От друга страна, съзнаваме ли възрастните колко крехки са полу-децата, вперили очи в нас, колко съдбовно важно е да отключим у тях представата, че могат да бъдат красиви не само физически, но и духом? Ай, как силно искам тези поизраснали вече полу-деца, с които ще се разделя подир две седмици, да предявяват изисквания към средата, която ги е родила, а и да са взискателни преди всичко към себе си. И когато тази взискателност е осветена от любов, а не от глупашка грандомания с хленчовете на посредствеността.
Беше дошла с две момичета от класа, и не повярва отначало, пък после, когато се увери, че наистина оценката й е шестица, така се вкопчи в едната от двете кокони, че онази гнусливо я изблъска с лакът, свадливо изквака: "Оле, ма Елено, ще ме удушиш. Ми пък съобразявай се малко!"
НИЕ И ЩАТИТЕ
С парвенюшкото си самочувствие янките, като общност, а и като държава, не са ми интересни. Познавам донякъде, но повърхностно неколцина от великите писатели на този проспериращ и самонадеян Грандоман оттатък Океана – Хемингуей и Стайнбек, Колдуел и Фицджералд, Сароян и Селинджър, а преди тях – Джек Лондон, Марк Твен, О`Хенри, неколцината велики поети: артистични, честни, страхотни автори. Тайничко като че ли всеки от тях под еуфоричното си самочувствие на човек от Новия свят, на типичния янки... носи комплекс за малокултурност на общество с плитки исторически корени. Има какво да научим от Щатите, особено в материалните сфери на живота; в духовен план обаче българинът е нещо много по-разкошно именно заради трагичната ни участ на най-изстрадалото коренно население на Балканите. Така че, на мен лично Балканският полуостров, Европейският материк са ми по-интересни за наблюдение и обсъждане. Мачкани, пренебрегвани, лъгани, ощетявани от своите напористи водачи, най-жестоко унижавани, най-изнудвани, не сме ли в правото да се държим като нация, по-близка до Иисус от Западните теософи, инфлуенсъри и мъдреци?
СТЕФАН ЦАНЕВ
Роден съм в същия ден, макар години след онзи 7 август, когато се е родил Стефан Цанев, автор на поемата "Христос на велосипед" и на онези знаменателни за нашето поколение стихове: "Носете си новите дрехи, момчета!" или "Момчета, внимателно на завоите"... Стефан Цанев (1936) – показният, предизвикателен, стипчив и своенравен, категоричният в отрицанията си, типичен Лъв, събрат от Прованса. Но ме отблъсква тщеславието у него. "Сега доброволно минавам във вътрешна емиграция... Спускам бариерата – пълен авто-Шенген, визи само за петима приятели. Иначе продължавам да пиша, но няма да реализирам написаното в България, докато..." и т.н... Бре-е-ей!!! Баба ми Невена – перущенлийката, употребяваше за подобни изхвърляния на Борис Дявола един неин си лаф "Р-р-ръц, Боби!" Ай че сплин, ай че въртене около оста си, около собствената си омайна персона!... Дали не правя неговата типична за зодията Лъв грешка? Ако цитатът от интервю в многотиражен столичен вестник ("Труд" от 16 дек. 1998 г.) ми звучи като диагноза за т.нар. Българска интелигенция, отговора си г-н Стефан Цанев, към когото имам слабост, дава в стихотворение от 24 дек. 1991 г.:като актьор, изгонен от сцената,
си спомняме със закъснение
забравената древна реплика:
"Да скрием острието на омразата
във ножницата нежна на страданието".
По този повод ето реплика на Иля Еренбург (1891-1967):* "Разбира се, че писателите са много по-малко от професионалните белетристи – писателят, големият и средният или дори малкият, умее не само отстрани да наблюдава героите си, ама и да споделя преживяванията им. Дарбата за съпреживяване наричаме умение да се превъплътиш, и ако се замислим над творбите на А.П. Чехов, ще видим, че в краткия си живот (44 г.) Антон Павлович е преживял стотици човешки съдби". Така че хич не ми дреме какво гнети Стефан Цанев, ако настоява да ми приказва единствено от свое име. Мисля, че ясно се изразих, нали!
04 uli 1999
ГОСПОЖИЦА ПРИРОДАТА
Около два след полунощ над Пловдив се изля пороен дъжд, трещяха гръмотевици. Сега – четири часа по-късно, сякаш не е и било. Природата е притихнала и свежа като страстна жена след разтърсващ секс. Всъщност, подир бурна сексуална нощ жената е като природата. Ами мъжът? Глиненият Адам в Райската градина е наивен, същински глупак. Понеже не си дава сметка, че госпожица Природата, или притихналата до него гальовна дама, която се изтяга лениво в чаршафите, си е взела, което си е пожелала; известно време ще го наблюдава с благоговение, като да й е стопанин, а после ще го запрати в някой от ъглите на подсъзнанието до следващата велика женска нужда, до следващата страховита, очистителна буря от страст и ярост. Управляват ни импулси, идещи от пространства около нас и дълбоко у нас. Доста нищожно е известното или осъзнатото. Пристрастия и любов, скучно и тягостно или приятно, веселба и печал ни заливат като морски вълни. Въобразяваме си колко сме интелигентни, колко велики, колко проницателни с логическия си подход към нещата. Животът, обаче, е алогичен. Вероятно така животът ни предизвиква да го разгадаваме, да проникваме в гънките и дълбините му като в изкусителна женска плът.
Някой ден (може би) ще напиша и за тези интимни сражения между абстрактната ни мъжка логика и света – доколкото го разбирам интуитивно. Познанието почти винаги носи тъга, а рутината убива жарките страсти; постигнатото ни отегчава, и ние толкова за кратичко му се любуваме! Забелязали ли сте? Човекът е търсач на ново; обречени сме на авантюризъм под резкия поглед на Някой, който внимателно ни наблюдава и всичко знае за бъдещето на всеки от нас поотделно и на света като цяло... И въпреки това, силно вярвам в неувяхващата Любов, но и в изкушенията, които непрестанно се преобразуват в причудливи фигури, както облаците над нас заемат различни форми, чудновати фантастични образи; накратко – вярвам в моногамията, в придържане към собствената своя Участ, Съдба, Орисия. И не ви ли прави впечатление, че това са все понятия от... женски род!
Разбира се, че си мечтая
достатъчно, за да изгрява
червенина под твоя руж.
.jpg)
.jpg)
.jpg)