ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (314.)
След минута чувам глас – дошла да свари
чай и да отнесе чашата в нейния кабинет. Правя се на отнесен, докато тя
излезе. Подир нея се изнизват и останалите. Стоя сам, взирам се в гъстата мъгла вън, толкова гъста и бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят изящна японска
графика. Самотно ми е сигурно като на японец в България, самотно, обаче спокойно. Какво толкова! Какво ли толкова е имало между мен и нея? Зверчето
у мен се е закротило и не драска с нокти, сърцето не се
преобръща от онези така познати доскоро конвулсии. Любовта си е отишла...
Двайсетте минути на голямото междучасие почти
са се изнизали, тръгвам. Но тя е в библиотеката, бъбрят двечките с
библиотекарката, и когато се промъквам, навел очи като крадец зад гърба й,
чувам познатото мелодично и звънливо:
– Здравей, Жоро!
– Здравей-здравей! – махвам с ръка, без да се обръщам. Измъкнах се като крадец.
Следващото междучасие:
– Жоро, ще ми напишеш ли един текст за
рождения ден на майка? Нали знаеш, че тя е родена на този ден!
– Знам – казвам, – снощи си мислех за това.
– Нещо така, ти по-добре знаеш какво да бъде пожеланието.
– Добре – скланям, – ще ти напиша.
И на лист от ученическа тетрадка на прима виста, без да се налага да зачерквам, два учебни часа по-късно не пред света в библиотеката, ами лично й нося стихотворение, озаглавено "Слънчева река", в което се говори за извора и бистрата планинска вода, която се провира между папрат и хвощ, за живота ни, който прилича на тази гъвкава и звънлива планинска вода; споменавам за доброто, което при всички случаи е повече от лошото в нашия живот, и значи, докато човекът е жив и здрав, все има за какво да помни, на какво да се надява. И през един празен ред приключвам мазното послание: "Честит рожден ден! Бъди весела, здрава и дяволита!" За какъв дявол обаче добавих неразгадаемия си подпис, който според училищната чистачка госпожа Станева мязал на кардиограма, нежели на нормален параф?!
– Благодаря, много ти благодаря! – приветства ме Re. – Ей, ама па доста си написал, аз как ще го преписвам сега?
Седим си кротичко ний един срещу друг в миниатюрния й кабинет.
Сами сме. Чудно ми е, че притесненият съм аз, не тя, която побутва кутия с
купени сладки отпреде ми. Защо ли се съгласих да дойда? – измъчвам се. След минута-две отвън някой почука и
скочих да си ходя. Разминавам се с хлапенце в розово рокле, от нейните школници. През
рамо Re. към мен:
– Стой, де. Къде хукна пък ти! Защо не останеш?
– Не-не! Тръгвам. Тръгвам си! – казвам най-сетне
решително.
25.01.2002.
"Записките на един
глупак" за заглавие, и мото – "Като си умен, що си
беден?" Тази книга няма край. Всъщност, тези записки са
моят живот... или представата, илюзията, че някому съм необходим именно като
смахнат homo scribens. А нормалните хора не си описват пораженията, влече ги да оставят оптимистичен спомен за славни победи, не и за славни поражения. Възможно е и да се заблуждавам, ужасно да
преиначавам, но колко мила ми е точно такава учтива и прилежна самоизмама само заради мен си!
28.01.2002.
Време е да приключа този сюжет от животописа. Не бива насила да задържиш една илюзия, колкото и да си бил предан и честен спрямо
илюзията. Животът опровергава и отхвърля нещата, от които вече нямаме
необходимост. Отначало ние не знаем това, а когато една любовна връзка вече се е изчерпала,
раздялата иде като най-естествен завършек. Приключва не животът, а епизод.
Боли, разбира се, но болката не затваря, ами отваря пред зъркелите ти хоризонт, смътни в началото желания,
които с времето ще ти се избистрят и струята бистра планинска вода пак ще хукне
като звънлив ручей стремително в криволичещия си гъвкаво бяг в плен на гравитацията, та чак до гроба.
Изкуших се за момент сутринта, когато вън
е преддверието сякаш на Пролетта, така слънчево и ясносиньо е небето, а
въздухът гали и температурата е невероятна след мразовитите зимни дни и нощи; 16оС. Изкуших се дали пък да не изпратя по джиесема кратичкото и
категорично "Вече не ми пука за теб! Вече съм свободен". Ама се спрях. Кому е притрябвало, та това си е само поза; пък и
момичето отсреща дали заслужава, строго погледнато, повече да отделям специално
внимание?! Сбогом, оковаваща ме, нежна стихийо! Що да не отпразнувам този хубав ден насаме
със себе си? Планирам през лятото да се отправя с колата към
моренцето. Сам. Без никакви придружители и придружителки, които да ме
разсейват. Да пообиколя местенцата, където съм бил с различни жени, трите жени в досегашния мой живот: бившата съпруга, единствената, за която бях хукнал да се женя; и харно, че пресметливата Мария много внимателно и любовно по-женски ми охлади ентусиазма; и след Мария се оказа Re. Да
поседя край златисти плажове, в уютни хотели, къмпинги и градински кафененца,
дето някога съм преживял щастието да обичам и да бъда обграждан
с женско внимание, лудо обичан.
Не да се сбогувам, а сам да си се огледам със самочувствие: понеже спомените ни са богатство, жалко е да ги
носиш като воденичен камък, уморен под тежестта им, когато можеш да ги пришиеш като криле върху раменете си.
В любовта – особено ако е силна любов, понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници и роби на собствената си
илюзия, че всичко е в реда на нещата. Вече мога да се видя отстрани как съм се
държал, в какво неусетно, ден подир ден, съм се превърнал, каква велика грешка
съм допуснал. Да, грешката ми основно е, че от един миг нататък съм почвал себе си да пренебрегвам, държал съм се като придатък към чуждия живот,
отлагал съм сякаш моите си планове, своето съм пренебрегвал повече отколкото било нужно, съобразявайки се единствено с момичето, което боготворя. Да се съобразяваш с битовите и прочие дреболии е похвално, но
да правиш компромис в главната посока на твоята мисия (защото всеки е тук с мисия) е грях не към себе си, а към заложеното у теб, към задачата ти в
живота. Жената има изострен усет за мъжа и го преценява интуитивно, без даже да се замислят, че при нея, общо взето, логиката не играе главна роля. Глупаво е да й се сърдиш; просто налага ти се да преосмислиш своето и да
си в пълнота само това, което си. Активно действащият естествено прави повече
грешки, но активният човек, не снишилият се в уюта, издърпва живота напред и
нагоре, непредвидимия с изненадите си живот се превръща в разкошна авантюра.
29.01.2002.
Да оцелея! Споменът може и да попречи да приемеш промяната, за да продължиш, мотае се в
нозете, връзва ръцете, възпрепятства зрението, усета спрямо настоящето. Възрастният как може да се отскубне от тяхната омайваща и разкрасяваща миналото сила. Въобразявай си, колкото щеш, че почваш отначало, че бъдещето се е
проснало пред теб като неизвървян път, като чисто нова страница от сега начената
нова книга! Въобразявай си... ала не е истина. Стилът, ритъмът, рутината да
подреждаш своето по веднъж вече за теб установен отпреди начин, едва ли можеш лесно да
промениш. Преживяното не остава зад нас, а потъва в съзнанието ни и дори в подсъзнателните ни реакции; то ни съпровожда и
по-нататък, колкото и силно да е намерението ни да го отречем, да го подтиснем или отстраним от себе си.
Да оцелея, прекрачвайки граничната бразда на
една отминала Любов, ще рече – да забравя. Тогава защо ми е тази екскурзия по
места, където съм бил някога щастлив?
Джиесемът ми запиука. Единайсет. Re. напомня за себе си. Вчера пак тъй кратичко по същото време към два след обяд, ми прати сигнал. Защо ми е нейното внимание! Замълчаването ми е убежище,
единствен начин да поема инициативата в свои ръце.
Пак звъни, и пак тя. Този път продължително. И се включих в разговора.
– Искаш ли да обядваме заедно?
– Къде да обядваме? – питам.
– Ами някъде навън – чувам я след кратко
замълчаване.
– Какво? Солети ли ще обядваме? –
продължавам почти иронично.
– Добре, извинявай! Обадих ти се просто така.
Прощавай! – кани се да приключи.
Нещо трепва у мен:
– Чакай!
– Не мога да чакам, не искам да навъртам сума
по джиесема.
– Аз съм си сготвил – казвам.
– Добре – отвръща. – Ще ти се обадя друг път.
Отивам в детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.
И затвори. Минута сме говорили,
виждам – изписано е върху дисплея на джиесема. Термометърът сочи 20оС. Невероятен, слънчев ден беше днес, ветрец полъхва. Този ден тя повече не се
обади. А и аз нямаше като че ли вече защо да й звъня.
Следва
___
* Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)