петък, 31 юли 2015 г.

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)


    "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да намери, където може."*

    В евангелието обаче това същото е казано образно, говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра...

   "И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от "Литературен фронт".***

Усмъртеният в Лондон Георги Марков (1929-1978) 

    На такова едно "квадратно момченце от Литературен фронт" имах удоволствие да се дивя в разстояние на около три-три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов – впрочем, професор Игов. Имах неясна представа за "насилен талант", пък се оказа, че и това кофти определение надхвърля реалността. Насилен талант... Има такова животно; но реалният г-н Светлозар Игов леко ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво, но свежо, а се оказа мек плондер с аромат на мокра кокошка.

    Запознах се днес в училищната библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден в началото на 1945 г. в село Радуил, Софийско; пиперливи анекдоти се носят из околните селища за жителите на Радуил, чуто от Ангел Грънчаров (1959) от с. Долна Баня, кажи-речи негов земляк. Завършил славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г., после специализирал в Белград и Загреб, вероятно аспирантура (1967-68), едва на 24-25 години вече редактор (1969-70) във вестник "Литературен фронт", в списание "Съвременник" (от 1971), в Института по изкуствознание при БАН (от 1976), автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г.

    Такава кариера можех и аз да имам. Избрах друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм!

    Около час професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия. "Концептуално","субординация" и прочие термини – прекрасни чуждици, ми прехвърчаха край ушите, за да разбера вероятно що за лъв е професорът. Стана ми неудобно заради него, та забих по едно време лакът в ребрата му (дяволчето от детските ми години на пакости, щуротии, заядливост се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред "великия човек"): "Не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тая субординация! Където има любов, везирът слиза при робинята или издига робинята до себе си. Или според теб
**** в любовта е като в казармата, има ред и субординация?"

    Все пак, да не го съдя! Ей такива си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; много ще се радвам човекът да излезе стойностен. Ама и мене ми се насъбра. Толкова години да се правя на балък! И естествено, човешко е честолюбието ми да се разбръмчи: "Альоу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но оттук пък иде оня кеф да си река: "Гледай си работата, Жорес! Всичко ти е наред. Животът е шоу на суетата и ти си не по-малко суетен от ей тоя самовлюбен чешит до тебе".



Днешният проф., д-р на фил. науки и прочие г-н Светлозар Игов

    Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, объркан уж от тез сложни научни термини и тълкувания, зинах: Че какво па толкоз го кефи думата "концептуално", та ми вади очите с тоя синоним на българската "основно"! Е, не! Концептуално звучи по-така, звучи бамбашка, анджък понаучному!

    Попитах професора къде му е центърът, оста на неговата мерна система за оценяване коя творба е добра, коя не. Гледа ме, стори ми се, изненадан. Не се разсърди, та си рекох: леле, бързо схвана. "Ами всяка творба, всеки автор оценявам според контекста, според стила, според епохата. За всеки случай – всеки автор различно". Възможно е да не са били точно тъй подредени и точно тия думите, но в тоя смисъл бе отговорът.

   "И все пак – продължих, – коя е твоята Полярна звезда, точката, според която се ориентираш при твоите разбори и тълкувания? Ще го кажа по-образно: къде върху Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който сверяваш мерната си система?"

   Изгледа ме от патъците до щръкналата ми на всички посоки коса. Озадачен ли, що ли! И се опитвам да го успокоя. "Ето, говоря интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим, Неапол, но не е и Франция. А може би Германия? Ами не, не е и Германия. Всеки случай, на запад е от България точката ти за ориентиране, поне така интуитивно те усещам. Къде всъщност ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?" – питам. И той рече: "Да, малко по на запад от България, в оная тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско, там, където Изтокът се среща със Запада".

   Логично би следвало да го питам защо не България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори като грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, духовното ни развитие колко било пострадало от исторически и ред други обстоятелства. 


   "Нищо ново не чухме" – рекох.

Георги Башиянов

   Освен Игов, в гостната сред пловдивския жк Тракия бяхме още трима филолози: двама гимназиални даскали (аз и Георги Башиянов) и домакинът на апартаментчето издателят, бивш кмет на Стария Пловдив (както обича да напомня) и поет Тодор Чонов, който се явява и редактор на мижавия ми първи и единствен до оня момент сборник стихове. Та продължих: "Дотук минусите си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!"

   Отмина с мълчание тоя въпрос. 

   Час по сетне, когато се пренесохме в близкото кафене същите тия четирима, се обърна и рече тоя път с човешкия си, не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да, наистина, това изоставане може да ни носи и предимства. Заслужава да се помисли. Ето виждаш ли, не съм ти забравил въпроса".

   Беше бая словоохотлив. Припомни кога си какво бил написал и как партийната (комунистическа, дебело подчертано) критика го фиксирала изпод око. В мухабета им почти не участвах. Тримата хапнаха по една шкембе-чорба, пих и аз една бира с тях. Между другото, похвали се, че написал изключително сполучлив роман, "Най-добрият роман в съвременната българска литература"– вметна, като приветливо се усмихваше.

   "Как се казва твоят роман?" – рекох. "Елените", това му е заглавието"– отговори. Станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, аз пък се прибрах с колата. Минах край пазарчето на нашия занемарен, за разлика от жк Тракия, краен квартал Изгрев, зад някогашния отлично подреден, ала напоследък занемарен, изтърбушен, заринат в боклук и ръждиви тенекета РУМ (районен универсален магазин) "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото.

   От изпушените цигари, от кафетата тоя ден и от изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех к
акъв е моят отговор. Само дано не съм ядосал човека! – мина ми през ум в просъница.

Някогашният млад учен, любимец на студентите др. Светлозар Игов

   Това беше миналата неделя. Днес се зарових до уши в книгата му, сборник от най-обикновени вестникарски статии, а ужким есета "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът; доста сух, па и претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били добри приятели, ако изчисти от себе си суетата и самодоволството на университетски професор, навикнал да му се възхищават, да го четкат все по косъма.  

   Вълнуващи преживявания ми доставя четенето. Желал бих написаното от мене да се чете със същия интерес, който ми донесе сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната, еуфорична за нас българите 1991 година. Светлозар Игов – обект на горните наброски, разбира се, е частица от огромния сатанински механизъм за смазване на таланти или за приспособяването на тия таланти според конюнктурните нужди на някогашната, па и на днешната партокрация в България. Таквиз обаятелни като ерудирани приказливци и суетни врани служеха за притегателен център на неопитните млади автори, неусетно за младостта манипулираха в името на "червената правда", подготвяха следващата вълна наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да си дават сметка, всъщност, без да съзнават хищната му същност.

   Мнозина от някогашни мои приятели гневни идеалисти ей тъй, неусетно, се бяха превърнали в гласове на т.нар. "партийна съвест", поласкани от височайше някое внимание, печатани и приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя! Та нали до четирийсетата си година, кажи-речи, бях и аз в плен на пищната ренесан
сов
а илюзия за Свободата-Братството-Равенството! В първата си книга ("Сутрин рано", 1983 г.) имам и такива наглед верноподанни редове:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която съм се родил и в която съм се учил да мисля и възприемам света. Тая родна българска стихия ме зарежда с мерак за писане (в опит да документирам разрушаването на Отечеството), нищо че жестоко ми се е надсмивала или – още по-зле! – просто не ми обръща внимание. Както казваше дърводелецът-мебелист баща ми: "Какво правите по цял ден там, в редакцията на вестника, а! Пишете ли, пишете ли...?"

   Имал съм луд късмет, че не успели да ме превърнат в свой властниците. Колко леко тогава бих се превърнал в агитпропчик и "наше момче"!

   Впрочем, къде ли е Радуил? Ще ми се да го открия върху картата на България. Виждам, има село Радуй в Пернишко, отдето е родом писателят Добри Жотев (1921-1997) – Бащата за поетите от т.нар. Априлско поколение, но Радуил, Софийско го няма на моята пътна карта в колата. Трябва да е позанемарено кипро българско селце с мирис на тор, непрана вълна и горени дръвца, на печени чушки и лютеница, варена на двора, с уханието на дюли в одаите и на дъсчен селски под, жулен с керемида от жени, коленичили с високо запретнати поли боси и на четири крака, с присмехулно аленочервено и бяло мушкато в дъсчени сандъчета по прозорците, с лениво подиробедно жужене на мухи и лястовичи цвъртеж. Всеки случай, надявам се, не се намира нийде другаде – ни в Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.
*****

      Следва
Пловдив - културна столица на Европа за 2019 година

Plovdiv, 27 sept.  2002 – edited 31 uli 2015
______
* Георги Марков, цит.съч., стр. 15.
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Вж. с. 18 от цит.съч. на Георги Марков.
**** Нарочно на "ти", в удобната роля на простак.
***** Светлозар Игов: На политическата ни култура й липсва Ренесансът! http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=406927 Проф. д.ф.н. Светлозар Игов е български учен, литературен критик и историк, есеист, поет, белетрист и преводач. Автор е на книги с монографични литературоведски изследвания, студии, статии, очерци. (Уикипедия)

Ars Poetica - РУИНИ ОТ ИЗЧЕЗНАЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

РУИНИ ОТ ИЗЧЕЗНАЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Българийо за нас – обезверени,
от чужди лъгана, ти рожбите зовеш,
далеч оттук прокудени без време
от твоите села и градове.

Измамници и хора празни, дръзки
един през друг стремящи се към власт,
оплетени в лъжа и тайни връзки
със всички мародери на света.

От нийде нямаш, майчице, защита,
остава само да те погребем
и после всеки българин да пита:
Какво ли пък зависело от мен?



Plovdiv, 14 apr. 2014 – redact. 31 uli 2015

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...