Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 1 май 2020 г.

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

Виждал ли си ти Нинет с дългите коси?
Във горещата Нинет влюбен бил ли си?

Който и да питаш вред, знаят я Нинет
и бленуват по Нинет тук момци безчет.

Тя е гъвкава и мила. Тя танцува – не върви.
Зарад нежната й сила сума мъжки свят кърви.

Сума кротки домакини побесняват, дето мине –
вдига на мъжа си свада както дърта, тъй и млада,

че заплаха е Нинет за семействата, проклет
чара й наричат всички, вече няма безразлични –

от побойника хлапак до плешивеца сакат,
щом по улицата мине дългокосата Нинет,

пулят зъркелите, сякаш поразени са от гръм,
и сънува всеки в мрака от мераци своя сън.

Да, същинска Афродита в пяната на този свят,
нявга кльощава, изпита, тя разцъфна като цвят.


Пощръкляло е градчето – леле, хич не е добре!
И така ще е, додето мъж Нинет си избере.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 1 maj 2020 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (129.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (129.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  10.07.1998. КОСТЮМЪТ НА МИСТЪР КИСИНДЖЪР
  
  Някои понятия, образи ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях още чел "Българският Великден", когато по-миналата пролет писах отзив за книгата на пловдивския самоук публицист писател Василен Ведров, дето употребих израза "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует". Та чета тези дни в издадената през 1975 г., нашумяла напоследък студия на Тончо Жечев (цит.съч, с. 286): "Но у него (Икономов*) явно се чувства, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".

  От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното от професора: 1) "стабилна" и 2) "трактовка", 3) неточното "жизнен" вм. "житейски" и 4) плеоназма (досадното повторение с няколко различни думи) "коренните начала" вм. "корените"; обаче не за това ми е тук думата, а за съчетанието "достолепие и самоуважение". Кое кара несъпоставими двама автори – с 25 години разлика във възрастта, да сплитат двете понятия? Кое ли ще да ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до онзи момент съвсем не ме е занимавало творчеството му! Не иде ли това общо от общия ни генетичен код, независимо че сме българи от разни поколения, от разни краища на Българската земя? Да се дразня от дребните слабости в тази мъдро написана проза, да се усещам изкушен да я доработвам, пък и да доизкусурявам писаното от г-н Жечев, за мен е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря и със самия Върховен творец.

 И тук моето любопитство кое е първоначало: достолепието или самоуважението! Думи, съчетавани може би механично в потока на съждението, ала подсъзнателно проф. Тончо Жечев поставил първо самоуважението, и в това е по-точен; ами нали самоуважението си е вътре в личността, докато достолепието все е обърнато към света, към другите. Нали е логично съдържанието да върви преди формата: как да си достолепен, преди да си съзнаваш стойността! Лицемерие ще е, ако е така, гола показност ще да е. Като нагъл графоман с диплома от висшата ленинградска школа по марксизъм, който под път и над път за себе си твърди, че е философ-психолог, демократ, антикомунист, а от изреченото в публичното пространство е пак онзи до болка познат злостен, кощунствен фанатизъм на някогашните партийни секретари. От друга гледна точка – тълкувайки личността, нали първо съзираме външните й очертания, и едва след това навлизаме във вътрешната й структура. Тъй че – ако  професорът е прав в закованата, статична, неподвижна характеристика, която си е завършено познание, моята си подредба на тези две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното, от повърхностното към далеч по-същественото съкровено. Значи, виждаме достолепието, и едва чак подир това откриваме стаеното зад него самоуважение у човека пред нас.

  Външното по-често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Човек е склонен да се представя за друг, да лицемерничи. То се вижда особено ярко по време на избори, а и винаги когато ни манипулират. По природа човеците сме вероятно най-ярките манипулатори. Тъй че Познанието не е гора от фиксирани истини кое какво е, а е непрестанно изпитваща ни, меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота в общество, но и у човека в неговата съкровена вътрешна драма. "Всичко е в мнението" цитира къс от късноантичната киническа философия роденият в 121 г. Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с. 36). Не по-маловажен от изследвания случай, личност или събитие е оценяващият, т.е. онзи, върху чието субективно мнение се гради многообразието на световната литература, философия, изкуство, политика, бизнес и прочие. Затова и си позволих тези умозрителни размишления.

  От вчера чета "Хроника на един танц с дявола" – автобиографичната история на добрал се, след низ несполучливи опити, в 44-годишната си възраст до Франция автомобилен и прочие изобретател. Вероятно произнесено на френски заглавието да изглежда по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня ми на стар, изветрял френски парфюм или за начина, по който французин произнася [о]: това произношение на френското [о] се постига с издължени, свити в кръгъл отвор под формата на кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"! Авторът – вече 54-годишен, роден нейде си в София, в момента на писането бил силно ухажвана от Западната преса и автомобилостроителните гиганти персона, и доколкото схващам, не само във Френската република, а и в целия Западен свят, та чак в Япония. Имам усещане, че чета история на моето си детство, юношество, ранна младост, само че, макар сглобен от почти същите детайли, сюжетът е пищно представен, по предвзет, нарцистичен начин. Същите опорни точки от събития, дори същото едва прикрито аутсайдерство спрямо фасадата на соца (социалистическото ни общество) от 1953-1965 г., с разликата – че докато средата, в която раснал и се оформял като личност господинът, се приспособявала ловко към властта на соц. партайците, моите най-близки, родителите ми на първо място, докрай изпиха горчивата чаша, мълчаливо живяха с униженията и лицемерието на властта и нейната Партия към българина. Заради най-обикновените мои труженици, заради притесняваните от всякакъв род наглост мои близки, ме следва дългът да отбележа в приписки по белите полета на тази колосана, парфюмирана, сресана и лустросана биография мнението си, не за друго! Осъществяването на таланта е темата, разработена да звучи като евангелие за възхода на млад българин, озовал се извън България. Чета бавно, препрочитам авторския коментар върху кориците: книгата се тиражира на Запад като трилър от свят на гротеска. Предполагам, идеята на щастливо осъществилия се изобретател е била да създаде образ на неунищожимия Български дух. Как го прави обаче – чрез тържествуващо задоволство и прехласване по себе си от постигнатото. Боже мой!
    
  Иде ми на ум, че и автобиографичната лична история на един бивш американски президент (Джордж Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Ала сънародникът ми се заел да сочи на изгладнелите българи колко отрупана с лакомства му е трапезата. Ако не е избиване на комплекс, как се нарича това нещо! Много трябва да си мизерувал, че да се хвалиш толкова нафукано. Ще ми се книгата "Хроника на един танц с дявола" да не ме почуква с нокът по челото, а да ми вдъхва оптимизъм, че личните успехи оттук-нататък зависят преди всичко от собствената настойчивост, предприемчивост, откритост към света на другите, трудолюбие, дисциплина и преди всичко талант. Затова и вероятно ме озадачават фалцетните нотки. България е представена като турски кенеф от чешки скулптор**: акцентът е не върху безобразията на соца, а върху болезнената самовлюбеност на една велика персона. Патетичното отрицание на всичко българско не ми помага да отделя болшевишката практика от българския ни бит и душевност.

  Възможно е основа на това завръщане към миналото да не е толкова погнуса от политическата система, колкото възкисела гримаса към народностния ни характер. Може би е наивно да си въобразявам, че българският ни модел на съпротива срещу простащината и фанатизма, срещу чуждопоклонството и възгордяването у парвеню и слуга на чуждия интерес е по-многопластов и изобретателен! Герой на спомените е гениална личност – изобретател, математик, инженер, механик, медик, учен, която проявява висша степен комбинативност, ловкост, целеустременост. Но духовният живот на нацията не е нещо елементарно, податливо на предпоставени тези. В този смисъл необходим ми е г-н Антонов за съмишленик, а не съм наясно с каква цел – умишлено или от неумение да се изразява, ме настройва срещу себе си.

  Не се чувствам пренебрегнат, затова че не съм бил инквизиран в подземията на Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "съвестен и верен на Партията доносник", от интелигентен някой Георги Коритаров (1959), Иво Инджев (1955), или Меди Доганов/Ахмед Доган (1954) и Павел Зидаров/Лютви Местан (1960)***, надявам се, липсват пикантни подробности за дейността ми като вестникар и учител, освен тъпата информация, че баща ми е частник, което не е вярно. Ех, как силно искаше моят баща да си е стопанин, но доносниците на Партията слухтяха! Странно ще ми е из архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме определяли за отявлен, закоравял враг на Народната власт, саботьор, дисидент и провокатор, агент на вражеско разузнаване. Към моите "тежки политически грешки" Партията-ръководителка, по-точно, нейните съвестни чиновници, се отнесоха с разбиране; с ръка на сърце, дори бих казал: с известно съчувствие – ограничаваха ми за месец, два или три месеца заплатата, огромната заплата на литературен сътрудник от 95- 130 лева, докато им писна и накрая просто ме прогониха от редакцията, но поне ми дадоха възможност да поработя трийсетина години като даскал по Български език и литература. 
        
  Та си нямам с какво толкова да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от т.нар. Народен съд. Семейството ми, пък и родът ми, с едно само изключение – чичо ми Насо (Атанас Бояджиев, 1912-1982 г.) не са гнили по китните концлагери на соца, не са били интернирани, нито били сочени с пръст като врагове на прогреса, разхождани с окачена на врата наплескана с катран табела "Аз съм кулак – народен враг!" из дюдюкаща, замеряща ги със запъртъци, буци пръст и гнили круши злобна тържествуваща тълпа бедняци. Оскъдното имущество на майка ми и на баща ми – тя студентка от Пазарджик тук, той бивш фронтовак и чирак дърводелец, пришълци в този древен град, не било конфискувано заради буржоазен произход, шашми или далавера с комисионни за доставка на бракувани немски зенитки за Българската ни армия, както се случило с баща му на издрапалия до Председател на Народното ни събрание г-н Стефан Савов (1924-2000). В двата ми рода – майчиния от Пазарджик и бащиния от Харманли, не са ми известни персони с аристократично потекло, с титла маркиз, граф или принц, с наследствени имения и каквото и да е друго за завист, та напорист червен тарикат от престараване пред службите да изпрати мой близък да чука камъни или за назидание и спокойствие на управляващите да кисне в пандиза.

  Уви, това е истината за мен и моите близки! Но не мисля, че преживяното от нас е по-малко трагично и покъртително. Защото, драги ми бойки "борци за демокрация и европейски духовни ценности", жестокостта не е единствено форма на пароксизъм; жестокостта, мили любители на духовните ценности, може да е мудна и търпелива, сълзлива, па и на вид дори човеколюбива, процеждаща се в оскъдни дози змийска отрова през целия ти мизерен животец. А нима това е по-малко нещастие?! Мечтая някой да го разкаже с най-обикновени думи, без да се горещи, без да вири нос или юмрук, без да настръхва, без да застава пред всички нас – унижените и оскърбени българи, в театрална героическа поза. И в този делничен епос иззад самоиронията, зад присмеха, зад отрицанието искам пак да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален и калпав, и ограничен, изключително прост – и тъп, умирисан на кисела селска пот, натирян от чужди господари, и още повее натирян от мекеретата на чуждите господари тук, но жилав Български корен.

  Независимо от издевателствата дотук, българинът продължава да е това, което е – чекмедже не с едно, а с пет дъна, характер многопластов, шлифован от шанса да оцелее въпреки Държавна сигурност и смукалата на хищната Държава, съхранил вътрешна подреденост и достойнство на стопанин, овладял умението да отстоява себе си с невероятни за партийния агитатор и обичайното мекерета на всяка власт роли на смирение, съхранил острия си взор на ловец, когото пак манипулират като добитък да гласува за невежи алчни грандомани. Но защо ли като че не си даваме сметка, че българинът е сред духовните отци на днешната Европейска общност на етносите още от Х век след Христа? Самоизолирането у изобретателя инж. Румен Антонов, присадил се успешно на Запад, самоотграничаването му, като мъж с набор блестящи качества, от гнуснавия пейзаж на нечистоплътност, овчедушие, поквара, битова занемареност, сочени като характерни за българина, каква цел гони? Вместо вежди да си изпише, да ни извади очите, понеже сме българи, това ли му е целта?

  След онзи славен Десети ноември 1989 година се нагледахме на страдалци, които живичко, похватно се самонастаниха във властта, и като наставници на моя народ, взеха да вирят показалец по площадите. Книгата на изобретателя, присадил се във Франция, е полезна. Да се поклоним пред успеха му, па да се порадваме, че човек от нашето поколение, хем българин, се осъществил на Запад в пълна мяра. Та ние не сме многолюдна нация, че да делим от себе си този или онзи, както и противно да ни се представя! Кой знае защо, иде ми на ум известният брат на актьора Анани Явашев, без хич да не ме вълнува славата му сред снобеещата публика на Запад. 

  Помня, преди години пак така се погордяхме с подвига на алпинист от Карлово****, бучнал в леда и снега на Еверест и родния байряк. Питахме се тогава шепнешком, кога вече бе отминала еуфорията: Този Христо с партийно поръчение ли го пратиха там да загине? Изкривената представа за успех бе жертвала и него като група млади българи пред "олтара на Партията" в познатия стил, както са пожертвани в лютата зима на 1943 г. стотина полудеца-полумладежи антонивановци, само с ученически шинел и обуща половинки излезли с оръжие в планината, избити в м. Сухото дере сред Родопите. Напомпвайки обществения интерес – че обречените, ще изпълнят партийната идея, някой употребил тези невръстни идеалисти. Но то е друга тема.

  Между другото, като преразказва популярен в Щатите анекдот за мистър Хенри Кисинджър (1923) – американски евреин, пратен някога си с някаква важна мисия в Израел, авторът на романа-сатира "Параграф 22" Джоузеф Хелър (1923-1999)***** приключва сагата около костюма на въпросния мистър Кисинджър с откритието, че – колкото и велика за света, дори най-великата личност е само мъничка рожба пред строгите благосклонни очи на Родината-майка.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 maj 2020

Илюстрации: 
- Хенри Кисинджър – жива легенда в дипломацията.
- Градът на шест етноса, надживял омразата, гнева. 
___
Тодор Икономов (1835-1892)
  За разлика от всички тогавашни народни представители, Икономов извежда принципи за управление на България въз основа на психично-менталните нагласи на народа и предлага консервативна система за управление, която била осмяна от тогавашните либерали во главе с П. Р. Славейков. Сега вече можем да кажем, че ментално-психически българите се оказахме там, където той е предвиждал, че – като народ и лидери, сме си същите както в 1879 година. Да си припомним великите постижения на нашето Велико народно събрание:   
    1) земята в реални граници и ликвидационните съвети;
    2) държавата като лош стопанин и пазарът като панацея на икономиката - чудесно;
    3) идиотизмът, че на малка страна не й е нужна тежка индустрия;
    4) законовата уредба за разрушаването на страната. Със същата страст на роба да разрушава, вместо да съгражда след настъпилата промяна (10 ноември 1989 г.).
    5) обикновеният българин сляпо да вярва, че всичко ставащо е само за неговото добро.
  Тодор Икономов отколе е единственият прозрял отвъд възторзите (...) в необмисленото увлечение по всяка нова и всяка внесена отвън идея, най-после провидял деградацията ни като национална общност, повярвала, че разрушението из основи на досегашното може да доведе до съзидание на нещо добро.
*** Доносници на Държавна сигурност, изживяващи се днес като говорители на нацията.
**** Христо Проданов (1943-1984), останал завинаги на най-високия връх на планетата. 
*****Анекдотът представя как г-н Хенри Кисинджър, като тръгва от Щатите и прелитайки Атлантика на път за Израел, опитва да си поръча костюм при известни модни шивачи – съответно във Вашингтон, Лондон, Париж, Брюксел, Истанбул и Йерусалим. Оказало се, че шивачите, като му вземали мярка за новия костюм, рязко се разминавали за това колко плат е нужен. Гигантските размери на важния господин от Вашингтон докато стигне от Щатите до Израел, в Йерусалим се смалили до размерите на детско костюмче. 
Джоузеф Хелър (1923-1999)