Публицистика - ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

    Появих се като Халеевата комета пред притеснените очи на Наташка* наред с чаровната Re. – долетели като че от приказния свят на принцовете и принцесите. Тщеславен и самовлюбен, подарих на някогашната самоуверена, а състарена и отчаяна днес колега от някогашния младежки вестник, потопена до шия в делнични мизерии женица книжле стихове, издадени на мои разноски, знак сякаш от небесата. Е, и? Трябваше да минат десетина дни, за да проумея колко жестоко съм постъпил. Тя говореше за помията и фекалиите, които я заливат, капят по раменете й, а аз й надписах игриво посвещение: да приемем живота за разкошен дар. Ай, че плондер! Наоколо гъмжи от подобни палячовци.

    Учителят по физкултура Раев**... Който един понеделник застъпал крака на моя осмокласник Цанко и го блъскал с юмрук по главата, че момчето не му се явило в спортен екип и не пожелало да си свали якето, че му било студено… Това беше в понеделник. Два дена по-късно, в сряда, Цанко скочи от покрива на двайсететажния блок срещу училището. Крещял от възторг: "Чакайте ме-е-е. Идва-а-ам! Как хубаво е да се лети-и-и!" Чула го възрастна жена; простирала си прането на шестия етаж.

    Случи се преди две години, на 5 декември 1996. В четвъртък освен стотина ученици и неколцина роднини на Цанко бяхме само двама от учителите – моя милост и математичката Валя Русева. Една от колежките, която следователят извикал да идентифицира трупчето, месеци подир това си имала проблеми с нервите; тя да не дойде на гробището – разбирам, но поради каква причина останалите колеги отсъстваха в оня дъждовен четвъртък пред пресния гроб край пътя за Рогош? Излишен, неудобен въпрос.

    Колегата Раев... Поставям го до крехкия, премръзналия Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидни гаменчета: "Не можеш да скочиш, нали? Шубе те е. Само се фукаш колко си смел". До това крехко полу-дете изправям бетонирания с доброто си самочувствие, печения Раев ("Не пуша, понеже вреди на здравето."), и какво се получава? Боже мой, и какво се получава!

    Потърсих копие от посланието, което писах тогава до прокуратурата и до съответната служба на местното МВР. Посочил бях името и адреса на идиота, снабдявал с дрога не само моя ученик, но и още двайсетина момичета и момчета от други класове. Не открих в книжата си жалбата, която така и не дочака отговор; открих обаче текст, който съм писал по мелодия, композирана от приятеля Никола Бакърджиев с дата 12 ноември 1992 г. Ето го текста (писан по "Спасителят в ръжта", стихотворение на Робърт Бърнс, за да се пее); част от отговора се съдържа тук.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте, докато вън е слънчев денят.

Колко самота, страх и смут – зрее пропаст в цъфналата ръж;
зная, сега грее светлина и в небето свети майска дъга.
Всичко има край – ще си отиде Май, а Пропастта там стои...
Тичайте, деца; скачайте, деца! Там, накрая, някой бди.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца! Играйте в разлюляната цъфнала ръж!
Мечтайте, деца! Мечтайте, докато вън е слънчев денят.

     Цанко беше нежно, интелигентно момче. Какъв българин би излязъл от него! За съжаление едва два месеца ми бе ученик. Често отсъстваше от занятия. Улицата беше неговата майка. За баща си нямаше никак добро мнение. Дойде при мене в понеделник, два дена преди да загине, и каза тихо, тъй че да не го чуят другите: "Господине! Искам да попитам нещо. Мога ли, господине, да отида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" Убедих го да не ходи. "Да изчакаме – рекох, – и ако се повтори, аз ще отида да говоря с директора!"

    Сега, като преписвам на пишещата си машинка тия отколешни бележки, две и половина години по-късно, с колегата Раев сме почти приятели: играем понякога табла, говорим си за България, за нашумели книги. Ами, сякаш не бил лош човек…

    Спомням си и бившият директор какво рече по повод посланието ми, уж от името на целия училищен колектив: "Да го подпиша! Виж какво, в тия истории с наркотици играят големи пари, стреля се, бе. Човешкият живот за ония там нищо не значи" и ми обърна гръб. А преди година и нещо организираха ни среща на нас, учителите, с напет капитан от полицията. Тоя приятен, дружелюбен, накипрен със знаците на властта чиновник, след пространно изложение за успешната борба с престъпността сред малолетните ведро прикани от трибуната в ученическия салон взаимно да си помагаме: "Вратите са ни винаги широко отворени за вас, скъпи педагози!" (Бррр, че двусмислено!) И не се стърпях, попитах от последния ред: "А какво стана с жалбата по повод смъртта на осмокласника Цанко Ечев?"

    Изненадан, човекът рече: "Така ли? Чувал съм за тоя случай. Ще проверя".

    Вероятно проверява и до днес.

    "Не те е срам, развали хубавия мухабет! – побутна ме в оня миг на внезапно настанала мъртвешка тишина колегата биолог Джени Дженев. – Как хубавичко само си приказвахме!"

Plovdiv, 20 uni 1998 – edited 16 maj 2016

____

* Името променено.
** Името променено. Бел. авт.