.jpg)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616)
26 dec. 2023
Първата ми дъщеря се роди в края на януари, кажи-речи аламинут: месец, след като минах с майка й през пловдивския Дом на младоженците и след като с Николай Галов (1943-1993) ни назначиха на щат в пловдивския вестник "Комсомолска искра"... Когато моята добруджанка Ася переше в мразовития март пеленки на чешмата в кенефите на старата редакция на последния етаж в сграда, днес останала скътана в спомените ми, невястата на тоже прясно оженилия се за доколкото знам от самия него, полугъркиня Виолета – рекламно лице и тяло на пловдивския обувен комбинат "Петър Ченгелов", бременната му младоженка едвам си промушваше корема с бъдещата им дъщеричка Евелина на верев през тесния процеп зарад вехтия диван в редакционната ни обител с четири бюра. Получих наследство бюрце, на което Емил Калъчев (1932-2013)* седял. Което от самия Емил, двайсетина години по-късно научих, докато си пием кафенцето.
Двамата с Николайчо
Г. сме били волни пилета до онзи момент – пишехме статии на поразия, а и
бяхме може би най-плодовитите сред пловдивските вестникари, при това без
протекция от партиец или важен държавен чиновник, докато Пешката – поетът от
село Марково Петър Анастасов (1942-2023), ни назначи на 26 декември 1972 г.
двамата на един щат: на мястото на прехвърлилата се като преподавател в
Пловдивския висш институт "П. Хилендарски" Мария Широколийска (1946).
В "Искрата" Галов се захвана със страницата за спорт, но и за
техническо и научно творчество на младежта (ТНТМ), като бивш даскал с
едногодишен стаж, избягал от добруджанското село Гурково край Балчик, поех
т.нар. учащи се от детската градина до висшия институт, включително и страницата за хумор и сатира. Накъсо казано, от края на 1972 г. до връщането ми
към даскалския занаят по принуда след онази моя статия от май 1981 г., с Галов
негласно сме се понасяли, да не кажа, подозирам, били сме си като че ли
симпатични един на друг, двама несретници, но щастливи с живота, що ни е
отреден. Живееха с неговата Виолета под наем в тъжна пристройка зад Бирената
фабрика. И сме го живели този живот пълноценно, с всичките мераци и с какви ли
не лични и прочие авантюри, като явно съм бил по-доверчивият. Деня, когато
Пешката ни назначи, помня от керамично пепелниче битово-шарено, каквото на
всеки щатен се полагаше. На дъното му с крив пирон изчегъртах: 26.XII.1972. Ела
ме питай защо пуша, защо без да запаля, не усещам музата да кръжи сред облак
никотинова смрад над кратуната ми. Отвратителен навик!
Галов пробва да ме посвети в тънкостите на покера; още си пазя листче с подробно описание на системата "Апата" за анонсиране сред снимки от онова отлитнало време. Дразнеше се, че Виолета, жена му, бърка гласа ми с неговия: "Ей пич, гласът ми цяла България го знае (беше може би най-готиния радио-коментатор на футболни мачове, той измисли името "смърфовете" на пловдивския "Локомотив". Не знам колцина от феновете му знаеха със сигурност, че пловдивският "Ботев" му е на сърце. Спомням си, че се появи с насинена физиономия едно утро в редакцията: тумба местни идиоти го повалили на земята, като прекосявал Цар-Симеоновата градска градина, ритали го и го пердашили с юмруци. Не се оплака, думица не каза и май никой извън "Искрата" не разбра. Инак с хубавите момичета се държеше, според мен, без скрупули, циничен, типичният по нашите географски ширини мъжкар-хищник. Та съм го навиквал: "А бе, прасе, как лягаш при жена си?" А той, с широка усмивка: "Хе-хе, след това с жена ми повече ми се услажда!" Ала по тази тема спирам дотук... Шест години деляхме с други двама канцеларията с четирите бюра, и когато редакцията ни се пресели на етажа над най-известната тук хлебарница "Корона", той пак си бе до прозореца – към шадравана пред кметството, докато моето кътче бе вдясно от вратата, в най-тъмния ъгъл, който си бях пожелал**.
По чисто мъжки каприз, моята добруджанка пак забременя и този път се надявах, че ще е момче. С Галов се хванахме на бас, че този път ще е мъжко. Залогът ни беше три бутилки от модното сред снобите през 1974 година – българско кампари "Чо-чо сан", горе-долу, половин месечна заплата по щата ни "Литературен сътрудник". Е, в крайна сметка, наложи се да почерпя, хем бях увесил нос, ушите ми клепнали, дето има една нашенска, "Настъпвах си ушите". Вижда ме оклюмал, възрастният адвокат и някошен депутат от третия етаж, два етажа над етажа, където по онова време живеехме в една стая в етажа на родителите ми, които все гледаха изпод очи Ася и добра дума не чух от тях за моето момиче и Ася нощем ми приплакваше, сгушила се като котенце в мен: "Като минавам с мокрото пране край вратата им, подкосяват ми се краката". И като ме вижда такъв оклюмал, в дворчето излязъл на слънчице, възрастният адвокат Запрян Джонгов седна до мен, па ми рече: "Някога и аз като теб, като се роди втората дъщеря бях увесил нос. Среща ме митрополитът и пита болен ли съм, какво ми е, и хък-мък, оплаках му се. А той... Знаеш ли какво ми отговори Дядо Владика?" Мълча, пафкам си цигарата, какво да му кажа на Запрян Джонгов*** от село Пъдарско – бивш депутат от партията на Никола Петков, ако се не лъжа, пък и стоял, както каза, коляно до коляно в Народното събрание с екзекутирания по-късно от Народната власт на комунистите Трайчо Костов, със светнали в усмивка оченца изпод бухалски вежди сам продължи: "Когото Бог обича, дарява го момиче". Подир низ от неприятности, както е при всеки простосмъртен, достигнал неговата възраст, четирийсет и пет години след онзи ден, допълвам с благодарност лакърдията на Дядо Владика: "Когото Бог обича, дарява го момиче..." а който Му е на сърце, дарява го най-малко с две... Благодаря ти, Господи, че не ме дари с момче, че като се знам, какъв съм по характер... Пази, Боже!
Илюстрация:
- Момичето си се ражда на света с усет.
- Баща ми, когото все пак си го обичам...
* С Емил се познаваме и покрай приятелството ми с поета от Стара Загора Михаил Берберов (1934-1988), който след погребението на баща си Ангел, пред сестра си Петя Самарджиева ме обяви за свой "духовен брат". Когато Мишо издъхна в деня, когато съм роден през 1947 г., жена му Антония по телефона от София сутринта ми каза: "Обади се на Емил, Емил знае на кого от нашите приятели в Пловдив да каже кога ще е погребението". Развалих си приятелството с Емил заради печатаря от Рогош – че Емил ми го препоръча, и колкото и да ме е търсил след историята с рогошкия гений, намирал съм си повод да му откажа пак да се видим в кафененцето на Маруф – същият Маруф, независимо че е мюсюлманин и таджик, родом от Кабул, столицата на Афганистан, бе останал тук, та като ни слушаше какво си бъбрим с Емил, за себе си казваше: "Чувствам се повече от вас българин. Повече ме боли за България". Почти всяка неделя или съботен ден в течение на над седем години продължи приятелството ми с мюсюлманина Маруф и Емил. Но ето, появи се човекът от Рогош, и всичко отиде по дяволите. Повтарям, отмиляха ми от раз и двамата приятели, които са си мълчали, докато онзи "хубав човек" пред очите им ме е лъгал.
.jpg)
.jpg)
.jpg)