ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1480.)
макар че образът им се отлива
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
3 avg. 2002
ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1)
На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова. Изпълняваше основната песен в Николай-Хайтовия филм "Козият рог". Имам неясен спомен за Мария – че година или две е по-възрастна от мен, че е родом от Смолянския край и че учеше в пловдивския електротехникум "В.И.Ленин". Към ел.техникума водеше улицата, където за последно под наем деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на "Люлебургаз" № 17. "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" – с писклив гласец крякаше всеки ден десетки пъти свекървата баба Азник, която подгъзуваше на син Бедрос и снахата Луиза: шета, готви, наглежда петгодишния вечно трополящия като козле внук... Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си – ходеше по двора, като да беше глътнала бастун и ни оглеждаше мен и седемгодишната ми сестричка Ели мълчаливо, отвисоко с едва затаено презрение. Докато мъжът й Бедрос беше добряк, чиновник-чантаджия, кротушко, от онези кротки и прибрани мъже, които и на мравката път правят. Бо-о-же, оттам съм намразил женуря, дето се разхождат из къщи цял ден сънени, по пенюар и с коса, цялата в ситно навити на книжни фишечета, за да станела къдрава.
Не знам защо Мария Нейкова свързвам с онези години, когато от време на време ме обземаше огромна, всепоглъщаща, неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестна нежна принцеса! И тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руския шлагер от седемдесетте години, където рефренът бе "Третий должен уйти"*. Разказваше се в песента за момче и момиче, които се обичат, обаче се появява трети, и момичето зарязва довчерашния си любим, и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти", демек, третият станал излишен, казано в прав текст. Мисля, че и Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, ама не съм толкова сигурен. Е-ех, какви знойни вечери бяха в онзи някогашен любим град на бедняшките къщурки на бежанци от Балканските войни под северните склонове на Джендем тепе!
Към къщата, където живеехме под наем тогава, се влизаше и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка, но когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали из високия буренак бетонни парчетии, тухли и камънак, и всичко това обраснало в сочна трева, живовлек и в дъното на полянката високи до гърди магарешки тръни. А около края на април, та до начало на лятото и до първите поройни есенни дъждове през септември-октомври вечерите взеха да се появяват непознати батковци с тамбури, с бузуки и махаличката наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обяснява защо идват да пеят точно тук, върху тревясалата полянка големите батковци... Шушукаха с цинична усмивчица, че е заради Лила – цицорестата Лила, съседката, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме – двама крайно саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната, която си е там и до днес.
"Пак й правят серенада на Лила!" – пулим очи, искрящи от любопитство и от неясна някаква тръпка или предусещане за чудото на Любовта. Докато момците на полянката подрънкват и пеят на непознатия за нас език, естествено винаги звучеше и техния тип тамбура. И докато момците извиваха любовните си песни, саможивите й родители на Лила се затваряха в къщурката си, нос не подават, ама пък Лила току излезе наперена и строга на верандата отзад, под мижавата осрана от мухи лампа да реше дългите си до кръста смолисточерни коси, да ги усуква на лъскави като зехтин тънки плитчици... Толкова имам да разкажа! Толкова аромати и звуци, и трепет неясен като копнеж под звездното Тракийско небе на Пловдив! И хладината, която полъхва от надвисналото над улицата Джендем тепе, и песните на славеите лете нощем, които долитаха пак от потъналата в езически тайнствен мрак на древнотракийски времена каменна грамада с езическото светилище на горските нимфи дриади най-горе...
Книгата ми "Ламски" изскача (ползвам метафора, изречена от В.Г.Белински)** изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия чеха Йозеф Швейк. Моят 11-годишен Ламски е духовен син на всеславянския наш рефлекс за ирония или пародия в трагични и отвратителни обществено-исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие – когато старата нравствена система вече ни е омръзнала с уродливото си лице, а т.нар. нов морал се олицетворява от невежи, алчни, тъпи самозванци, наричащи себе си "демократи, антикомунисти" и кой ги знае от какъв зор: "дисиденти", което ще рече, че не са баш комунисти, ами леко кривнали от комунизма тарикати. Простодушните коментатори от компанията покрай семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, така и в останалите общества от бившия фалшив модел на строящия се комунизъм. Освен отговори, тези изпълнени с жизнерадостен кикот реплики са отговор срещу алчността и тъпоумието от гледна точка на християнския възглед за нормалния ход на живота.
Тези пародии се градят върху печалните явления от края на второто и началото на третото хилядолетие на европейската ни християнска цивилизация и би трябвало да внушават, че здравите семена в националната българска култура все пак се носят не от специално назначените вестоносци, окичвани с награди писатели, вестникари, лит. критици и всякакъв род модни книжници и фарисеи, а от най-най-обикновените хора.
8 avg. 2002
От това, че циганската чалга така кресливо и разярено ме следва по пети, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш и показност в любовта, в страданието за любов може да харесва само на отчаян тъпак, пощръклял от мерак по нагла курва.
9 avg. 2002
Цялата утрин правих приписки към уводна статия на литературния критик Кръстьо Куюмджиев (1933-1988), турена като предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І***. Леле, колко пошло са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма! Горкият Кръстьо, помислих си.
11 avg. 2002
От седмица насам ме занимава "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на ловка и красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато Българската нация се е сбогувала с възрожденския си блян за обединение на земите, населени от българи, в една държава, или "Целокупна България", за която през юношеството имах колекция от пощенски марки. Чета бавно, като си правя съпоставки с подробни хронографии от публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949). Възможно е Димитър Димов също да е ползвал тълкуванията на Никола Станев, когато си е писал романа.
По повод образа на Елена Петрашева... Хубавата и привлекателна за мъжете знойна жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки мъж си я пожелава, но успелите да се доберат до плътта й сладострастници губят важно качество за истинския мъж, своята обективност, независимостта от страстите. Хубавата жена не трябва да се притежава, защото не е вещ, достатъчно е да й се любуваш. Който веднъж влезе в нейната магия, в женската й орбита, рискува да изгуби мярка за нещата от живота. Сама, хубавицата е преследвана от неудовлетворения стремеж към все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание. Липсата на мяра погубва личността. А изкушенията са така мощни, че си мисля понякога: Колко ли са мъжете и хубавите момичета, които да устоят на изкушенията, да не съсипят живота си от самовлюбеност!
Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат сред мъжете? Пази, Боже, да не превърнеш страстта си във водач! Нужен ти е силен характер да оцелееш, без да почнеш от един момент нататък да предателстваш срещу себе си. А продажната хубавица щастлива ли е? Радостта от живота няма нищо общо с разврата. След няколко подобни Пирови победи човекът, независимо мъж ли е или жена, е духовна развалина. Дочетох романа... Чете се бавно. Усложнена и провлечена проза. Не е от южняшки, от славянски или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, ами е текст в стила на умозрителната пронизана от идеално скучновати линии немска класика. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният аромат на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите жизнелюбиви сюжети, или тревожната философска белетристика на Камю. Обичам литературният герой да ме зарежда с енергия, а не да ми навява трагичното печално усещане колко преходни сме в суетата и страстите.
Следва
Илюстрации:
- В мисиите на ап. Павел споменат като град Филипи.
- Да съхраниш достойнство, когато пошлостта крещи.
* Третият е длъжен да си тръгне.
*** Издание на "Български писател" от 1974 г. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)