Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 9 февруари 2016 г.

Публицистика - ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

Иван Костов, превърнат в символ на демокрацията 

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

 
    Тома Спространов* бил сътрудник на Татовата Държавна сигурност, научавам тая сутрин от новините. Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентният и, по мое мнение, възпитан да се държи в стила на някогашната пловдивска бохема, трудно си го представям приведен над белия лист прилежно да ниже доноси. Не помня да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник „Комсомолска искра”, докато редакцията първо се помещаваше на последния етаж на една от двете сгради, завещани от Димитър Кудоглу – дар „на ползу роду”, но разрушени от новите управници заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал Томата и на първия етаж, когато в същата сграда захванах кариерата на назначен лит. сътрудник от края на 1972 година, но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал...

    Когато редакцията беше прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име „Корона”, баш на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център, обаче, Томата се явяваше, кажи-речи през седмица или две, през месец или два сред нас и това винаги внасяше атмосферата на "оная Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега тъй малко познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него лъхаше доброжелателност и тъй типичната около естрадните певци шарения и екзотика. От него, например, и аз узнах за Мими Иванова и Развигор Попов що за талантливи артисти и хора са и не помня за някого от артистичния свят Томата пред нас лоша дума да е казал.


    Кръстосал крак върху крак в стаята на главния редактор Петър Кошутански или в стаята на спортния отдел, при Иван Карабов, приседнал на чаша кафенце, около него се събираха колегите и той обикновено разправяше за шетанията си до Полша и въобще на запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на списание „Тиджен” (забравил съм как се изписва на полски), та препечатки, преведени от "Тиджен", пускахме понякога на цяла страница, богато илюстрирани, винаги придружени от професионален коментар. Стигна се дотам, че по едно време някой отгоре, от Партията май, обвини „Комсомолска искра”, че прекалява с тия материали от Полша… от оная Полша, която вече в началото на 1980 година вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня излизаха масово да стачкуват, и както научавахме от оскъдната и яко промита информация по българските вестници, там се вихреше "идеологическа диверсия" от страна на "загнилия Запад".

    И като се замисля сега, след трийсетина години почти, за мене Томата си остава широко скроена личност, типичен български интелектуалец, който ни откриваше други хоризонти към широкия свят, към модерния тип мислене извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка, и това му открива недостижим за нас, обикновените майнички, шанс да се разхожда отвъд "желязната завеса", според метафоричния лаф на Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар тоя изпълнен с добронамереност, готов да те изслуша, да ти влезе в положението... мил човек.

    Да!... И след всичко дотук, питам се: има ли светло местенце в моята тъй ошмулена, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 година България, местенце, което да не е оцапано от слухтене, от подмолно заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени, кажи-речи, непосредствено след Втората световна война?

    Когато вече ме бяха "преустроили" от журналист в учител заради критична статия от май 1981 година, мой доста близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров, опак характер, та чак противен за повечето ми съкварталци, един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи строго ме беше навикал: "Какво искаш! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я си кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, баш когато в Полша работниците по улиците вдигат барикади срещу властта".

    Имаха респект, притеснявани от ужасния му език местните партайци, че не бе склонен да им цепи басма. Не смееха да му се противят, понеже бил някога си, десетина години преди да се родя, сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника от 1988 г. по История за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". И за тая негова дързост със сапове за мотика го били младия Андон в полицейско управление на Пловдив, в едноетажната мижава сграда срещу величествения Дом на народната армия, преди да го осъдят. Шест месеца живял с метален корсет, докато му зараснат потрошените кокали.

    И от тоя сърцат, но в повечето време тъмен като градоносен облак човек, не изгубил младежкия си дух и на стари години, дето виждал какъв наивник съм относно властта изобщо, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо. Имаш жена и две хубави дечица, за тях мислиш ли!"

     Да поясня. До май 1981 година бях сред може би най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в местния всекидневник "Отечествен глас", търчах из пловдивските заводи за интервюта и репортажи с магнетофон за три отдела на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "Литература, изкуство, култура" на Киркор Папазян и "Младежка редакция" на Пенка Калинкова). Статии, стихотворения, есета ми печатаха и в някои софийски издания, като в. "Народна култура", сп. "Септември", сп. "Младеж".


    Защо припомням това! От тщеславие ли?! Припомням го, за да го имат на ум поколението млади журналисти, които с лека ръка биха отправили тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше и все още има много лица, и не всяко от тия лица носи кървава петолъчка на чело. "Хора, бдете!" – възкликва в друго време, току преди екзекуцията му, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа от ерата на ония четири-пет десетилетия след Втората световна война, днес с не по-малка тревога подир изритването от властта на БСП и ДПС – "Хора, бдете!". 


     Защото както чумния бацил, фанатизмът – независимо с кафяв, червен, черен, розов, педерастки шарен, пембян, син или тъмносин цвят ни се представя, винаги е в състояние да изпълзи от старите шкафове и – по израза на родения в Алжир французин Албер Камю (1913-1960), за нещастие и поука да събуди своите плъхове и да ги прати да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град. 


Plovdiv, 4 avg. 2009 – redact. 10 fev. 2016
______
* Роден през 1941 г., определян днес като „жива легенда” на музикалната журналистика у нас. 

Публицистика - МОЯТА БЪЛГАРИЯ

МОЯТА БЪЛГАРИЯ

    Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица ще се скъса да гугука, а зад олука, край балкона на съседа се обаждат гласчетата на ново поколение врабци. Това гнездо вчера подир обяд го мернах; висят сухи тревици като коси на момиче иззад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса.

    Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Колко преходни сме – цялата таз шарения, пърхане, цвърчене, боричкане, грижи! Двайсет години станаха, откак живея тук, в покрайнините на града. Не знам при врабците и гургулиците как е, но между нас вече мнозина се преселиха в новото (много по-кокетно от живота ни) градско гробище край шосето за Рогош. Четох наскоро, че общината планира разширение и на тоя рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал вече няма да са на вересия, а скъпичко ще се плащат. Естествено! Ние да не сме прости? Към Европа сме се запътили, а в Европа и приятелството, и сиренето е само с пари.

    Бай Кеворк Сахагян – добрякът арменец с неговите сладки мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, за работниците от занаятчийските дюкянчета около централната градска чаршия, за филибелийската бохема барабар с проститутките, артистките от театъра, градските чешити, хотелските потайности и тъй жежките любовни драми. Отиде си бай Кеворк, един елегантен майтапчия. Жена му походи година-две като сянка: прежълтя, отслабна, суха вейка стана, залежа се, че си бе счупила крак; наложи се жена да я обслужва, да я чисти, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход. Починала на бай Кеворк жената, та и дотук била работата на селянката, ех, харна била таз слугинска работа, а сега накъде? Не зная ли друга женица тъдява душа да бере, зарязана от рожбите си, та от обгрижване да се нуждае?

    Васил Новев – сто и двайсет килограма "живо тегло", майтапчия от класа, почитател на гръцките любовни песни и на тънките масали за грешни булки. Преизпълнен с присмехулство ей тъй, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите наоколо. Ракът го стопи до има-няма четирийсет кила, а бе едва 30-годишен, трийсет не ги бе навършил още. Сирак. Изоставен от майчицата си, с баща уж неизвестен бе Васко. Канехме се заедно с моята жигула да отидем до Харманли, да зърне оная, дето живот му дала, па бегала да се не разчуе, че заченала 15-годишна от уважаван в обществото семеен мъж... Сложиха в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и ролкова аудиокасета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка работа си търси, захваща едно-второ-трето, докато стана специалистка баничарка. Помота се сама из внезапно отчужделия й Пловдив, дорде поизраснаха трите им деца, па продаде жилището и отпраши към родно Кърджали.

    Георги Гърев от втория етаж. Гогото – работар, водопроводчик; обичаше да си пийва, та колата им все я караше жена му; как пък не пожела ни веднъж да седне зад волана! В първите години, като се заселихме на това място, дето някога са били само едни бахчи, се събирахме с женурята и дечурлигата, а Гогото ми се сърди: "Пий бе, мама му стара! Нищо не пиеш. Ей така на, локни я за блясък в очите на екс тая стограмка. Гледай, гледай от мен как се пие!" И него ракът го стопи. Столът, който колегите от ателието за театрални декори бяха сковали да не усеща зверските болки, три години след смъртта ни напомняше за Гогото; трупаше тоя стол паяжини на площадката между втория и третия етаж сред прашасали кашони и вехтории.

    Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар, майстор по интериора. Запиля се по гурбет в далечна Либия, върна се паралия и се премести в друг квартал да живее. Заряза ни нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания – с тумбите нагли мързеливци от Столипиново, с всичката натрапчива, дива екзотика, съпътстваща това дяволито племе. Месец-два преди да почине, Илийката дойде от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, завърна се при нас като при младостта си. Питам: "Що става с тебе, Илийка, що си тъй оклюмал?" Някога едър, бояк българин, налиташе и срещу Дечо Докса, боксьор, известен отпреди години, да се бие; пък сега лицето му придобило матово-землистия цвят на обречените, на болните от рак. "Няма да ме бъде, Жорка – рече, – не ме ще животът. Четири къщи построих, кога реших, че ми дошло времето и аз да си поживея, и ей ме на! Две операции ми направиха, и нищо!" Разплака се; тресат се кокалявите рамене, обилни сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка!... Дойдох да се сбогувам".

    Стоил Веляков от петия етаж – електротехник и специалист по хладилните инсталации. Сръчен, ама па и чапрашък: като му се врътне шайбата, ходи на магистралата да спира колите, че се движели бързо... На пенсионери, мъж и жена от София, които за морето пътували, бялата лада бе конфискувал, пък собствениците зарязал пред областното МВР. По едно време се бе сдушил с едни веселяци, самодеен чалга-оркестър с певачка пробваха да заформят. Като включи електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми казачок танцуват... Говоря му веднъж: "Що си изкарал тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок от теб ми се жалват" (тогава бях председател на кварталното ОФ-е в онуй комунистическо време), а той: гледа ме като гладиатор. "Чакам – рече през рамо – едни авери, с рейса ще дойдат, а не знаят къде живея. Казал съм, като слязат на спирката, по звука от тонколоните да се ориентират". А спирката, между другото, е на 300-400 метра от нашия блок. 

    След смъртта му (не знам имаше ли и той навършени трийсет) чух, че го хвърлили пребит до безсъзнание от висок етаж на някакво управление някъде около Хасково. Близките му не посмяха да питат властта как тъй се хвърлил сам от високото. Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, току-що върнал се от психиатричната клиника в Баткун: гърбът му целият в кафеникави ивици, моряшка фланелка от побоищата с тояга или гумен маркуч.


Михаил Берберов (1934-1988)

    Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов, като съм възкресявал епизоди из бита ми на квартален председател в туй изоставено сякаш и от Бога място, демек, бюро за жалби, претенции и отврат от нехайството към тия обикновени хора на Тодор-Живкова България, бе възкликнал ядосан: "Я зарежи хорските дертове. Да не си арменският поп? Решавай! – или здраво се заемаш с литература, с писане, или ще се правиш на квартален гений".

    Събрахме се тук преди двайсет години, от януари 1979-та, хора от кол и въже. Долетяхме млади, угрижени, облъскани от несретния ни живот на мечтатели-сиромаси, щастливи най-сетне, че дом си имаме. Разсадиха ни по бетонните кафези и ей на! – пуснали сме коренче в бетона, децата ни – кажи-речи, бебенца, кога дойдохме, вече раждат първите ни внуци. А ний сме си сякаш същите някогашни момичета и момчета: препускаме, мъкнем трошици в човката, сламчици и парцалки за пълните с челяд гнезда влачим. Ето я моята България, тая България, с която воюва т.нар. "вечен елит на обществото", хем воюва, хем ни пие кръвта с отровните си смукала, мозъка се опитва да ни промива.

    И се върти животът, това виенско колело. Сменят се управниците, властта се сменя, сменят се партиите, пък ний сме си все на тоз хал. Пак изнудвани, пак притеснявани от данъци, скъпотия, безпорядък, бандити, претенции на малцинства, които на наш гръб живеят и се плодят. Ний сме тез мълчаливи, лъгани, вечно задължени на своята майка-мащеха отвратителната Българска държава. Ала пък като че никой не се продаде измежду нас, не се втурна властник да става. Останахме си сол на земята. Мизерията ни е документ, че сме били и пак си оставаме честни, наред с непрежалимите свои мъртви.



 Преди сечта
Съсипан от лакомия райски кът край пловдивската Гребна база: 40 декара седемдесетгодишна гора подложена на сеч. 
Снимка от 22 септември 2015 година

Plovdiv, 28 mai 1999 – redact. 9 fev. 2016

_______
* УЛИЦИТЕ НА ФИЛАДЕЛФИЯ

Бях нараняван и унижаван, и не можех да кажа,
какво чувствам.
За себе си неузнаваем бях, та веднъж, 
като видях отражението си в прозореца, 
лицето си не познах.
О, приятелю, и ти ли ще си отидеш?
И ти ли ще изчезнеш 
от улиците на Филаделфия?

Вървя по булеварда, докато усетя нозете си
като воденични камъни тежки.
Чувам изгубените, отишлите си приятелски гласове.
Нощем мога да чуя и кръвта във вените си,
точно толкова черна и струяща, както дъжда
над улиците на Филаделфия.

Не виждам ангели, които да ме приветстват.
Само ти и аз сме, приятелю от ония бедни години.
Дори новите дрехите не са ми удобни вече.
Извървях доста път, много премеждия преживях,
само за да се измъкна от своята бедняшка кожа.

Нощта пак настъпва, а ето, лежа буден, 
усещам как постепенно умирам, приятелю.
Посрещни ме, преметни ръка през рамото ми
или ще останем завинаги бедни и самотни
по улиците на Филаделфия.