Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 1 ноември 2017 г.

Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

    12.05.2001. 

    Може би има щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключения, потвърждаващи наложилата се – особено през последните десетина години (значи от 1997 г.) идилия в горния курс на Българското училище. В Българското училище днес царства откровена, нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, не репродуциращият (възпроизвеждащият) папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността.

    Младите не могат да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на тоталния хаос в държавата; липсва им опит, а и дори сянка от старание, да усетят тая печална лична драма. Те са свежи, бойки, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, ако не бе тая великолепна младежка жизненост отлята най-често в бронзови гротескни форми на наглост и липсата на домашно възпитание.

    Вилнее откровената гавра с учителя. Мога безкрайно да изреждам случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от времето, когато съм бил ученик в една от пловдивските многолюдни гимназии, когато бе нормално в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици... Защо е тъй? Учителите ли са причина? А дали просто тоя народ поначало е невъзпитан, грубиянски, циничен спрямо всичко духовно? 

    Не смея да обвинявам шестнайсетгодишните: шестнайсет-, седемнайсет-, осемнайсетгодишните следват модели на поведение, които обществото на възрастните българи им задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят показно по нашите медии! Нарушаването – не мимолетното нарушение, направо стремителното целенасочено разрушаване на всякакви правила, норми, неписани закони на благоприличието, на двехилядигодишната ни християнска цивилизация се приема у нас за тържество на егоизма и самодоволството. За уравновесеност, за уважение към човека, за смирение като че ли вече не може и да се говори.

    Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на безпощадността, на неандерталщините, от които толкова страдаме като народ. Имам си моите естествени възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на народ, наплашен от домораслите ни безскрупулни политици, от безгръбначните ни интелектуалци.

    Потресени сме от себе си и няма да го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израснали в лапите на лицемерстващи вождове и партийни вождове. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септември 1944 г. партизани с много малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и красивите фалшиви легенди; бяха ли все пак стойностни личности, държаха ги далеч от пряката власт, ползваха ги единствено като първа отбранителна траншея за подчинение спрямо СССР.

    Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как тинята изкипя на повърхността и продължава да ни замъгля зрението! Но за всичко това ни отмъщават сега нашите деца. Да, у тях ги няма романтичните ни илюзии, липсва им обаче и добрият пример. Ние не можем да бъдем пример за тях, та ми е тягостно заради всеки истински Учител, когото невежествените тълпи с гаври и проклятия разпват на кръста, докато бленуват как някой отвън идва на бял кон да ни оправя батаците.

    Българското училище днес вони на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова пренебрежение, толкова нехайство към възпитанието у дома и училището, събрани на едно място. Лицемерието по Живково време не вонеше толкова! Да си учител в прекия смисъл на това понятие днес е героизъм. Критериите от миналото са отречени, охулени; по камбанарии и минарета уродливи джуджета възвестяват законите на джунглата, назовават lмного внимателно планираната отвън разруха в държавата ни кой знае защо демокрация, а то си е преди всичко власт на цинизма, невежеството, алчността. 

    В този ред ето стихотворение, писано вчера през четвъртия и петия учебен час, докато приготвях таблото със снимки от едно време, когато Училището изглеждаше (поне отстрани) мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

    Налепих едрите пъстри снимки от 1983-85 г. с оживени, ведри лица и фигури на учители и ученици със знамена, в ученически униформи (всяко училище с различна униформа), фанфарна училищна музика, светнали от майското слънце класни стаи; и по средата с флумастер нанизах текста, писан за срещата надвечер с бивши наши випускници. Поканен бях, но не отидох. Какво да им река, пък и защо ли!

    13.05.2001.

    Един съсед чат-пат ми гостува: играем шах, пием кафенце, чай, някога – бира, бъбрим си за вестници, политици, известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов, родом от Златоград, но с родови корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му е плътен, изразителен и досега: мъжки глас, внушаващ респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но като остана сам вкъщи, пак си ги казвам онези стихотворения. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие хубавата поезия".

    От тема на тема, захващаме спор за взаимоотношенията на двама български писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен читател на Хайтовите статии във вестник "Нова Зора", Гошо говори люто срещу Радой Ралин, значи: как може Радой Ралин да е бил до такава степен безскрупулен, все в този ред на мисли. Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно писател с авторитет, какъвто е Хайтов, да слиза толкова ниско в лакърдиите си, с който се обявява пред публика.

    – Кофтият тон – говоря му на моя приятел – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши умен човек; за глупака може, но за писател, не някой писарушка, е недопустимо така нагло, по кавгаджийски да влиза в спор.

    – А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, дълго време съм вярвал на Радой Ралин и написаното от него, слушал съм го как хубаво говори за демокрация, за права. А пък всичко у него било двуличие. Ами че Радой Ралин куп гадости е извършил! Да не беше Хайтов, тия работи отде бих ги научил?! Мани, не ми говори повече, Ралин бил много подъл човек!

    Горещи се, чак се нервира, пък се чудя: леле, какви непоправими беди може да създаде личност, който не успява да се задържи на нивото на даром дадената си дарба. Талантливият писател, артистът е духовен учител на нацията. На учителя не е позволено от Бога да говори невъздържано, да се явява чорлав и с изпулени от дива ненавист зъркели, колкото и за праведен да се мисли. Че точно в тази гневна разпаленост е натискът, манипулацията над всички нас. "Истината носи спокойно сърце" – твърди Уилям Шекспир (1564-1616). За да си изработя мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, а не точно в този момент дивак с юмрук и назидателни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мене това е посегателство, изземване на основно лично право.

    В японското общество насред разтерзана и обезверена Япония подир Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на един народ се започва с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува и дали Радой Ралин му дал достатъчно поводи да говори така срещу личността му – главното, според мен, е, че двама стойностни автори в Българското духовно пространство сами се сриват пред учудените ми от изненада очи. 

    Защо у нас в България всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога? Ако не е простотия, обзета от фанатизъм и грандомания (така присъщи на Глупостта), че какво друго ще да е! И резултатът от тези упражнения е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна, и точно затова жалка "истина". На простака всичко му е ясно.

    БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007 година:

    Разговорихме се вчера с отец Иван от пловдивската черква "Св.св. Кирил и Методий" и още двамина на пет-шест метра от ямата, която тъкмо двама цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо беше завършил, отецът бе изприказвал утешителното си слово за смисъла на човешкия ни живот, за Божията милост, за нравствеността като висша санкция и промисъл, с колоратурен баритон бе изпял черковното си песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина минаваха за Последно прости!

    На двайсетина метра зад нас току-що ми бяха посочили гроба на известния от Татово време архитект Боян Чинков*, починал през 2002 г.; едва ги разчетох тези цифри върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел, пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана темата, че бяха се сбрали все бивши хлапаци македончета от някогашния Кючукпариж, а отецът – около 55-годишен, някак тъй достолепен, по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това сегашното ни младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и с нашите родители. Влезте само в Интернет да видите какви цинизми, какви глупости леят младите! Нищо свято няма за тях. С всичко се подиграват. Никого не бръснат. Към никого не изпитват уважение".

    Мислех да се обадя, да възразя; но като чух другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан, какви ги редят, само рекох, че са ми много добре известни младите, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета.

  Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 2 noe. 2017 
___
* Арх. Боян Чинков, 1899-1979 (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html). 
За него, говореха тук, се застъпил пред някогашните управници самият Шарл дьо Гол. Инак другарите партийци одма да са го пъхнали в концлагер, или по-лошо, да са му светили маслото.

    Един от неговите безбройни анекдотични случаи. Уговорил се в мекичарницата срещу пловдивската Централна жп-гара, че плаща цялата им сутрешна продукция, излязъл и се провикнал: "Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са на вересия!" Че като се юрне онзи ми ти народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, олелия до бога, кавги. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до онзи ден клиенти към авантата. Някои па се редили по четири-пет пъти и пак се натискат, пак с шамари, колена и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер ред да въведе; взел си и той от безплатните вкусни мекички, посръбва си от бозичката, с пълна уста пита: "Ти-и сеа, другарьо Чинков... по къв повод, що черпиш?" А Чинков отвърнал, ама по-височко, че повече мераклии да чуят: "Ей така ще сме, старши, при комунизма, на всеки според потребностите, хем без пари, хем колко му душа сака!"
    Друга история. В магазина за обувки срещу някогашния НарМаг на пловдивската Главна (търговска улица в центъра на града), в най-многолюдната тарапана избира си Чинков патъци, обръща ги, опипва подметката и все недоволен. "Какви ги желаете?" – пита го продавачката. "С по-големшки грайфери да са – рекъл, па се обръща към тълпата: – На тези тук грайферите им плитки. В комунизма само по мед и масло ще се ходи; та да не се пързалям бе, госпожа!" Бел.м., tisss.  

Документи – ОТНОСНО БУДИТЕЛИТЕ

ОТНОСНО БУДИТЕЛИТЕ

Тазсутрешен мухабет по skype

    Todor Rqpov: – ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, нали си НАРОДЕН БУДИТЕЛ!

    tisss: – Лепна етикетче върху бурканчето, надписа го, отчетоффми са, демек. Отличник! Народен будител била баба ти от Клисура, ама нямало кой да я чуе.

    Todor Rqpov: – Нали се бориш за ПРАВДА в този ЛУД, луд свят?

    tisss: – Не се боря. Опитвам се да разбера как у човека надделява злото. Който носи над кратуната си табела "Боря се", да знаеш, е фалшиво сламено чучело. Затова ми е интересна ситуацията около великия философ-психолог Ангел Грънчаров. Понякога се налага да ровя из помията на този наш свят, но това вече си е призвание.

    Post scriptum:

    Най-кресливи сред т.нар. ярки антикомунисти се оказаха до един "будители", все бивши офицери, редови служители, квартални или университетски доносници на Държавна сигурност, като се започне от Иво Инджев и се стигне до фамозен борец за демокрация и обновление в образованието, самообявил се за философ-психолог с диплома от Ленинградския висш институт за свои хора, и всички те усилено манипулират чрез родни медии, услужливо предоставящи им трибуна за изява. 

    Ха честит да ни е Хелоуин – Нощта на духовете от Миналото!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 1 noe. 2017