ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (265.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (265.)

Моралът съвсем не се намира в предразсъдъка, нито в церемониите, той няма нищо общо с догмите. Няма смисъл много да се повтаря, че всички догми са различни и че моралът е един и същ у всички хора, които си служат с разума. Значи, моралът идва от бога, като светлината. Волтер (1694-1778), из "Философски речник"

Моралното да се разглежда в по-широк смисъл, когато означава не само морално или добро. Le moral във френски език се противополага на psychique и означава духовно, интелектуално изобщо. В държавата обективният дух получава върховно нравствено олицетворение, своето действителното нравствено назначение. Хегел (1770-1831), из "Философия на духа"

  03.05.2001. Г-Н НИКОЙ И ОТРЕПКИТЕ

  No-hoper (англ.) – пропаднал, без перспектива, нищожество, г-н Никой; произнася се [ноу хоупъ]. Симеон Борисов Сакскобургготски, заради когото съм чувал и за себе си фразичката на съседи от блока: "Живееш си като Симеончо" (беше ми я рекнал преди десетина години Слави Бахчевански – бивш строител, шофьор и настоящо пиянде от съседния вход). Негово величество Цар Симеон ІІ, както го титулуват царедворците от монархическите партии и сдружения, Симеон, накъсо казано, ми е симпатичен: и като характер, и като човек, чийто слабости личат отдалече. Може да е манипулация, но потърся ли реална личност, която да противопоставя на лица, будещи у мен, като български гражданин, отвращение – господата Филип Димитров (1955), Жан Виденов (1959), Христофор Събев (1946), Александър Божков (1951-2009) и пр. парвенюта* на политическата сцена подир Десети ноември, виждам единствено този аристократ по кръв и по манталитет. Обвиняват, че не говорил конкретно, бил прикрит и казва само онова, което нацията желае да чуе, но малко чудо ли е в развихрилата се вакханалия на безнравствеността сред нас, в България, да чуем и уравновесен глас – глас, който не ни крещи, не се заканва, не ръси гнусотии, най-малкото: не обвинява безогледно**. Писна ми от уста, които не си мерят приказките! И не знам още дали бих гласувал за него, ако все пак ни позволят избор, но такава личност, мисля си, крайно време беше да се появи и в нашия цирк "Демократична България". Думите имат свойството да ни заблуждават като тип логически инструмент. Интуитивно мнозинството разочаровани като че виждаме най-сетне не политическа сламена кукла, не духовно джудже, а човек от плът, независимо от странностите, от претенциите му. Посягайки да го унижат, май повече себе си унижават. Вижда се и с просто око как им обърка сметките на нашите пишман политици, стратези, политолози, та се засуетиха, взеха да се хвърлят от една крайност в друга, та засмърдяха на мокра кокоша перушина довчерашните домашни хищници.

  Моят народ има необходимост от една неосъществена, а може би пък осъществима, вълшебна приказка: защо да не си помечтаем за истинско Царство на нравствеността, където крадци-кокошкари, потомствени крадци на добитък, като Цар Киро (1942)***, да речем, или внезапно забогатели ловки тарикати от ембаргото над петролни продукти за воюваща Милошевичева Сърбия, тъмни персони с лъчезарни имена, като Барона, Чомбе, Златистия, Васил Илиев, Илия Павлов! И тези отрепки станаха власт, която не може вече да бъде пренебрегвана при управлението на Република България. Учудва ме как стойностни хора това качествено "ново" не го разбират – отсега нататък всеки възкачил се да управлява ще бъде определян според мерките на нравственото, не по материалните придобивки, които са си по-скоро недоимък за обикновения българин, окачени като воденичен камък на шията му.

  Не потръпна от погнуса никой, когато сред народните представители в най-висшия орган на Републиката – Народното събрание, от пандиза окрилен се върна Дон Цеци, скандалният Цветелин Кънчев (1967). А виж, за вероятността Симеон Втори да влезе в политиката чухме протести. Това какво показва! Г-н Кънчев, от когото бе пропищяла Златица, какъв им е на българите? А аристократът Симеон какъв ни е? Първият може би им е свой, втория го усещаме неидентифицирано тяло и се виждаме заплашени. С какво ни притесни, това обикновеният простосмъртен българин проумя по-бързичко, отколкото им се щеше на кокошкарите.

  А може и да се лъжем. Да не излезе романтична илюзия това, което си представяме потресени от властващата аморалност? Дори Симеон да не се окаже онова, за което го вземаме, прецедентът може да превърнем в правило: устремените към властта да държат пред седемте милиона граждани на Републиката първо тест за нравственост. Библията е извор за познания върху човешката природа. Чели ли сме друго от онези седемдесет и седем книги освен за строгост? Да, строгост – от Стария завет, Любов – от Новия завет; това е необходимо днес в нашата печална политическа идилия. Като пиша тези две – строгост и любов, виждам сякаш огромната, символ на вдъхновение, строена в течение на 600 (шестстотин) години: от 1248, осветена чак в 1880 г. Кьолнска катедрала, виждам скулптурата "Лаокоон"**** сред Рим, чувам тържествените акорди от музиката на Йохан-Себастиян Бах, която ми проправя пътека от югоизточния ъгъл на материка Европа към Небесата, Хорът на евреите от операта "Набуко" на Джузепе Верди чувам, току пред очите ми са кадри от филм на Федерико Фелини, който филм започва в абсолютна тишина: и постепенно от беззвучно движещите се изпращачи и пътници край презокеански кораб изплува звук първо откъм жужащата кино-камера, после прости делнични шумове, а от тях полека-лека изплува и все по-мощно звучи онзи Хор на евреите, който буди у мен усещане за суетата и величието на живота, за нашата мимолетна преходност, уязвимост от Злото, нежност, крехкост, ефимерност.

POST FACTUM ОТ ФОРУМА

  Светлозар: – Струва ми се, отдавна се изясни, че сте се лъгали, tisss. Аз се усъмних във "величеството" още при пристигането му – като чух как мънка, и бях склонен да повярвам на онези, които предупреждаваха: Симеон спечели ли на изборите, у нас ще настане такова хищно разграбване на Отечеството, в сравнение с което Александър-Божковите далавери ще ни изглеждат невинни детски пакости. Както и стана. Има куп примери какво всъщност се оказа прословутият "нов морал" на г-н Сакскобургготски.

  tisss: – Прав сте. Любопитно е как потомствен играч в голямата политика заложи на нравствеността в отношенията елит - национална общност. Тактиката му бе успешна, защото се появи в България с ореола си на историческа фигура. Нали е тръпка, като си представиш как пред някогашното пет-шестгодишно хлапенце в къси панталонки чинно изпънати като струна стоят нашите храбри полкове, получили кръщението си в кървавия вихър по фронтовете за отстояване на нашата мила България, рапортуват на хлапето генерали – самите те с ореола на избрани свише от Бог за простолюдието. Като крупен играч, "величеството" постави за първи път на дневен ред пред всички нас темата за нравственост в отношенията между политически елит и простия народ. Както анонсират царете в играта на покер, той блъфира и номерът му успя.

  Случаят Симеон Втори внесе обаче и друга, по-мрачна страна, която се прояви чрез обвинението на разочаровани муцуни в политиката, че българинът бил недорасъл да ги оцени. Грешейки, масовият "прост" българин – а броя и себе си в това множество, тепърва има да учи какви сложни манипулации, какви хватки прилагат иван-костовци и прочие нагла паплач, само и само да им даде нацията кредит доверие. Този кредит доверие обаче не е вечен. Е, рискове и слабости на демокрацията, какво да се прави, има много да се учим! По върховете са трето поколение от същите до болка познати другари и другарки, гневни защитници на паднали отгоре сякаш като гръм от ясното небе "европейски духовни ценности", и Симеончо, както и управлението преди него, се оказаха за нас, българите, поредица епизоди от историята на столетницата БКП.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 oct. 2020

___

* Парвеню ( от фр. рar venu) – издигнал се бързо на високо обществено положение, без да притежава духовните качества, навици и култура за това. 

** Мнение отпреди шест години, когато е писан текстът. 

*** Предците на въпросния са прогонени с полиция от някогашните съдебни власти в Белград за системни золуми, чрез които се препитавали. Когато българските власти им дават достъп, конекрадците се заселват в покрайнините на пловдивското село Катуница. С пари, натрупани от кражби на добитък в Сърбия, освен потомствения си занаят кражбата практикували отначало и търговия с розово масло, в наше време вече и производство на менте ракия. След края на Т.-Живковото управление из Пловдив се носеха фантастични разкази, които обаче са с документална основа, за пищното погребение на т.нар. Цар Гого. Разказваха си пловдивчани като измишльотините за Хари Потър как полиция охранявала живота на опечалените, докато полагали в земята трупа на Цар Гого, турен като полегнал върху дюшек с втъкани златни пендари, как след затварянето на гробната камера три самосвала налели отгоре поне десетина кубика бетон и как полицията вардела две денонощия, докато бетонът се втвърди като плоча за вечни времена, как в опелото участвали босове от кланове на тогавашната циганска мафия, дошли тук от Бургас, Пазарджик, София, Варна, Русе, Стара Загора, Видин, а мощите на починалия носили на ръце от дома му до гробището, все едно траурната процесия изпраща в Отвъдното египетски фараон, да речем, Тутанкамон ІІ. 

Нацията ни, оплетена от пипалата на Октопода

**** Скулптурната група "Лаокоон" е изложена във Ватиканския музей, годишно я гледат над милион посетители, и сред тях хиляди и хиляди са дошли в Рим, но не са счели за необходимо да видят папата. Всички са на мнение, че това е изключителна творба, същевременно е всичко, което безспорно е известно. Кога е създадена скулптурата – причисляват я към епохата на Александър Велики (след средата на IV в.пр.н е.), някога преобладавало мнението, че е създадена в средата на II в.пр.н.е., но не липсвали и сериозни твърдения, че е възникнала в Рим в началото на I столетие от н.е. Днешните историци приемат версията, че скулптурата е създадена на остров Родос най-вероятно в средата на първото столетие пр.Хр. Плиний пише: "Сътворили са я най-великите майстори, родосците Агесандър, Полидор, Атенодор". Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (264.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (264.)

 – Ами защо Маргарита ви нарича Майстор? – попита Воланд. Човекът се усмихна: – Простима слабост. Тя има прекалено високо мнение за романа, който написах. – Роман за какво? – Роман за Пилат Понтийски. И езичетата на свещите пак се олюляха и заподскачаха, съдовете върху масата зазвънтяха, Воланд се разсмя гръмогласно, но не уплаши и не учуди никого с този смях. Бегемот, кой знае защо, изръкопляска.*

  01.01.2007. КАРДИФ, МОЯ ЛЮБОВ!

  Българи и румънци, двете нации са потомци на тракийския субстрат, или основният ни ген иде от най-древни заселници на Балканския полуостров. Племена на древните елини минали някога по тези земи, но траките ги изтласкали отвъд пасбищата си към безплодното каменисто крайбрежие на Северното Средиземноморие и от немай къде древните елини станали преди всичко мореплаватели и рибари. Генетично съм трак, потомък на траки, най-многолюдния след индийците народ, според елина Херодот*, който владеел езотериката и живял подредено, прибрано, преди всичко обърнат към себе си, за разлика от общителните отворени към света древни елини.

  Никога не съм излизал от България; животът ми дотук е преминал в Пловдив, като добавя, че съм живял и в София (1967-1971), докато следвах курса по специалността Българска филология в Софийския университет. Познавам Пазарджик – родния град на майка ми, също и Балчик, в чиято черква "Св. Георги" са вписани като покръстени християни двете ми щерки Вера и Надя. Познавам бегло Хасково, в чиято близост две години служих като редови войник в ракетен дивизион от есента на 1965 до есента на 1967 г. Познавам повърхностно Варна, Бургас, Перущица, Велико Търново, Карлово, Хисаря, Калофер и май това е. Да, наистина не съм напускал пределите на България, независимо че редовно – под натиска обикновено на поредната ми приятелка, съм си вадил паспорт за чужбина и винаги с усмивка, че евентуално може и да ми се наложи, нищо се не знае, животът предлага и красиви изненади.

  Е, не ми се случи да съм красиво изненадан. Една позната, стара любовна история, преди три години по телефона късно след полунощ ме уговаряше да ме отведяла в Кардиф; подхвърли храбро, че е готова да ми прати билет за самолетчето и след три часа, значи, да съм й кацнел на летище Хийтроу, откъдето щели сме да изприпкаме в първия автосалон, където щяла да ми купи автомобил; спорихме даже: тя предложи Volkswagen, аз капризничех, настоявах за BMW и след някакви си пет часа препускане по магистралата, минавайки през Бирмингам, щели сме да се озовем в пристанищния град Кардиф. "Кардиф" се казва втората от всичко двете ми книги, понеже ключовото стихотворение там има такъв завършек: "О, нека не узная никога Кардиф" – накратко, нека мечтата завинаги да си ми остане мечта.

  "А в Кардиф има кътчета, които ще ти напомнят артистичната атмосфера на Стария Пловдив – убеждаваше ме тази Милена П-ва – Ще дойдеш тук и нищо не искам от теб, освен да пишеш, да пишеш, да си пишеш твоите книги. Просто, като те знам, бясно ще ти се пише. Да-а, бясно ще ти се пише, когато се озовеш в Кардиф, изобщо, дойдеш ли във Великобритания, ще се почувстваш наистина бял човек. Ти заслужаваш – тъй ме убеждаваше това мило палаво момиче, с което някога във Велико Търново, ама и не само в Търново, изкарахме щура любов, докато между другото си вземаше изпитите.

  Както и да е, разминах се и с Кардиф. Отказах с гордо вдигната кратуна – мен никой не може да ме купи, реших в себе си. Преди това, в годините, докато още бях женен, а то значи: докато ме водеха по щат литературен сътрудник (а всъщност бях редактор) в пловдивския младежки вестник, една рускиня проправи пътека между родния свой город Белая Калитва и Пловдив, предлагаше да осинови малката ми щерка, която й е едноименничка; предлагаше да й гостуваме двамата с Ася в нейния Саветскам саюзе. И жена ми Ася тогава беше бая навита да пуснем нашето русо хлапенце лъвицата ми Надя при г-ца Надя Морозова, която по онова време ни се представи като зам.-главен прокурор на град Комрот, втори по големина град в Молдовската ССР, имаше метални коронки на зъбите и всъщност накрая, когато вече се развеждахме с жена ми, долетя от Саветском союзе, престоя около месец в най-гадния за нас период тук, в Пловдив, у нейна позната, която стана и наша обще добра позната – Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Второ РУ на МВР, и ме покани спешно накрая, значи, у Катини, за да ми каже със сълзи на очи ей тази супер драматична вест: "Ах, Георгий, Георгий, как тъй не понял, что я уже десять лет тебя люблю". Не знам граматически вярно ли предавам думите й, въпреки че в дипломата ми от Софийския университет са писали, че руският език ми е втора специалност, а френският – трета специалност. Даже съм преподавал една учебна година наред с българския, едновременно руски – в седми клас, и френски – в осми клас на чистак новичкото по онова време (ноември 1971 до юли 1972) училище в село Гурково, отстоящо на час път пешком през къра от Балчик.

  Защо ги споменавам дотук тези детайли от собствената си биография? Може би за да се изправя чист пред цивилизована Европа и на логичния въпрос, който учтивите възпитани европейци няма да посмеят да ми зададат, на мълчаливия техен въпрос, значи: Откъде съм, откъде съм се залетял към подредената и чистичка Европейска общност с високите нейни духовни ценности, да отвърна с всичкото останало ми в наличност човешко достойнство, да отвърна, перифразирайки думите на писателя концлагерист от бившия СССР Владимир Буковски (1942-2019): Не съм от България, драги; аз съм от концлагера, мили дами и господа европейци! Свикнал съм, казано в резюме, и да ме подслушват, и да ме подсичат подло в гръб, и крак да ми подлагат, и да чувам как железобетонни бивши мекерета, доносници и партайци днес лицемерно ми се правят на първи демократи, макар по стар навик пак да размахват назидателно пръст над главата ми. Във форум за политика на доста известен сайт, например, се е развихрил такъв един праведник, дето ми се пише приятел, ама е яростен костовист, лицемер и в червата, и първи – както го гледам тази сутрин, е избързал да поздрави всички след снощните поздравления на други двама ярки другари, които оглавяват в момента Републиката ни – съветския възпитаник Сергей Станишев, и сътрудника на Татовата Държавна сигурност другаря Георги Първанов, строен левент и знаменосец бивш на техникума или някаква си гимназия в Перник.

  За униженията, с които съм раснал и съм се сраснал, дружелюбната в този момент Европа нищо не знае. И огромната есеистична хронология, която от април 2006 г. съм захванал да публикувам с продължение в блога си, има за цел единствено да разкаже за моето поколение българи, поколение на родените непосредствено преди или след Втората световна война и доживели, додрапали да се видят в една общност рамо до рамо с останалите честити християни, от които: по-точно, от тяхната Западна Европа всъщност... бяхме напъдени, изоставени, изолирани като прокажени в разстояние на шейсет дълги и изнурителни за нас, простите българи, години.

  Накрая ще добавя, че лично аз, както и хората от моето поколение, нямам... нямаме капка вина, че някога в някаква виенска луксозна кръчма или в долнопробна пивница сър Уинстън Чърчил и таваришч Йосиф Висарьонович се договорили относно зоните на влияние в континента Европа, като трампили готината Австрия срещу България. В нашето дередже иначе сега щяха да са чистичките, благи и яко възпитани австрийци.

  Е, добре ни заварили, драги мои съграждани европейци! Шоуто продължава, но вие всъщност не знаете нищо от онова, което от рождението ни до днес сме преживели в неандерталските пещери на комунизма, или социализма, както щете си го наричайте.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 oct. 2020

–––

* Из "Майстора и Маргарита", роман на Михаил Булгаков. Бел.м., tisss.