ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1478.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1478.)

 За да разбереш един град или човек, трябва да се отдалечиш. Ние всички сме в плен на чувства и пристрастия. Навлекът, мекерето, парвенюто винаги е наясно къде му е най-изгодно, пред иконата на кой политически шарлатанин да пали дебели владишки свещи, ръка да целува, задник да върти с лъстив поглед в лъжовните очи на родения да бъде предател. – Аноним (1947) 

  6 uni 1998

АТЪТ НИВА НЕ ОРЕ

  От шест съм на балкончето с "Българският Великден" на Тончо Жечев. Реч, близка до разговорната, оригинален словоред. Позиция на автор, който не безстрастно, но и не натрапчиво реди внушения, чиято основа е приобщеността към националните ни слабости. Историята, настоява, то не са голи факти, лакирани портрети и пейзажи на умилителна преданост, а противоречиви характери, динамично променящи се, обзети от страст и духовни прозрения след яки грехове. Ето три негови портрета, както си ги представям!

  Иларион Макариополски (1812-1875) – монолитен, та подозрително последователен в привързаността си към Българското... Вж. https://www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1812_mitr_Ilarion_Makariopolski/index.htm

  Драган Цанков (1928-1911) – многолик, политически циркаджия. Понясят го на ръце като месия, а пък после го анатемосват за безскрупулността му, но е ясно определен във всеки момент от лъкатушенията си: ту русофоб – ту русофил, не успял докрай да изведе ни едно свое начинание, но пък разбунил всички, от които зависи решаването на българската ни дилема. Издъхнал сам в беднотия, за разлика от тълпата следващи го по петите нагли келепирджии... Вж. https://bulgarianhistory.org/dragan-cankov/

  Георги Стойков Раковски (1921-1867): от мюсюлмански дервиш в ранната младост и неволен агент на френската дипломация на Балканите до слуга на безличния сръбски княз Михаил Обренович, от "удивително лоялен към Турция и султана" в най-първите броеве на своя вестник "Дунавски лебед" – название, подсказващо за чистосърдечна простотия и слабост към ковьорчета с лебеди в бистро езеро покрай тиролски замък. Същият този будала, наивник се изкачва до върха на българското ни самосъзнание и достойнство. Воден от грандоманския си нрав, два пъти организира Българска легия, име, заимствано от корсиканеца Бонапарт Наполеон, явно бленува да се види цар на Велика България; представям си го как се кипри пред огледало с варакосана корона от хартия или тенеке от консерва, наметнат с атлазена покривка за маса в качеството й на хермелинов владетелски плащ. Какви низини и какъв подем, леле!!! В един само живот да издрапаш от участта на турски бръснат дервиш до идеолог на Българската ни държавност. Страховито! Вж. https://bg-istoria.animatherapy.com/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8/

  Цитат от книгата, стр. 115 (изд. 1985): "Тези историко-теоретически съчинения... го разкриват може би по-ярко като писател, отколкото поезията и диалозите му; в тях е целият той – с естествен слог и тон, с необхватното богатство от житейски и духовен опит, с тънък хумор и богато въображение, с ярките спомени, с неподражаемата си и възхитителна импровизация, която започва от интимния спомен, за да отлети докъм философията на Българската ни история". И по-нататък в същия абзац: "Жалко, че не тази традиция в българската историография получи у нас развитие, че историците ни престанаха да са писатели, а писателите – да са историци и идеолози. В историята на църковната борба по-късно победи изцяло немският педантизъм и ученост, за сметка на неповторимото съчетание от писател и историк... Всичките романтично-приземени образи са на фона на великолепния и могъщия център за християнството на Ориента, какъвто някога е бил помюсюлманченият Цариград".

  7 uni 1998 

  Семейство Дрянкови*. Все задъхани, неподредени, потни, лъщящи от нечистотия. Уж добронамерени, ама пък не можеш да ги обикнеш като приятели. Тъничка като от целофан, прозрачна преграда има в наглед естествените им уж жестове и лакърдии. Може би синчето им Дянко ги представя най-пълно като резултат, увенчал потния им трагично скучен живот в хаос. В крайна сметка, това е посредственост, въздигната до героическа човеколюбива поза; а че е поза, най-ясно и единствено само със сърце се разбира. Позьорът Дянко, когато колегата от някогашния младежки вестник го молила да си ремонтира вътрешния кенеф от етажа над нея, от която обратни води капели по гърба й... та този възпитан, представителен и готин мъж отвърнал през рамо: "Нямам време да се занимавам с глупости. Обади ми се другия месец!"

  Детайл от посрещането, което ни устрои притеснената бивша колежка. Открила го е Re., когато възрастната вече дама ни покани в оскъдно подредения си апартамент. От десетилетия там всичко си е на същото място: диванче, разбрицан бюфет с витринка, очукани столове, протрит жакардов килим. Мъжът й, с шапка от вестник, майстори по току-що отлятата плоча за допълнителна тераска, а "баба В.", както сама се нарече, ни въведе с Re. в апартамента си, докато да й надпиша книгата си "Кардиф". Та ето го детайла, видян с орлово око от Re. Като приседнала съвсем в крайчеца на охлузения стол в собствения си дом и заела стойката на малко момиченце, В. скрила босите си, деформирани от износени стари обувки нозе под стола... Ех, бабо В., колко партайска злобичка имаше някога в изсъсканите през зъби приказки: "Ти тук заемаш мястото на някое наше момче!" или "Пък тоя Жоро Б. как не го е страх, че го цитират по Свободна Европа!" Други такива реплики съм забравил, ала помня бляскащите от "пролетарска злоба" красиви, искрящи зелени очи, глупостта да ме чукне с нокът по челото, демек: Зелен си, моето момче, виждаме те, като на длан те виждаме, че не ти е чист косъмът. Сгрешил е онзи, дето е проявил слабост към теб**. Говореше не лично от свое име, а от името на черния Янко Дунев Янков (1944-2023), когато ме калесваше за доносник на мистичната Държавна сигурност в мензата на Софийския университет през есента на 1969 г. Буквално думите му, когато измънках, че не мога да пазя тайни и ще им съсипя организацията: "Ние много внимателно сме те огледали, ти не се тревожи. Напиши си саморъчно биографията, добави две твои снимки като за паспорт към молбата си за информатор, и всеки месец ще имаш чисти 80 лева". Нищо работа! Да му представям всяка седмица по страничка-две с информация кой от състудентите влиза в черквата "Александър Невски", кой разправя вицове срещу Тодор Живков и Политбюро, кой се кани да забегне в гнилия Запад. Вж. https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/14658465

  Но пък и в редакцията на младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" многоликият вълшебник Животът ме разбива на пух и прах. Същата В., дето и далеч минала отвъд шейсетте, не е изгубила някогашния си чар, сега – искрено притеснена от появата на Re. – Re. в зенита на великолепието си на жена, същата преизпълнена някога с партайска злоба В. днес не мога да я погледна равнодушно, както общо взето гледам към семейство Дрянкови. Понеже В. предизвиква у мен тръпка на стипчивото, бодливото, истинското независещо от мрънканиците на устата й, окайваща се поради нещо си, което разбирам и без думи. Питам, написала ли си е вече книгите, тя разпери ръце и се отказа да изтъква причини що не е написала, ами простичко рече: "Смятам да напиша за Искрата, има толкова хора, дето не бива да бъдат забравени!"***

  Каквото и тук да кажа, Наташа е от онези образи в живота ми, които са ми пример за рицарски жест, поднасян в критични за мен обстоятелства. Макар все още да не мога да съм великодушен към нея, за мен си остава образ на партиен праведник, влязъл в противоречие с вродената си човещина. Когато зарязах с Ася и дъщеричката ни Вера, която беше едва шестмесечно бебче, ъгловата стая на улица "Янко Сакъзов" 28 след изпълнение на майка ми пазарджиклийката и се понесохме по улиците на Пловдив с моята добруджанка, двайсетгодишно женче, чужденка в този враждебен, византийски в пошлостта и лицемерието си град с двумесечното ни бебче Вера и единственото ни имущество: очукана детска количка трета употреба, студентския ми куфар и пазарска чанта с бебешките пелени, моите добри приятели и колеги от редакцията на вестника ме окайваха, но В. се разтърча да ми помогне, и като й отказвали отвсякъде, въпреки влиянието, което тук и там имала, прие ни в маломерното си жилище в жилищен блок. И тримата: аз, жена ми и бебето, преспивахме цяла седмица в едно от трите стайчета, в най-уютно подреденото. 

  Имам ли право да се дразня на В. за комунистическите й илюзии? Нима по-малко от останалите българи страдат днес редниците сред "най-достойните рожби на народа", сочени някога за образец, крачещи винаги в челните редички с вперен в трибуната с официалните лица взор, предпазени от неприятности зад зидовете на партийното си членство, което ги делеше от нас, простосмъртните безпартийни българи в Народна република България? Не мога да съм злопаметен към хора от типа В. Да, унижавани бяхме и от тях, но силно ми се иска да повярвам, че под просташката грандомания и отмъстителност това са били порядъчни хора. Който ги дели от нас, дали не бърка?!Все повече оредяваме българите по род и вяра, че да се цепим на наши и ваши. Как, обаче, да простя греховете на онзи милион бивши партайци, чрез чието мълчаливо съгласие след Десети ноември изпъплиха езуити като Луканов и Премянов (от БЗНС) и цялата им монолитна дружина от висшите етажи на ЦеКа и Политбюро, и Държавна сигурност?

  Бившите партайци във всеки случай са ми ясни, по-ясни от пръкналите се за една нощ дисиденти, християни, царисти, кресливи демократи, борци за права и свободи, които пъргаво обсадиха опразнените наужким коридори на властта. Тези залетели се към висините университетски тарикати позволиха на печените висши управленци от бившия режим да се примъкнат към многохилядните новопокръстени привърженици на десетките след 1990 г. нови партии и движения, и така "най-достойните" избягнаха публичното порицание, строг отчет за предателствата спрямо нацията от далечното минало до наши дни. Размиването на отговорността не е ли Цена, която и правнуците ни ще изплащат, ако дотогава според плановете новият Биг Брадър отвъд Голямата вода позволи да я има България, или не ни превърне в територия за разселените по резервати у нас местни индиански племена със своите племенни вождове?

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 2 jan. 2024

Илюстрации:

- Дисидентът на републиката се самоубил?!

 - Когато журналист не е унизително занятие.

–––
* Не са истинските имена.
** Който трябва, той ще се познае. 

*** В. наистина е написала по-късно възторжени спомени за местния младежки вестник и чрез управата на многотиражен пловдивски всекидневник издаде книгата, след което бе обявена за доайен на пловдивската журналистика. Получих книгата й с посвещение: "На Георги Б. за приятелството ни, с уважение, 14.04.2011. Пловдив: (подпис) В." Вж. https://plovdivnow.bg/obshtina-syedinenie/emblematichna-plovdivska-zhurnalistka-navarshi-90-godini-14051

Николай Галов (1943-1993)

   След като над десет години съм живял и писал в атмосферата на този вестник, делили сме със самата В. една и съща редакционна стая, направила ми е голям жест – на четири реда ме споменала с добро, воала – "Отдел Средношколска младеж оглави Георги Б. и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител". Пловдивската народна библиотека "Иван Вазов" съхранява пълни годишните издания на вестника, където още от 1963 г. – и особено от 1972 до 1981 г. вкл. най-активно пишещите вестникари в "Искрата" сме двамата с известния спортен коментатор Николай Галов (1943-1993). А и книгата "Търсим те, Альоша", с която В. толкова се гордее, е писана по идея, продължение на мое есе от пролетта на 1976 г. под надслов "Войниците, които не умират" за 43-ма от Съветската армия, издъхнали в Пловдив от раните си на фронта, между тях – и трима разстреляни от своите за мародерство, и затова труповете им заровени сред  другите без име. Вдясно от централния вход на старото ни общинско гробище! Тези 43 надгробни плочи бяха изоставени, занемарени, не се виждаха изпод купчините от боклук, който циганките метачки по бул. "Цариградско шосе" трупаха всеки ден отгоре им, Според стария лаф за манипулациите "Което не е писано в Историята, то никога не е било, то не се е случило". Бел.м., tisss.