостно е да усетиш тази пасмина от майстори на пропагандата, чиновници на партийната линия в Писателския съюз – верни на БКП, СДС, НДСВ или друга някоя дружинка от лицемери, но е оздравително. Оттук-насетне как ще те заблудят? Ами че червените кукери на площада с калиграфски изрисувани бойки лозунги не защитават Сръбската нация, ни бягащия от НАТО-вските хвърчила и бомби обикновен сърбин. Защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно?!... Конкретно те защитават Милошевич и политическата менажерия на побърканата върхушка в "Титова земля", вдъхновителите на грандомания, злоба, патриотарска ненавист.
25.06.2011.
Седя на едно място и не помръдвам сякаш, ала дните ми, сезоните, годините все по-бързо се въртят, все по-прихлупен хоризонтът става. Хвърлям поглед, заничам вече не зад девет планини и морета, а все по-близичко. Същият хлапак съм уж, но колцина от връстниците ми в Отвъдното вече се преселиха, а колцина сред приятелите си бих познал иззад състарената кожа и очите с угаснал взор! Дяволитостта, мисля си, не ме е напуснала. Същият съм си вътре в себе си: ламтящ за щуротии доверчив оптимист, съзерцател и ловец на илюзии, а младите, които идат подире ни, вече ме изобикалят, избутват ме сякаш от бързея на живота.
Знам, животът ми в най-висока степен от мен зависи; нравът ми преди всичко друго го определя откъм аромат, цвят, кипеж; само че този мой едничък живот забавя ход, притиска ме към материалното, което си е една умора за всекиго тук от нас с наниз от материални придобивки, колкото и неукротимо да се стреми душата към щастие, към любов. Никой не ме обича повече от мен самия. Никой с мен се не съобразява повече от мен самия. Духом не съм се променил, не съм се отклонил, надявам се, от суетата, където съм се установил в мислите, в стремежите си. И какво от това, питам, като все по-малко нужен съм на света? Нижа думи, съчетавам ги в изречения, удоволствие ми носи писането, особено сутрин рано, когато денят се е ширнал пред погледа; следвам интуитивното, доколкото го усещам, и търся ведрите местенца, които ме очароват, и търся тишината, която все така ме изкушава да надничам любопитно към утрешното.
Човек живее колкото сам си отпусне. Мисля си за момичето, което се заля с бензин и се запали встрани от парадния вход на Президентството, точно където властващата пасмина лицемери бе посадила оперен мушморок**, (в простичкия смисъл на думата). Онези, които си тръгнаха физически от живота, когато премислям как са си тръгвали, откривам – месеци и години, преди да се стопят както бледи сенки, са преставали да мечтаят, престанали на себе си да разчитат, гълтайки с шепи лекарства, които само удължавали агонията на сгърчената от уплах и отчаяние ненаситна за живот душа.
___
.jpg)
