вторник, 22 декември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (398.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (398.)  

   Мен две неща ми стигат на земята, това са любовта и свободата. Живота си бих жертвал за любов, за свобода и любовта да жертвам съм готов. – Шандор Петьофи (1823-1849)

  29.09.2010

КОМЕДИЯ ДЕЛ АРТЕ

Лежи-мижи, пак затвори очите,
дано се върне снощния ти сън
където тя е гневна и сърдита
 ала не ти се ходи хич навън!

Не ми върви във зара, и това е,
поне във любовта да ми спори –
а то подминат от жени, нехаен,
зарязал съм любовните игри.

Жените, ех,
и те ли са до време,
а може би съм вече одъртял,
макар на мене хич да
не ми дреме,
живея, както Господ ми е дал.

Като лалугер сврял съм се и чакам

все по-нарядко в някой цветен сън
едни очи да ме фиксират в мрака,
като
насън пак влюбен аз да съм.

Опитал от вкуса на женски
устни,
посрещам утрото озадачен,
че и чаршафа като женска фуста
увил се е от страст около мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 22 dec. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (397.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (397.)  

   "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

  23.08.2004. ВИСОКИ ПОМИСЛИ И НИЗКИ СТРАСТИ 

  "Ако обущарите например станат лоши и порочни и ако ни се представят каквито не са, за държавата все още не е страшно. Ала когато пазителите на закона и държавата не са пазители, а само изглеждат такива, виж, унищожават из основи цялата държава, макар че единствени имат възможността да я уредят добре и да я направят щастлива. Затова, ако ние действително направим стражите да бъдат истински пазители, то ние ще ги направим най-малкото вредни за държавата. (...) По този начин цялата държава ще се развива и благоустроява добре, ще предоставя на всеки един от народа да има това щастие, което по природа му се полага."*

  В разсъжденията на елинския философ това е начало на началата... и днес, двайсет и четири столетия по-късно, този е най-важният проблем пред българите, ако желаем общността и републиката ни да оцелеем в главоломно летящия към самоунищожение глобализиращ се свят. Четиринайсета година** тече демократизация в отечеството ни и ни един голям мошеник, изнудвач, лъжец и подбудител на смут сред българите не е наказан. Длъжни ли сме и занапред да се съобразяваме с жалкия факт! Затворите са само за крадци на кокошки и за чиновници, бъркали в заводската каса. Акули нашата обновена и дезодорирана Власт не лови. Няма как – акулите са на ключови позиции в Републиката. Ако не те персонално, лично там са слугите, техните наемници и аргати. Така се изяснява, че у нас партии, движения, коалиции се менят в управлението, за да защитават не гражданското общество, а престъпниците. Властник и престъпник все повече тук възприемаме за синоними. Медиите или четвъртата власт – понеже са във властта на новобогаташи, компрометирани поради обвързаността им с бившата ДС, между няколко истини прокарват лъжи и усещането, че всякаква гадост е възможна. Тъй че селският тарикат е горд и недосегаем за Съд и Закон.

  Мнозинството партийни елити са разбогатели се именно от нарушения на правила и закони. За престъпния свят у нас оратори, лидери и политически елит са само слуги и чиновници на Нейно величество Престъпността. На тях ли да вярва човек! Униженият и всекидневно мачкан в честта и достойнството си гражданин на Република България засега все още е пасивен съзерцател на разрушенията, на посегателствата върху най-ценни качества, които поколения преди нас са опазили в катаклизмите на Историята – националност, език, бит, ученолюбие, предприемчивост, култура и добронамереност, трудолюбие, таланта, нравствената устойчивост на нацията, а на първо място – вяра.

  Зреенето на национално самосъзнание – като граждани на България, независимо от етнос и религия, тепърва ни предстои. Тези дни прегледах по-внимателно последните три броя на вестник "Моята вяра", където откривам окопали се бившите барабанчици и тръбачи на соца Божидар Божилов (1923-2005)
***, Любомир Левчев (1935-2019)****, Анастас Стоянов (1931-2004)*****. Веят байрак от епохата на "строящия се нов живот", но вече не като глас свише от Маркс, Ленин и Сталин, а кръстейки се чинно и показно, обърнали взор към християнските икони и образа на Апостола. О, сладникава родна идилия пред представата за отечество! Да се смееш ли, да плачеш ли: най-гласовити онзиденшни атеисти бият чело пред варакосаните икони, ударят три пъти кръст и си палнат дебела владишка свещ, та во имя Отца, Сина и Светаго Духа облякоха се и се обуха. Вестник "Моята вяра" пламеней, за да реабилитира марксистките постановки за Българската история и Европейската цивилизация, което включва философия, изкуство, култура.

  Да извадят на видело "Комунистическият манифест" от 1848 г. А защо никой не го е сторил този жест досега! Препечатаха "Моята борба" на Адолф Шикългрубер, ала пък "Манифеста" на Маркс се свенят да покажат в кървавочервената луксозна подвързия, както си бе до Десети ноември 1989 г.
В няколко библиотеки, където проверих, оказа се, че този програмен документ липсва. Кой ли днес го чете! – чудят ми се на акъла. А трябва да се знае
Дяволското евангелие с високите му претенции срещу човечността.

  24.08.2004.

  Високи помисли и низки страсти. В България красивата мечта се разбива в море от лошо възпитание? Да си честен тук е лукс, гледа изпод вежди светата троица Завист, Невежество, Лакомия. Стремящия се към на материално благополучие се е маскирал като духовна личност, но нагло да нарушава правилата. Той е симпатичен и дяволит, погледнеш ли го отстрани; заловиш ли се да вършиш работа с негово участие обаче, ще ти къса нервите. Просто такава е неговата природа. Казано по-простичко, човекът срещу мен лъже. Лъже, както диша. Лъжа са позите му на приятел. Лъжа са гръмките му слова за чест и достойнство. Лъжата е родната му среда. Този наперен романтик е все нещо гневен, но пъпли към върховете на властта и славата, към обогатяването и откровената кражба чрез доверието ни; у нас е причината толкова добре да се впише в родния пейзаж, да вирее чрез моето, твоето или нашето унижение и състрадание.

  Не него ми се ще да превръщам в тема, нашата доверчивост ми е тема, склонността ни да го приемаме за чиста монета, за един от нас. И се питам, събудил се през нощта като от пистолетен изстрел: Как стана, че през последните четири месеца започнах да се будя от нерви в усилието да си удържам гнева, кога и къде сбърках? И все по-ясно пред мен започна да израства образът на моя приятел – писателят, сдържаният Емил. Слабостта към приятеля Емил беше аргумент да се доверя на печатаря от Рогош
******. Емил разсейваше съмненията ми към този симпатичен негодник и развейпрах. Моята лична предварителна проверка чрез поръчаните при него визитки, за които печатарят четиринайсет месеца ме разтакаваше, друго ми говореше, но все пак послушах Емил. Не измамникът от Рогош, а причина да съм в този батак е, че съм го приел за свестен човек, изпаднал в материално затруднение и с желанието да му помогна, или както се изрази в пред мен Емил: "Дай да му дадем едно рамо на човека, че яко е закъсал, а си няма клиенти за печатницата! Тъй и тъй си ги приготвил тези пари за книга; вместо да ги дадеш на друг, по-добре Тодор да ти свърши работа, хем ще прави книгата, както я желаеш, ще имаш от начало до край поглед към печатането".

  Може да е прав Тодор Биков, че случаят е продиктуван не само от глупост и завист, но и от всеобщото наше българско овчедушие пред наглостта. Десет години труд ми е веселия уж (ала отглас от тревожни неща) ръкопис "Историйките на ученика Ламски". Вместо да ми е празник, мечтата ми натежа като воденичен камък на шията, защото на пътя й към читателя се изпречи Поетът-общественик, бивш кмет на Стария Пловдив и онзи, комуто оказват чест да чете възторжено слово за Ботев на всеки 6 януари пред  множество мои съграждани при паметника на Ботев в Пловдивската градска градина. същия мил оратор, когото под влияние на Емил, приех великодушно със съчувствие, въпреки знаците на тарикат, които вече бях открил да струят откъм печатаря.

  За мен този ръкопис книга е ключова работа. Без книгата съм изолиран от читателя, моя простосмъртен унижен българин и гражданин на отечеството ми. И може би не е случайно, че горчивата чаша се наложи да изпия до дъно. В анекдотичните историйки на ученика Ламски заложих много неща, проекти и за следващите си книги. Случилото се ми казва: Предстои ти Великден, българино, не се обезверявай, като знаеш коя ти е целта, а пък неприятностите идват да те проверят доколко настояваш на своето.

 
"Недей ми току стъпя на краката, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото и няма да ме забравиш за секоги" – пише Анастас п.Хинов (1826-1898) до Левски*******. Извадих този текст, понеже е слабо известен, и то за ограничен кръг нашенци. На тази откровена злост отговорът на Апостола е известното негово послание до нас, макар и отговор до Анастас п.Хинов: "Аз съм посветил себе си на отечеството си още от лето 61-во да му служа до смърт, да работа по народната воля. И ако това ти не видиш, че си неверен, децата ти ще видят, ще помислят и за тебе..."

  Синовете Стоян и Петко: здрави, спретнати млади мъже, асъл българи... Натоварен с багаж в проливния дъжд край Панаирния град на Пловдив, Т. Чонов моли сина си да го откара вкъщи, а синът му рекъл през рамо "Оправяй се сам, не ме занимавай!" – и отпрашил с колата си. Представям си какво ще ми е да получа такъв отговор от мой най-близък, когато разчитам на него. Но синовете и дъщерите ни може би най-точно, най-строго умеят да ни съдят, именно защото сме им родители и са наша кръв.

  Че една работа е важна и заслужава настойчивост, ще разбереш по предателствата, които те връхлитат. Без предателя Юда Искариотски, богочовекът Иисус дали би бил Христос, нямаше да ги има кръстните Му мъки, нямаше и за какво да се възкръсва от Смъртта. Осем пъти човекът от с. Рогош ме е лъгал: обещава нещо и не си удържа на думата; лъжите само от 28 юни до днес: Най-първата лъжа беше, че от 20 април до 6 май, Гергьовден на 2004 г. ще изпълни поръчката както му я зададох и предплатих с пари на ръка, и още се охарчих: с покупката на допълнителни количества хартия и пр. разходи, плюс безсмислените ми дузина разходки до печатницата му в Рогош
********.

  25.08.2004. 

  Тази сутрин, както ми е адета, кога съм в трудно положение, пъхнах показалец сред кориците на Библията напосоки и ей на какво послание налетях: "Аз призовавам бога за свидетел на душата ми, че – щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт; не че ние имаме власт над вярата ви, спомагаме радостта ви, че във вярата сте твърди********.

  Емил и жена му Весна се прибрали от морето пред два-три дни. А Маруф ми говори: "Какво си изгубил! Нищо не си изгубил
. Книгата имаш записана на компакт-диск. Като посъбереш отново някоя пара, книгата си пак ще я видиш отпечатана някъде другаде, макар не точно днес". Решавам, нещо, което премислям от месец насам: да приключа посещенията си при Маруф, срещи и разговори с Емил. Та хлопвам си кепенците и се завирам в себе си. Атмосферата около Маруф и Емил усещам по-враждебна. Досадих им достатъчно, крайно време да се отстраня от приятелската им компания. Чувствам се предаден, безпомощен. Вината – знам, е у мен за това състояние. И повече никакво предоверяване на този и онзи, особено на приятели! Издаването на книгата "Ламски" е начало на мисия, ала книгата "Въведение" ("Дневникът на един пловдивчанин") ще съдържа дотук събрания горчив, но ценен опит. Нищо (засега) не е в състояние да ме разколебае в увереността, че написаното в тези няколко книги носи известен смисъл за моето поколение българи, както и за идещите подир нас, като поуки от живота ни в нашето отечество България от края на Втората световна война до днес.

  Затъвам в резигнация, необходимо ми е това отдръпване в себе си – за да уплътня увереността си, че не съм живял напразно, че съм документирал като свидетел, пряк участник и потърпевш от гримасите на посредствеността, и невежеството между нас тук, посред чалгата и глупостта. На човека от Рогош не му пука от Съда, от някакво си там правосъдие. Моят Пловдив към мен се държи като мащеха, ала е гальовен и мил към измамници и грандомани, крадци и лъжци, алчни и корумпирани, и никога-никога в досегашния си живот не съм го усетил да защити простосмъртния, да защити онзи, човек, който си плаща сметките и данъците, загива на бойното поле за България, без някога да се е тупкал в гърди с онова самовлюбено и напомнящо Бай Ганьо в банята: "И ако живите не тръгнат, аз мъртвите ще поведа" (велик стих от нафукано послание на поета от Рогош), носи я на гърба си тази своя майчица из тресавището на печални времена, за да може България, все пак и въпреки суетите и глупостите ни, да оцелее.

  С моя дядо Борис се изгавриха, като му прибраха всичко с честен труд спечелено и му подхвърлиха земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно. Представям си живо унижението му. И заради това унижение той назлобя дори към своите на стари години и си отиде омерзен от света, че соцът му отне петте плодни градини с лозята. Изгаври се соц. държавата и с баща ми, като го наричаше чрез мекеретата на властта частник, защото се опита да си осъществи мерака за своя мебелна работилничка, където след работа в пловдивското мебелно предприятие "Напредък" да поработва вечерите и в почивните дни, след като е изпълнявал план в цеховете на "Напредък". Печатаря от Рогош не случайно назначиха за кмет на Стария Пловдив през т.нар. демократизация, като човек на Радикал-демократическата партия на проф. Елка Константинова, проф. Михаил Неделчев (съставителя на списъците за дисиденти) и фамозния Александър Йорданов. Поетът от Рогош се явява последен управител на някогашния пловдивски всекидневник на БКП, разтурения "Отечествен глас", а никой не се пита къде изчезна значителната материална база на вестника, и то не е случайно за биографа на поета.

  Хванах се да чета "Държавата", том I на Платон, и откривам сентенция, повтаряна от великия философ:
"Хубавите неща са трудни" (с.188). И друга: " Разсъдителността е именно това единодушие, съгласуваност на по-лошото и по-доброто по природа за това, което трябва да управлява в държавата и в отделния човек" (с.182). И още една: "Колкото е по-благороден, толкова по-малко може да се гневи дори когато е гладен и трепери от студ, или нещо подобно понася този, спрямо когото смята, че е в правото си това да върши, но неговият гняв не желае да се възбужда срещу онзи!" И пак там, на същата с.197: "...като с търпение побеждава и не се отказва от благородното дело, преди да го е свършил или да е свършил живота си".

  26.08.2004.

  Около шест и трийсет надвечер вчера по джиесема с печатаря от Рогош.

  – Здравей! Докъде стигна с книгата?
  Гласът отсреща:
  – Николай, ти ли си?
  – Бояджиев те безпокои.
  – А!... Не мога да ти позная гласа... Книгата ти се печата. Да, печата се! Остават още няколко коли, нали знаеш?
  – А кориците? Нали щеше да идваш да ги подготвяш у дома? Отпуската ми свършва в края на седмицата.
  – Ама аз съм в Пловдив. Ще ти се обадя тия дни. Не се безпокой! Тия дни ще дойда да я подготвя на твоя компютър.
  – Предлагам да се видим и поговорим, явно имаш проблеми около печатането.
  – Е, виж сега... Аз тук... имам една среща... Бе, ще ти се обадя до края на седмицата. Не се тревожи.

  Излязохме в осем вечерта със съседа Митко Йовчев, шлосер и механик специалист, да се разходим. Сватът му катастрофирал между Айтос и Бургас, вероятно заспал на волана. А съседът от осмия етаж на другия вход в блока Вальо катастрофирал преди дни с тикото. Колата му била с отнесена предница, Вальо силно притеснен: тъй рекла жена му, уплашен бил; интересува се от някоя врачка да му лее куршум против уплах.
На връщане с Митака сядаме за по цигара при съседа Любо. Любо, доста подпийнал, взе да се горещи, че смята да съди пловдивската "Топлофикация", че онези изверги от "Топлофикацията" го осъдили да плати триста лева невнесени суми за абонатна такса, а той изобщо нямал радиатори от четири години насам. "Аз – освен гражданин на България, съм и швейцарски гражданин!" – крещи Любо пред шише водка и шише кока-кола, та пияндетата, които пляскат белот на крачка от нас хвърлят дружелюбни погледи: Аййй, душманската мафия "Топлофикация", кой ли й няма зъб, мамицата й!
Та ми иде Йовковото "Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!" – но с добавка от моя страна: "и колко глупост, и колко смях, боже!" Иначе, строго погледнато, би трябвало да ми е терсене. Не само работите в Рогош не ми вървят; днес е и ден, на който преди години се спомина дядо ми, Борис Дявола от Пазарджик. Паднал пред къщната врата на приземния етаж и заобиколен от комшиите, издъхнал с разкривена в усмивка уста.

  Издъхна в седемдесет и втората си година, когато вече бях зарязал снобска София след четири усилни и бедняшки години, изпълнени с мечти и романтика. Бях първият му внук, любимият му внук. Освен мен този серт българин май никой друг от внуците си не обичаше. Сънен ме вдигаше от леглото и ме отнасяше върху сеното в талигата, при плуга, когато поемаше още по тъмно утрин към къра да си оре лозовите градини. Ставаме в четири, в пет вече разпряга кончето Дорчо пред ширналата се угар, и едва четири-петгодишен, залитам по буците лъскав тракийски чернозем – водя му пайтака Дорчо в браздата, докато зад мен дядо току изреве като мечок и завърти камшика над главата ми, а когато се вдигне слънцето, някъде около десет часа, седнем двамата с дядо в сянката на талигата, той извади от торбата с ядене къс домашно сирене и къс сланина, ръфаме домашния хляб, омесен от баба ми Вена, и над нас пърха като че ли все една и съща чучулига; чувам чучулигата как извива гласче, а от ветреца полюшва се до нас цвете, на което дядо му казва синорник, такова едно тъничко, с рехави едри цветчета като оченца на малко момиченце, което иначе наричат цикория. Е-ех!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 22 dec. 2020

Илюстрации:
- Георги Бояджиев - бирник от Харманли,1952 г. 
Въпреки и данъчен чиновник, петимата му сина израснали в бедност, а три години преди да се пенсионира, ходеше да работи като отчетник в златоградските мини, че гарантирал заем на свой приятел, който го завлякъл с парите, та се наложило дядо ми да му изплаща заема.
- Борис и Невена Ангелови от Пазарджик,1942 г.
Били най-заможни в махалата, макар като сирак да започнал дядо ми буквално от нулата. 
___
* Платон (427-347 пр.Хр.), Държавата, Книга IV, "Идеалната държава", с.163, бълг. изд. от 1974 г.
** Четиринайсета до онзи ден, когато е писан текстът.
*** Стихотворението му "Димитров" бе връх на соц.реализма, в школските христоматии, ни го представяха като апотеоз на комунистическата вяра.
**** Гордият поет, любим за мнозина от моето поколение бард на свободолюбието унизително се обяснява в любов: "Скъпи другарю Живков, не можете да ми забраните да ви обичам!
"***** В "Задочни репортажи за България" Георги Марков – Джери детайлно описва характера му.
****** Т. Чонов, 28.11.2006. Отговор Г. К. Бояджиеву: О, Господи, защо сега изпращаш/ един бездарник книжен срещу мен? (цитат, заимстван от Л. Левчев).
******* Анастас п.Хинов до Левски: Пишеш ми, че съм се сбирал с мокар. (?) и съм му разправял някоя си работа. Аз знам с кого хортувам. Аз съм питал за него от града ви, а тия са ми доказали и тоя от вашите съдружници, та затова и аз съм се сбирал с него. Знаеш добре, че и ти ми препоръча твой един приятел, а после пишеш на брат ми, че като не съм бил аз достоен, то с недостойни хора съм се събирал. Аз мога направо да ти кажа, че когато ти хортуват устата, то ушите ти не давали внимание. Ти го препоръчваш, ти го укоряваш. Но моля ти се, недей ми току стъпя на краката, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш за секоги.
  25.08.1872 г. Васил Левски до Анастас п.Хинов: Длъжност (ми) е да те попитам: Прочел ли си устава, който е потвърден по вишегласието на всичките местни комитети? (Чел ли си) И окръжното писмо, в което заповядва Централният комитет, което съм ви пратил от две недели напред? Байо, аз не те настъпвам по краката, но изпитвам по устава и извършвам според пълномощното си, като по-напред благоразумно изпитвам и вземам факти в ръцете си. Пък ти прави по твой кеф. Както казах по-горе, аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во (лето) да му служа до смърт и да работя по народната воля. И ако това ти не видиш, (защото) си неверен, то децата ти ще видят (и) ще помислят за тебе.
******** Същото село Рогош, което основали кръстоносците, както печатарят препоръчва на евентуалния Си житиеписец за въведение към личната Му биография: "Ти май насериозно се вземаш за един съвременен Захарий Стоянов? Ако имаше дарбата да сюжетираш (?!), бих те наел за личен летописец. Но все пак да опитаме, и аз ще помагам. Като начало се спри на факта, че Рогош е основано ок. 1214 г. от кръстоносците. И това следва да е отправната ти точка, когато разглеждаш биографията ми" (16 май 2007 г.). 
********* Ап. Павел, ІІ посл. до коринтяни, І:23-24. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...