ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (227.)
...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...
Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.
26.05.2000., прод. СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ
Не е важно толкова що е казано; по-важното е
как е било казано. В начина, а не в думите, които често и лесно мамят, е
Истината. "Господине, пък те ми
казаха, че аз лъжа!" – рече ми Илияна от моя V-е и ме гледаше с
открития си, детски още поглед, така упорито стиснала устенца, че буца ми заседна на гърлото, доплака ми
се чак.
30.05.2000..
Обаждат ми се вчера, понеделник, към 11,30
часа на два пъти да ме канят да съм отидел в училището; дошли двама от
Регионалния инспекторат по образованието, да разследват Случая Глория по жалба на
майката, някоя си Емилия Бутова. Бутова или Вутова изпратила жалба до Министъра. И естествено отидох. Боже мой, къде ще ходя, та ще се правя на вегетарианец и няма да отида! Заварвам в директорския кабинет петима изрядно облечени чиновници с издялани като от гранит делови физиономии – двама инспектори плюс трима от училището. Канят ме да прочета жалбата, в коятоБутова-Вутова настоява да бъде наказана шефката на училището за бездушното й отношение. Приложено е ксерокопие от две
страници на Книгата за добро
поведение в обществото с калиграфски изписаните на титулната й страница, меко казано, неприятни фразички на
четвъртокласничката Глория, следвани от кратичкото "На Глория – с любов от V-е". Жалбата – подадена на 22
май от Бутова-Вутова, която се видяла с възрастната инспекторка
Илияна Заркова и представила
случая от гледна точка на наранена честолюбива майка. Как ли сърцераздирателно ще да са били представени нещата? Обръщам се към
инспекторите: И сте долетели тук специално за това?! Добре помня, че никой нито от Пловдив, нито от София не си мръдна пръста преди три и
половина години, когато моят ученик от VІІІ-а клас Цанко Ечев се преби, скачайки дрогиран от двайсетия етаж на жилищния блок на улица "Преспа" № 4, а училището ни се зарибяваше от
наркопласьори, за което бях вече писал официално писмо до местната общинска управа. "Да – отговарят ми, – длъжни сме да разберем как стоят работите и
да излезем със становище. Все пак г-н Министърът е уведомен за случая и така е преценил"**. Донесох от учителската стая непроверения дотук куп писмени съчинения на моите
петокласници по темата "Защо
човек трябва да бъде вежлив". Четоха ги, доколкото ми се стори, с велико внимание и при пълна тишина. Само инспекторката Заркова от време на време, чувам, се възмущава: "Хм! Гледай ти! И с какво ги заплашвала
майка й на Глория!" В последвалия между великите персони солиден разбор върху писмените работи на учениците пак възрастната Илияна Заркова като папагал, озадачена и на инат повтаря: "Аз да бях на мястото на тази майка, по същия начин бих реагирала".
След важния разговор, в едно от междучасията педагогическият съветник, тъй да се рече училищният психолог Йоана Георгиева, насред училищната библиотека ми подхвърля разочарована фразичката: "Хайде, Бояджиев, да не ти казвам кои някога изкарвали децата отпред! Позицията ти е много недостойна". Доколкото съм чел и аз книжки, колежката ме сравняваше със СС-командите от Втората световна война, когато нацистите изкарвали децата и жените пред себе си, атакувайки партизански или войскови съединения на Съветската армия.
Седнахме с младия поет Гален Ганев да пием кафе в кафенето срещу училището. Давам му да види записките ми върху Случая Глория, преписани на пишещата ми машинка. Чете ги внимателно. Вдигна той по едно време очи, рече: "С всичко съм съгласен, само не е трябвало да цитираш онези, гадните думички на Глория. Тук си противоречиш: цитираш апостол Павел, на злото да отвърнем с добро, да простим, а цитираните гадости на Глория не са знак, че ти си простил. Като ще правиш добро, прави го докрай". Отговарям: Може и да си прав... Май не съм добрият християнин, помисли обаче каква би била отсреща реакцията! Значи... "Ето, мама... Натрихме им носа на онези; подаръци поднасят, подмазват ти се". Глория кога ще научи, че не е редно двайсетина нейни връстници да бъдат изкарани лъжци, само да излезе, че тя е невинна? И приключихме пиенето на кафе. Ай, че детенце, видях го отдалече това девойче едва два дена подир случая, на самия празник 24 май: стърчи над всички с половин глава – едро, яко, добре гледано, и доколкото разбирам от наобиколилите го дечица с вперени в него очета, със самочувствието на тартор сред малчуганите. "Бил си длъжен, щом ще прощават твоите ученици, прошката им да е докрай" – рече младият поет Гален Ганев. Повтарям му вече на ставане: Вероятно си прав, само не забравяй, че живеем на Балканите. Исках да кажа, но не го казах – Че опрощаваш ли докрай нечия гадост, онзи отсреща ходи със самочувствие на морален победител.
Фино нещо е човешката душа. Ой, колко нависоко ще да е подскочила майката на Глория. Подскочила ужилена от иронията в подаръците! Защо да се смирявам пред наглата грандомания? На мое място ти как би постъпил, апостоле Павле, мъча се да си представя. Към другите дръзки, хем нагли, напористи в пренебрежението, а виж, към себе си кога усетят не грубост, а ирония, тези добре отхранени и тънкообидни мамини и таткови рожби, кандидат-разпоредители на света и на нашата изстрадала България се отличават с рефлекса на правоверния: за да угоди на тщеславието си, готов е да съсипе всеки, който не е съгласен с неговото и му се изпречи пред очите. Училището е храм. Ако по подобен начин реагираха и родителите на моите ученици, какво ли би станало, питам. Казах на двамата инспектори, повторих, потретих, пък и го почетвъртих: в тази изкусно раздухана обичайна училищна историйка грижата ми е била да защитя, колкото и странно да им изглежда, правото на горката Глория да бъде възпитавана не от гледна точка на озлобление и възгордяване, ами от гледна точка на уважение към другите хора. Опитал съм да защитя – колкото и странно да им изглежда, правото на Глория да се покае, сама да дойде и да се извини.
Дали разбраха какво им казах!
31.05.2000..
След важния разговор, в едно от междучасията педагогическият съветник, тъй да се рече училищният психолог Йоана Георгиева, насред училищната библиотека ми подхвърля разочарована фразичката: "Хайде, Бояджиев, да не ти казвам кои някога изкарвали децата отпред! Позицията ти е много недостойна". Доколкото съм чел и аз книжки, колежката ме сравняваше със СС-командите от Втората световна война, когато нацистите изкарвали децата и жените пред себе си, атакувайки партизански или войскови съединения на Съветската армия.
Седнахме с младия поет Гален Ганев да пием кафе в кафенето срещу училището. Давам му да види записките ми върху Случая Глория, преписани на пишещата ми машинка. Чете ги внимателно. Вдигна той по едно време очи, рече: "С всичко съм съгласен, само не е трябвало да цитираш онези, гадните думички на Глория. Тук си противоречиш: цитираш апостол Павел, на злото да отвърнем с добро, да простим, а цитираните гадости на Глория не са знак, че ти си простил. Като ще правиш добро, прави го докрай". Отговарям: Може и да си прав... Май не съм добрият християнин, помисли обаче каква би била отсреща реакцията! Значи... "Ето, мама... Натрихме им носа на онези; подаръци поднасят, подмазват ти се". Глория кога ще научи, че не е редно двайсетина нейни връстници да бъдат изкарани лъжци, само да излезе, че тя е невинна? И приключихме пиенето на кафе. Ай, че детенце, видях го отдалече това девойче едва два дена подир случая, на самия празник 24 май: стърчи над всички с половин глава – едро, яко, добре гледано, и доколкото разбирам от наобиколилите го дечица с вперени в него очета, със самочувствието на тартор сред малчуганите. "Бил си длъжен, щом ще прощават твоите ученици, прошката им да е докрай" – рече младият поет Гален Ганев. Повтарям му вече на ставане: Вероятно си прав, само не забравяй, че живеем на Балканите. Исках да кажа, но не го казах – Че опрощаваш ли докрай нечия гадост, онзи отсреща ходи със самочувствие на морален победител.
Фино нещо е човешката душа. Ой, колко нависоко ще да е подскочила майката на Глория. Подскочила ужилена от иронията в подаръците! Защо да се смирявам пред наглата грандомания? На мое място ти как би постъпил, апостоле Павле, мъча се да си представя. Към другите дръзки, хем нагли, напористи в пренебрежението, а виж, към себе си кога усетят не грубост, а ирония, тези добре отхранени и тънкообидни мамини и таткови рожби, кандидат-разпоредители на света и на нашата изстрадала България се отличават с рефлекса на правоверния: за да угоди на тщеславието си, готов е да съсипе всеки, който не е съгласен с неговото и му се изпречи пред очите. Училището е храм. Ако по подобен начин реагираха и родителите на моите ученици, какво ли би станало, питам. Казах на двамата инспектори, повторих, потретих, пък и го почетвъртих: в тази изкусно раздухана обичайна училищна историйка грижата ми е била да защитя, колкото и странно да им изглежда, правото на горката Глория да бъде възпитавана не от гледна точка на озлобление и възгордяване, ами от гледна точка на уважение към другите хора. Опитал съм да защитя – колкото и странно да им изглежда, правото на Глория да се покае, сама да дойде и да се извини.
Дали разбраха какво им казах!
31.05.2000..
Днес
за първи път ще видя това чудо, майката г-жа Бутова. Среща в инспектората.
Разговор между двамата инспектори, Емилия Бутова, а може би Вутова, шефката на
училището ни, училищната психоложка и аз в качеството ми на класен
ръководител на "ужасния V-е клас". Предния ден шефката ми съобщава, че нито тя,
нито аз сме длъжни да участваме в тази среща, каза и че се колебае дали да
отиде. Настоявам, че по-добре е да присъстваме на разговора. Към срещата с г-жа Бутова и двамата инспектори подхождам като
към място, където ще заблести истината, ще стане ясно на какъв психически натиск
са подложени учениците от моя V-е клас само заради амбицията на една любяща
майка да оневини на всякаква цена грубото поведение на дъщеря си. Сега,
когато записвам това, е един след полунощ. Вече е 1 юни, Ден на детето – най-ценното у една нация. Намирам, че съм разговарял с глухи и слепи чиновници тепегьози. Съжалявам, че
увещавах шефката на училището ни Аделина Игнатова колко важно е лично да присъстваме на разговор в
инспектората. За себе си обаче, смятам, че не съм сбъркал – трябваше да изпитам до
дъно еуфорията и тържеството на наглостта. Безочие в дотолкова чист вид не се среща всеки ден, а мен такъв вид положения в живота живо
ме интересуват. Не съм човекът, който ще пропусне идеален за професионалиста шанс очи в очи да се срещна с Наглостта.
Наглост ли?! Що "наглост"? Ето защо.
1. Двамата инспектори се показаха подчертано благосклонни към Бутова-Вутова. Нейните аргументи чуваха, аргументите на директорката на училището ни не чуваха. Дразнеше се мъжът, че шефката ми Игнатова говори за административни наредби и инструкции, наблягаше, че била длъжна преди всичко да прояви човещина. Хем бая ефектно се палеше господинчото, чието име засега пропускам, ще го обявя вкрая на цялата идилия. Но към инспекторката от Регионалния инспекторат в моя роден град Пловдив Заркова не бих проявил снизходителност. И господинчото, и възрастната Заркова все се поставяха в ролята на майката, подчертаха, че като родители, биха действали по същия начин като Бутова-Вутова. Когато напомних, че в това училище са над хиляда и двеста деца и наистина "жалко за човеколюбието", но се налага да се спазват правила, записани в училищния правилник, не им направи впечатление.
2. Като усети, че не си драскам петолъчки, а пиша нещо върху листчето пред мен, Заркова надигна задник иззад бюрото, дойде и ми размаха пръст под носа: "Много моля да не записвате какво си говорим тук. И не желая утре да си видя преиначени думите в някой вестник!" До момента не бях отварял уста; вероятно й бе известно кой съм, чий съм*, че не съм само даскал от подведомствения й турски вилает. За да я успокоя, рекох й, че виждам съмишленици у събралите се, и особено в лицето на двамата инспектори, тъй че да не се притеснява; ала тя отново настоя, разгневи се, зачерви се, косите й настръхнаха и с остричък кавгаджийски глас заяви, че ако толкова настоявам да си водя записки, ще се наложи да напусна кабинета й.
3. Показаха ни от разстояние безценното оплакване на Бутова-Вутова, па сръчно и прилежно си го прибраха. Никой не си направи труд да ни предостави копие, макар разговорът детайлно да се водеше именно по тази, отправена биля и с копие до г-н Министъра (Веселин Методиев) жалба. Между другото, г-жа Бутова-Вутова се оказа красива, бих казал: и чаровна жена. В лице и маниери пред мен се бе разположила с превъзходно самочувствие и в целия си блясък нашенска версия на американската киноактриса Сюзън Сарандън с цялата си женственост и чар. Боже, помислих си, и тази знойна хубава жена страда, че категорично съм й отказал да разговарям с нея!
4. Със съдействието на училищната психоложка Йоана Георгиева, поради не знам каква причина от нейна страна, инспекторите и Бутова-Вутова се пробваха логично някак да си обосноват тезата, че двайсет и шест деца лъжат, докато изреченото от Глория е истина, тъй като майката на Глория твърди: "Дъщеря ми не лъже, понеже е кротко, мило и много добре възпитано дете, отличничка в класа".
5. Не обърнаха и внимание, че привикваните в директорския кабинет поединично осмина петокласници са били поставени в стресова ситуация, от триумвират зорки следователи подложени на кръстосан разпит. Това става във вторник, 30 май, зад гърба ми, след шестия учебен час на следобедната смяна. С възпитаното и добро дете Глория провели разговора си в присъствието на класната на ІV-д. Затова пък впоследствие инспекторите предлагаха, както се изразиха: да разговарят с Глория в мое присъствие; и естествено отказах: Благодаря, ама друг път ще стане това!
6. Репликата на Глория преди да си получи подаръците, купени с парите на моите петокласници, па и с мои пари, тази знаменателна реплика: "Я, да видя аз кого пак ще бия!" – потвърдена от всички деца, участници в онова чудесно шоу, не направи впечатление на инспекторите. Сюзън Сарандън просто рече: "Това моята дъщеря не може да го каже!" и двамцата разследващи отминаха ключовата фразичка в онзи познат стил на ритниците и на прозвищата "дебел мазен педал", "камила гърбава", "прости тъпи селяндури", "свине", "курви", които Глория ръсила не само към моите петокласници, и така всявала респект у децата наоколо. Когато Бутова-Вутова или Сюзън реагира: "Отнесох и аз една псувня от дългокосо момиченце зад гърба си", то бе прието от принципната Заркова с репликата й към мен: "Ето, на! Напсувала е вашата ученичка майка й на Глория! Или ще кажете, че майката лъже...?!"
7. Заговореше ли училищната директорка, заговорех ли аз, сред инспекторите и Бутова-Вутова наставаше настроение на болезнена досада като пред зъболекарски кабинет, което те изразяваха чрез учтиви фрази, като "Ама ние сега си имаме и куп друга работа, не може днес цял ден само с вас да се занимаваме!" Това не попречи, след като ни отпратиха по живо-по здраво нас – тримата колеги от училището ни, да поостанат с Бутова-Вутова, на спокойствие да си продължат мухабета.
Какво следва от тези детайли! Ами остава усещането, че съм излязъл на боксовия ринг с вързани отзад ръце да ме блъска самата Сюзън Сарандън; да ме пердаши с юмручета през лице, с тъпички лъжи и с пренебрежението на същите онези двама хубавци, които би трябвало поне да са наясно защо са диктисани на този щат, какво защитават и с каква идея са героичните им усилия да преиначават. Ето само част от репликите, които записах дословно преди г-жа Илияна Заркова да възнегодува и да разклати показалец под носа ми: "Ако ще записвате какво говорим в тази стая, ще съм принудена да заповядам веднага да напуснете". Майката: "Директорката не ми обърна никакво внимание. Думите й, че има хора в това училище, които щели да се заемат с моя проблем, като отговор, не ме задоволяват. Бях разстроена от срещата си с директорката. Буквално трябваше да изхвръкна за пет минути от кабинета й и да хукна по коридорите да търся към кого да се обърна за помощ. Повтарям, аз бях страшно разстроена. Целият ден (вероятно 22 май, бел.м.) ми бе съсипан. Подадох жалба до Министъра с едничката цел: да не се случи подобно нещо и на друг някой родител. Не-е, не искам драстични мерки. Подхождам изключително от морална гледна точка. Не искам господинът – хвърля ми многообещаващ топъл презрителен поглед – не искам господинът да бъде санкциониран, само настоявам, като учител, той да се извини на дъщер ми пред класа й, пред ІV-д. Глория така ще получи един добър урок в живота. Какво пък! И учителят може да сгреши! – Хвърля ми този път чаровна окуражаваща усмивка. – Не по-малко достойно е той сам все пак да има доблестта публично да си признае грешката. – Замълчава за миг. Всички в стаята затаяваме дъх. – А ако не се извини господинът, консултирала съм се вече с двама отлични юристи, макар да не ми се ще да предприема по-сериозни действия срещу него, но ако се наложи. Нали ме разбирате?" – мило ми кимна два-три пъти, па и тя размаха показалеца си с лакиран в кърваво-алено нокът.
Мъжът-инспектор (Хаджиничев): "От вас се иска да проявите човещина, разбирате ли, госпожице!*** И аз съм родител. Отлично знам какво е човек да изпадне в такава ситуация. От вас се иска, като дойде разстроен родител, да му обърнете внимание. И стига сте говорили само за инструкции и административни наредби. (Леле, кой го казва! – записах, та и забих върху сгънатия на четири лист за пищеща машинка две огромни удивителни отстрани.)
Не ги разбирам. Настояват, че децата в училище въобще масово лъжат. Чувствам се омърсен, унижен. Оказва се, казаното от кой да е наглец тези двама ненагледни чиновници приемат за истина, а аз, учителят, не съм в състояние да защитя моите наплашени, гледани с подозрителност ученици. Това ли е педагогиката? Казвам, че със същото основание пред тях биха могли да застанат двайсет и шест разгневени майки, и чувам Илияна Заркова: "Е, ама щом не са дошли, значи... Какво значи! Ако дойдат, ще ги приемем. Ама не идват. Което значи, не се чувстват засегнати". Та ето как училището може да стане инкубатор за подлеци. Понякога след продължителни проливни дъждове случва се фекалиите от стар селски кенеф славно да поемат по бързея баш към мегдана. И тогава нормалният простосмъртен човек какво ли да стори! Здраво захлопва врати и прозорци, подвива си куйрука у дома, докато така познатият лайнян аромат в общественото ни пространство на воля се разсмърди, налудува и – всяко чудо за три дни – попие тихо в българската История или поеме славно към Бялото море, по Марица, по Марица, та ча-а-ак до Дубай и Занзибар.
Господин Шекспир още в 1600-1601 година обсъждал и другия вариант: да се яви някой наивен принц, който да влезе в двубой с невежествената стихия, па да загине и да ни остави с насълзени очи... За съжаление, а може би и поради натрупания от 53-годишния ми живот в България личен опит от срещи с наглостта, да се правя на Хамлет – принц Датски, вече не ми е интересно. Очевидно България не е Дания, та седем години премълчавах тази история, която на 1 ноември, в Деня на будителите, й се случи да излезе на бял свят. Вероятно ангелите така са решили. Ала епопеята по Случая Глория не свършва дотук, ако случайно това сте си помислили.
Следва
Наглост ли?! Що "наглост"? Ето защо.
1. Двамата инспектори се показаха подчертано благосклонни към Бутова-Вутова. Нейните аргументи чуваха, аргументите на директорката на училището ни не чуваха. Дразнеше се мъжът, че шефката ми Игнатова говори за административни наредби и инструкции, наблягаше, че била длъжна преди всичко да прояви човещина. Хем бая ефектно се палеше господинчото, чието име засега пропускам, ще го обявя вкрая на цялата идилия. Но към инспекторката от Регионалния инспекторат в моя роден град Пловдив Заркова не бих проявил снизходителност. И господинчото, и възрастната Заркова все се поставяха в ролята на майката, подчертаха, че като родители, биха действали по същия начин като Бутова-Вутова. Когато напомних, че в това училище са над хиляда и двеста деца и наистина "жалко за човеколюбието", но се налага да се спазват правила, записани в училищния правилник, не им направи впечатление.
2. Като усети, че не си драскам петолъчки, а пиша нещо върху листчето пред мен, Заркова надигна задник иззад бюрото, дойде и ми размаха пръст под носа: "Много моля да не записвате какво си говорим тук. И не желая утре да си видя преиначени думите в някой вестник!" До момента не бях отварял уста; вероятно й бе известно кой съм, чий съм*, че не съм само даскал от подведомствения й турски вилает. За да я успокоя, рекох й, че виждам съмишленици у събралите се, и особено в лицето на двамата инспектори, тъй че да не се притеснява; ала тя отново настоя, разгневи се, зачерви се, косите й настръхнаха и с остричък кавгаджийски глас заяви, че ако толкова настоявам да си водя записки, ще се наложи да напусна кабинета й.
3. Показаха ни от разстояние безценното оплакване на Бутова-Вутова, па сръчно и прилежно си го прибраха. Никой не си направи труд да ни предостави копие, макар разговорът детайлно да се водеше именно по тази, отправена биля и с копие до г-н Министъра (Веселин Методиев) жалба. Между другото, г-жа Бутова-Вутова се оказа красива, бих казал: и чаровна жена. В лице и маниери пред мен се бе разположила с превъзходно самочувствие и в целия си блясък нашенска версия на американската киноактриса Сюзън Сарандън с цялата си женственост и чар. Боже, помислих си, и тази знойна хубава жена страда, че категорично съм й отказал да разговарям с нея!
4. Със съдействието на училищната психоложка Йоана Георгиева, поради не знам каква причина от нейна страна, инспекторите и Бутова-Вутова се пробваха логично някак да си обосноват тезата, че двайсет и шест деца лъжат, докато изреченото от Глория е истина, тъй като майката на Глория твърди: "Дъщеря ми не лъже, понеже е кротко, мило и много добре възпитано дете, отличничка в класа".
5. Не обърнаха и внимание, че привикваните в директорския кабинет поединично осмина петокласници са били поставени в стресова ситуация, от триумвират зорки следователи подложени на кръстосан разпит. Това става във вторник, 30 май, зад гърба ми, след шестия учебен час на следобедната смяна. С възпитаното и добро дете Глория провели разговора си в присъствието на класната на ІV-д. Затова пък впоследствие инспекторите предлагаха, както се изразиха: да разговарят с Глория в мое присъствие; и естествено отказах: Благодаря, ама друг път ще стане това!
6. Репликата на Глория преди да си получи подаръците, купени с парите на моите петокласници, па и с мои пари, тази знаменателна реплика: "Я, да видя аз кого пак ще бия!" – потвърдена от всички деца, участници в онова чудесно шоу, не направи впечатление на инспекторите. Сюзън Сарандън просто рече: "Това моята дъщеря не може да го каже!" и двамцата разследващи отминаха ключовата фразичка в онзи познат стил на ритниците и на прозвищата "дебел мазен педал", "камила гърбава", "прости тъпи селяндури", "свине", "курви", които Глория ръсила не само към моите петокласници, и така всявала респект у децата наоколо. Когато Бутова-Вутова или Сюзън реагира: "Отнесох и аз една псувня от дългокосо момиченце зад гърба си", то бе прието от принципната Заркова с репликата й към мен: "Ето, на! Напсувала е вашата ученичка майка й на Глория! Или ще кажете, че майката лъже...?!"
7. Заговореше ли училищната директорка, заговорех ли аз, сред инспекторите и Бутова-Вутова наставаше настроение на болезнена досада като пред зъболекарски кабинет, което те изразяваха чрез учтиви фрази, като "Ама ние сега си имаме и куп друга работа, не може днес цял ден само с вас да се занимаваме!" Това не попречи, след като ни отпратиха по живо-по здраво нас – тримата колеги от училището ни, да поостанат с Бутова-Вутова, на спокойствие да си продължат мухабета.
Какво следва от тези детайли! Ами остава усещането, че съм излязъл на боксовия ринг с вързани отзад ръце да ме блъска самата Сюзън Сарандън; да ме пердаши с юмручета през лице, с тъпички лъжи и с пренебрежението на същите онези двама хубавци, които би трябвало поне да са наясно защо са диктисани на този щат, какво защитават и с каква идея са героичните им усилия да преиначават. Ето само част от репликите, които записах дословно преди г-жа Илияна Заркова да възнегодува и да разклати показалец под носа ми: "Ако ще записвате какво говорим в тази стая, ще съм принудена да заповядам веднага да напуснете". Майката: "Директорката не ми обърна никакво внимание. Думите й, че има хора в това училище, които щели да се заемат с моя проблем, като отговор, не ме задоволяват. Бях разстроена от срещата си с директорката. Буквално трябваше да изхвръкна за пет минути от кабинета й и да хукна по коридорите да търся към кого да се обърна за помощ. Повтарям, аз бях страшно разстроена. Целият ден (вероятно 22 май, бел.м.) ми бе съсипан. Подадох жалба до Министъра с едничката цел: да не се случи подобно нещо и на друг някой родител. Не-е, не искам драстични мерки. Подхождам изключително от морална гледна точка. Не искам господинът – хвърля ми многообещаващ топъл презрителен поглед – не искам господинът да бъде санкциониран, само настоявам, като учител, той да се извини на дъщер ми пред класа й, пред ІV-д. Глория така ще получи един добър урок в живота. Какво пък! И учителят може да сгреши! – Хвърля ми този път чаровна окуражаваща усмивка. – Не по-малко достойно е той сам все пак да има доблестта публично да си признае грешката. – Замълчава за миг. Всички в стаята затаяваме дъх. – А ако не се извини господинът, консултирала съм се вече с двама отлични юристи, макар да не ми се ще да предприема по-сериозни действия срещу него, но ако се наложи. Нали ме разбирате?" – мило ми кимна два-три пъти, па и тя размаха показалеца си с лакиран в кърваво-алено нокът.
Мъжът-инспектор (Хаджиничев): "От вас се иска да проявите човещина, разбирате ли, госпожице!*** И аз съм родител. Отлично знам какво е човек да изпадне в такава ситуация. От вас се иска, като дойде разстроен родител, да му обърнете внимание. И стига сте говорили само за инструкции и административни наредби. (Леле, кой го казва! – записах, та и забих върху сгънатия на четири лист за пищеща машинка две огромни удивителни отстрани.)
Не ги разбирам. Настояват, че децата в училище въобще масово лъжат. Чувствам се омърсен, унижен. Оказва се, казаното от кой да е наглец тези двама ненагледни чиновници приемат за истина, а аз, учителят, не съм в състояние да защитя моите наплашени, гледани с подозрителност ученици. Това ли е педагогиката? Казвам, че със същото основание пред тях биха могли да застанат двайсет и шест разгневени майки, и чувам Илияна Заркова: "Е, ама щом не са дошли, значи... Какво значи! Ако дойдат, ще ги приемем. Ама не идват. Което значи, не се чувстват засегнати". Та ето как училището може да стане инкубатор за подлеци. Понякога след продължителни проливни дъждове случва се фекалиите от стар селски кенеф славно да поемат по бързея баш към мегдана. И тогава нормалният простосмъртен човек какво ли да стори! Здраво захлопва врати и прозорци, подвива си куйрука у дома, докато така познатият лайнян аромат в общественото ни пространство на воля се разсмърди, налудува и – всяко чудо за три дни – попие тихо в българската История или поеме славно към Бялото море, по Марица, по Марица, та ча-а-ак до Дубай и Занзибар.
Господин Шекспир още в 1600-1601 година обсъждал и другия вариант: да се яви някой наивен принц, който да влезе в двубой с невежествената стихия, па да загине и да ни остави с насълзени очи... За съжаление, а може би и поради натрупания от 53-годишния ми живот в България личен опит от срещи с наглостта, да се правя на Хамлет – принц Датски, вече не ми е интересно. Очевидно България не е Дания, та седем години премълчавах тази история, която на 1 ноември, в Деня на будителите, й се случи да излезе на бял свят. Вероятно ангелите така са решили. Ала епопеята по Случая Глория не свършва дотук, ако случайно това сте си помислили.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 27 avg. 2020
Илюстрации:
- Бутова бе копие на актрисата Сюзън Сарандън.
- Правителството на гл.ас. в АОНСУ Иван Костов.
___* Журналист, член на СБЖ от 1978 г., главен редактор на един от първите опозиционни срещу БКП/БСП в България вестници, "Демократическо знаме" (19 май 1990-26 февр.1991).
Веселин Методиев (1957)
** Веселин Методиев от Демократическата партия на Стефан Савов беше по онова време въпросният г-н министър. От май 1997 до дек. 1999 г. същият хубав човек е зам. министър-председател и министър на образованието и науката в правителството на Обединените демократични сили (ОДС). Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BD_%D0%9C%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2 & https://corruptionbg.com/Korupciqta-i-kabinetut-Kostov
*** Направих бележка на Заркова и Хаджиничев, че според книжовната норма "госпожа" е
официалното обръщение към длъжностно лице, макар малък шеф на подведомственото им училище.
Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)