ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1482.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1482.)

 Как лесно е разочарован да си тръгнеш, а непосилно е да удържиш на препускащата страст юздите, да останеш жив, когато вече няма да те има! – Аноним (1947)

  4 jan. 2002

НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!

  – Шъ знаеш, това пожарникарите са особени хора – започна на другата сутрин Тотю. Заплиташе нишка от снощния мухабет: – За едната слава идиотите и в огъня влизат.

  Беше неделя. От жаравата разпалваше нов огън, но коминът не тегли. В кухничката плъпна лютив дим, остро замириса на борина. Зачервен, тате се дупи покрай печката, духа с пълни бузи. Видя му се слабо, грабна метлата да я размахва срещу отворената вратичка на нашата циганска любов. То не е циганска любов, ами циганска сватба. Уж бърже се пали, а половин саат духам, не поема, мамка й!" – бе рекъл за печката. Леля се подаде от съседната стая с прозявка, чорлава, със свлечени чорапи:
  – Имах едно време една симпатия огнеборец...
  – Кога, мари? – излюпи се от завивките и мама. Закашля се. Поема дъх като риба на сухо, а гълта, разбира се, пушек. – Що не си ми казала досега, кха-кха-кхааа?

 Сборихме се с Юлия, захапах я за петичката и Юлия се разрева. Разбунихме къщата, живнахме. Ето ни след час наредени край масата като лястовички заран на слънчице; юфката изпуща пара, мляскаме. И в този прекрасен миг звънчето в антренцето пропя. Появи се Вичо. Вичо, дето живее на деветия етаж над нас, свършил тютюна, та иде да изпроси цигарка от тате.

  Сипаха и на госта юфка в паницата и край печката, която бумти весело в януарското мразовито утро, кондукторът от градския автотранспорт Вичо разправи поучителната историйка за "тулумбаджиите", както нарече пожарникарите от града Н. Градът Н. бил най-най-обикновен, скучен до смърт тристахиляден център на дълбоката провинция, а какво търсел наш Вичо там ли?! Шетал из лесничействата в района. Като инспектор по Горския фонд, плашел Гуджо гаргите: боязливи местни бракониери, ама стресирал чат-пат и шефа на Горското. Под око държал и областната Противопожарна служба.

  – И при тулумбаджиите има далавера – захвана Вичо. Вичо е към петдесетгодишен, белязан с бял кичур в перчема, а дебелите лупи на очилата му го правят близнак на злия Муравей Радев – финансовия ни министър, макар у нашия Вичо да я няма онази коцкарска брадица "а ла катинарче Ники Кънчев", онзи хищен вид на човек, който от дън душа мрази родителите си, че го родили, а и света, и от света най-яко ненавижда българите. От време на време и Вичо ни поглежда гнусно като същински Муравей или граф Дракула, но в зъркелите му откривам и присмехулна искрица. Лапа по хайдушки, мазни се на мама и ми намига; очевидно му хареса мамината юфка.

  – Пожарникарите хайлазуват – рече тате, – ама пък славен им занаятът. Пожарникар да си днес! Заводите не работят, цехове – празни, Тракийското поле – пусто опустяло, буренясало, бабички за някоя грудка на гулията ровичкат с мотичка, на неизровено от циганските набези картофче се надяват. Глад. Текезето йок, отде да краде народът ни крадлив, кво да пали, че да маскира кражбата? Лошо. Е-ех, мамка му! Що ли не станах пожарникар? На четирсе и шест лазарника, сега от три години пенсионерин да съм, по гръб да лежа, паричките на крак да ми носят всеки месец върху никелирана табличка с позлатен ръб...

  – Ама недей тъй, моля ти се! – рече леля. – Рискуват си живота.
  – Михлюзи! – извиши глас Тотю, па зачака да чуе какво има да каже гостът.

  А гостът, копие на Муравей Радев, строго огледа Тотю и Гица, брата и сестрата:
  – Мда-а, имате право и двамата. Опазване на фонда от палежи не е шега. В населено място тулумбаджията е необходимо зло. Проблемът е, че Валутният борд, дето ни го начукаха от Европа, принуди общинарите да свият и тоз щат в общинската ни управа.

  Ето я по-нататък чичо-Вичовата историйка... Събрали се пожарникарите да обсъдят аджеба кого ще да съкратят. От трийсетмина дружина не повече от десетима могли да оцелеят. Останалите какво... дренки ли да ручат! Умуват и тъй, и инак; въртят-сучат, и все не им излиза сметката. Открили, че и оцелелите ще са в киреча. "От нийде взорът надежда не види", както рекъл поетът Христо Ботйо Петков. Че то само началниците, счетоводният отдел и секретарките са осем души. От десетимата, дето биха оцелели, кой ще гаси? Двамата оцелели от редовия състав ли! И в тоз тревожен сюблимен миг скача някой си Методи Попрелков, младши сержант новоназначен, резба непоръбена.

  – Искам думата – рекъл този, дето пръв Западният вятър на Европейския валутен фонд като перушинка щял да издуха. Колегите не го и броят, едва от месец назначен, пушек още не вдишал, а се пъчи: – Предлагам да докажем, че сме нужни... До един.

  – Айде върви ти доказвай! – нервирал се шефът на пожарната майор Варимезов и с показалец образно го пробол от висотата на лакираната си трибунка: – Гърмидолски, нашият уважаван господин кмет на града, няма да ме приеме, камо ли да ме чуй.

  – Не с думи, а с дела! – отрапортувал с вирната брадичка Попрелков.
  – Е-е, как стават тез работи, ве-е? Не става тя тъй! Лесно е на думи – изтръгнала се въздишка едновременно от двайсет и осем пресъхнали гърла.

  Двайсет и деветият – самият Варимезов, тутакси загрял какво намеква онзи, взел да размахва ръчички пред шкембето, сякаш рояк оси го налетели:
  – Ама че то... то... това е опасно. Ужасно е. Много е ужасно! Игра с огъня е това.

  – Че ний нали сме огнеборци – досетил се и Велев, старшият на трети отряд, онзи, с най-многото знаменца на Трудовата слава. – Такъв ни е занаятът... да гасим!

  Какво станало по-нататък в тази тайна тяхна сбирка не е интересно. Интересното е, че на следната вечер пламва складът на кожухарския завод "Весела Тракийка", а на по-другия ден в областния вестник "Н-ска трибуна" се появява репортажът "Нашите храбреци на бойния си пост". С куп факти и изобилен коментар местният Песталоци*, будната съвест на град Н. Стойчо Басамаков-Чук, като обилно похвалил огнеборците, сигнализирал: "Царящият хаос и безстопанственост в обществения сектор на региона водят до..." Ясно до какво водят.

  Три дни подир "Весела Тракийка" пламва фабриката за тоалетна хартия и картонен амбалаж "Нашият славен Десети ноември". Вестник "Н-ска трибуна" в подобаващ за дълбокопровинциален яростно-възторжен хвалебствен тон отразява и това събитие, заключавайки: "И добре, че на мястото на разразилия се внезапно огромен пожар се оказаха професионалистите на офицера огнеборец майор Варимезов... Лично майор Варимезов в суша и киша, в студ и пек неизменно бди на своя пост", което се кипрело под цветна фотография, представяща младия Попрелков, нахлупил лъсната с пуцинг медна каска, гушнал с две ръце дебелия пожарникарски маркуч, а покровителствено над Попрелков с брадве в лявата ръка се надвесил шефът на Пожарната Варимезов. Последният – във ведомствен костюм на райе с папийонка на бели точки, сякаш пръв братовчед на къдрокосия в стил "Разплетена дамаджана" Георги Лозанов – пожизнен шеф на СЕМ* забил очи в обектива. Живи артисти, не някакви си жалки тулумбаджии!

  Тъй за около месец време горели складове, запуснати бараки, единият от четирите цигански катуна, сиромашки нивици в диаметър двайсетина километра околовръст, все в обсега й на Службата за борба с огнената и с останалите природни стихии, като гръмотевични бури и прочие. Появилите се по тези събития куп вестникарски статии, придружени от писма на разчувствани почитатели, личната секретарка на Варимезов прилежно събирала в набъбваща като превтасал козунак папка с надслов "Звезди в нашето трудово ежедневие". Надписа Данчето – снаха му на майор Велев, заимствала от рубрика в местното студио на "Н-ската обществена телевизия" на г-н Евгений Т-в.

  Завалели предложения за среща с огнеборците. Киностудия "Бояна" на г-н Евгений Михайлов заснела двучасов документален филм за живота и дейността на началника на Н-ската пожарна команда под заглавие "Човек от народа"... Канели тулумбаджиите по училища и предприятия сказка да изнесат. Вземали и пространни интервюта от тях за рисковете в професията, но и за дълга. От столицата се дотъркаляли с велосипеди ято начеващи графици начело със световноизвестния любим придворен иконописец Светлин Русев (портрети на фамилия Живкови всякакви), за да изрисуват, изтипосат в героичен византийски иконостас как нашите юнаци боравят с оръдия за погасяване

  Самите толумбаджии захванали да идват на работното си място издокарани: чисти, стегнати, гладко обръснати, дезодорирани, изпълнени със съзнание за своята високо отговорна мисия. Допухтял г-н Иван Гарелов – легенда в придворната журналистика, персонаж от рекламни тв-клипчета за илачи, с екипа си от двайсетина оператори, тон-оператори, режисьор, трима помощник-режисьори, продуцент (онзи с торбата пари), коафьор, две гримьорки, масажист, теляк, педикюрист, четирима осветители, осмина охранители, елтехник, хамалин – Митю Крика, за да им мести столовете и хамаците да им връзва), китаец готвач – Лю Шънмън някой си, предвид капризния стомах на теле-звездата и шумното ято столични кибици–папагали, включая г-жа Патрашкова.

  Господата Вежди Рашидов и Георги Чапкънов едва не се хванали гуша за гуша кой да вае скулптурата от бронз на огнебореца Варимезов. Г-н Рашидов по-специално ето как се изразил в интервю за най-многотиражния български вестник "Труд": "Този ачик велик българин (шкембестия Варимезов, оладжак), според набитото ми око на ваятел с метал и глина, притежава обгорено в огъня на изпитанията лице и юнашка стойка"...
Изпосталели поети и публицисти, надушили златната жила за творчество по поръчка, навъртали се и те тъдява. Остави ги провинциалистите, небесни светила от ранга на Дончо Цончев, Тошо Тошев, Александър Божков, Александър Томов-Лупи, двамината академици Христо Стоичков – Камата и Иван Славков – Батето, речовитият професор Юлиян Вучков и прочие особи от родния небосклон, Кире Либерало естествено и той. Нали дето шумят пари, дето ухае на кяр, хубавите хора там ги търси, пък и приятно е человеку в елитната им компания.

  Накратко, общинската власт започнала да гледа на тулумбаджиите като на особена ценност; така че градът Н. от дълбок Прованс най-внезапно се оказал в епицентъра на медийното внимание не само в опоскана България и Балканския полуостров, но и в Западна Европа и Холивуд в Щатите вследствие долетелия от белокаменна София пернат елит на нацията. С присъщата си екзотика, фасон и салтанати елитните птици превърнали града Н. в любима дестинация за гостите чужденци, обект за мониторинг (наблюдения, демек) и философски обобщения въобще за днешната цивилизация. За девет месеца, докато въпросът за щата в Пожарната още се мътел, бистрел и люспил в местната общинска администрация, огнеборците от непосилно бреме за общинската хазна се превърнали в гордост и емблема на демократична България.

  "Ето как славните наши професионалисти в тези тревожни за демокрацията дни и години преборват хаоса и прославят БСП" – оливал се тарторът на местната червена гвардия пенсионери, бивш беден свинар и настоящ крупен феодал Благо Домузчиев. Навръх Гергьовден кметът – седесар и в червата, долетял с държавния мерцедес на официална визита в двора на Пожарната команда и пред строения, изопнат по конец личен състав от трийсетмината огнеборци собственоръчно окичил майор Варимезов с орден "Герой на трудовата слава" – III cтепен (да се не главозамае). Наред с ордена общинската власт допълнила щата на Пожарната със свежи две бройки: 1. Летописец по славата, предназначена специално за Цецо Сланинката, племенник на кмета Спас Гърмидолски; 2) Пъблик рилейшън** – за Мери-Електронната пушка, новата симпатия на областния шеф на МВР полковник Добрев, жрица от контингента на любовта край паметника при изхода от Прованса в посока Цариград или Истанбул по турски.

  – Оттук-нататък небе! Какво повече им трябва! – преглътна Вичо и помоли за чаша вода, но тате му връчи шишенцето ракия, кой знае кога кацнало на масата. Вичо отпи, присви устни, свъси вежди: – Славата, Тотко, както и властта, замайва. Колкото е по-прост човекът, повече се надува. А на слабохарактерния врътне ли му се акълът, сам си сере на късмета.
  – И аз това викам! – почеса се тате зад ухо, па ме погали: – Ванчо! Аз какво ви думах снощи! А, Ванчо?! Кажи на чичо Вичо. – Перна ме по врата. – Ама тя мойта, Вичо, не е пищна като твоята. Тез пожарникари... Их, тез пожарникари! Богата работа! Ц-ц! Ц-ц-ц!
 – Лъже – рече мама. – И двамата... Леле, че си ги наставяте! Първо на първо, що му е на Гарелов масажист и теляк? А!? Да не е пехливанин твоят Гарелов, че да го мажат с шарлан и с брашно да го пудрят и масажират?

 – Хе-хе-хе! Глей-глей! – ухили се до уши тате. – Гле-е-едай женски акъл!
  – Те – обърна се Вичо към мама – не само Гарелов, те и хептен вкиснатия господин Кеворкян, че и господин президента наш любим главнокомандующ, да не говорим за педеругите, дет ги вадят на телевизийонния екран преди да ги курдисат пред камера, пред вашия телевизор в хола, цели два часа ги пудрят и четкат, лъскат им муцуната, а и перчема, къпят ги в одеколон, бръчките им с фон дю тен опъват, че да им излязат образите прелестни пред народа. Това е изкуство, ще знаеш. Фразите една по една, на сухо, тъй да се каже, репетират пред комисия. Особено внимава техническият им екип кога се пуска дебела някоя опашата, народният избраник да не прави кофти гримаса, излишно да не жестикулира, да се не блещи и пули като другарката Клара Маринова... Ама па и между депутатите има таквиз лепки, Боже упази! – И разви теория и по тази занимателна тема за прост българин, дето по изборите не ходи за гъби, ами гласува:  – Лепката, която си знае, че е лепка, тя е гузна, затуй че не може да не досадничи, тя е клиничен случай, заслужава съчувствие. Има обаче лепки, дето превръщат болестта си в предимство, в оръжие... С лакти и нокти драпат нагоре и понявгаш стигат висини. Е, Гошо Тъпото, да речем, Камен Влахов от Силистра или нереза от Велинград Фидел Беев, да речем, или Данчо Ментата, (отде беше тоз Данчо!) са все таквиз екземпляри.

  – Мен пък най-симпатичен ми е бай Петко Бочаров – обади се тате. – Че масалите ги точи тъничко като говеждо филе, все едно е врътнал на екс две малки мастички. Него пудрят ли? Ба, шъ го пудрят, да хабят пудрата! И тъй си е бир-таман винаги напудрен.
  – То ний, народът, доматите с колците ги
  – То ний, народът, доматите с колците ги ядем! – чу се откъм кенефа Гица, която на ръка переше и се изживяваше като съвестта народна.
  И тъй, значи, продължава нататък пожарникарската авантюра…

  След като се оказали недосегаеми за Международния валутен борд и за госпожа Ан Макгърк, тулумбаджиите на Вичо се усетили недостижими, като онези нахакани Дони и Момчил, като стадото от чалга певци и певачки цицорести. Въобразили си милите, че Земната ос през пъпа на Пожарната преминава. В кметството, окупирано от прясно вапцани или току-що пребоядисани в тъмносиничко бивши ченгета и баш-комунисти, вече се питали дали па да не турят в атракциите на града и "Празник на Огнебореца". Имало и някои по-смели проекти. В тез проекти се мяркали Балкански общ форум за обмяна пожарникарския опит, Празник на Огнебореца с фокусници от Европа и Азия: гълтачи на сабя, плювачи на огън, парашутисти-снайперисти, плувци, тежкоатлети, и не балони, а дирижабли с реклама за родни авто-пожарогасители и гумени галоши с модерен дизайн, мацета с бикини и без, Викторина "Българската пожарна от Първата българска държава до наши дни", "Панаир на песове и ловно оръжие", Дегустация на вина, ракии, дебели и тънки мезета, Надсвирване с гайда, дудук и окарина, тамбура и гъдулка, Кулинарно шоу с веселие край бира-скара с карантии, агнешки чревца, бели бъбречета, свински език, Нощни илюминации с изпитание на храбростта "Познай кой ти бръкна в окото", Надпревара кой ще излока най-много кенчета пиво "Каменица" с оня прекрасен девиз "Мъжете знаят защо". И по този начин Празникът на Огнебореца да прерасне в пищно всенародно веселие под надслов "Ние живеем и дишаме само с духовните ценности на Демокрацията", родна версия на карнавала в Рио де Жанейро.

  Върху фасадата на Пожарната художник-маринист нарисувал остров сред морските вълни, разкошни палми и стар бедуин гали млада бедуинка върху камила, платноход, месечина, облачета и звезди, и над цялата тази вселенска идилия лъщи нафуканото, "Ако се наложи, и Слънцето ще погасим!" Идеите опрели и до детските ясли в град Н. Докато учели циганетата да говорят по български, разговорката с преплетени пръсти на прихлупени длани "Дай, бабо, огънче!" лелките префасонирали на "Вай-вай, чичко пожарникарьо, огънче ми дай!"

  Зорки интелигенти обаче, като пенсионирания обущар Кръстю Дипчиков, взели да се догаждат каква ще да е истината. По кръчми и кафенета, ама най-вече на Н-ското тържище Четвъртък-пазара сергиджиите, вместо с традиционното от каменната ера "Густо, майна Филибето! Добрутро, майна", сабахлен се поздравявали вече с "Авей, пич, горя ли и при вас нощес ве, майна? Щото при нас горя". Дипчиков, ботаникът – тоже пенсионер, Галилей Пиперков, излезлия в заслужен отдих пенсионер-философ Перикъл Мастагарков и още една пенсионирана ярка личност, следяща живо развоя на демокрацията по света и у нас – някой си професор Иван Друмчев... Тази четворка, значи, а особено последните трима, като чешити от сорта "На всяка манджа мерудия", вдигнали тревога в Цар-Симеоновата общинска градина.

  Там, баш срещу обновената Централна градска поща, местните чешити, михлюзи на припек, бистрят световния заговор срещу демокрацията, разнищват далаверите във футболния шампионат, в частност обсъждат често на кого му е ред да го отлюспят от СДС, кой ще прехвръкне в Иван-Костовото "Демократи за Силна България". Друмчев, даскал Пиперков, както и философът Мастагарков се покатерили върху раменете на чугунения Гюро Михайлов, и вторият – понеже имал най-ясна дикция (не фъфкал, не съскал, не му тракали ченетата), държал реч, протягал треперящи от Паркинсон две десници към двора на Пожарната, цитирал патриарха на родната класика Иван Вазов: "О, спи ли Бог! О, Бог не види ли!"

  Такива работи в български селища като града Н. бързо се разчуват. На другия ден огнеборците правят извънредна оперативка с точка първа и единствена: Крути мерки за отпор на вредните инсинуации, които..." и т.н. Старшината Велев решил и той да се натегне (тахтабата*** Попрелков, според Велев, много неправилно се била издигнала в очите на началството), та докачливият Велев предложил как колективно да погасят слуховете, като палнат огън и в самата Пожарна. Демек, някой враг решил да ги пали.

  – По тоз категорично решителен начин именно ще дадем да разбере прогресивната международната общественост, че – от една страна, слуховете са именно и злостна, и злобна антидемократична инсинуация – опиянявал се от собствения си басов тембър ораторът, – пък от друга страна, ще намекнем, че халябите**** в нашия Хайд-парк***** са луди за връзване, тъй щото посягат именно на имиджа на България. И ще докажем, че огънят е внесен именно ("именно" откак станал известен му станала любима дума) под влияние на тяхната манипулация именно над демокрацията и приобщаването ни именно към Европа.

  Речено-сторено. Планирали локално огнищенце, колкото да се види не че гори, а че свети... Да вземе обаче да пламне цистерната с нафта. Оттам огънят загризал халето с газките от Втората световна под административния блок, за нула време изпепелил склада с инвентара (търнокопи, секирчета, лопати, сгъваемите стълби и тюфлеците, овършал столовата, видял сметката, т.е. срутил фитнес-залата с гирите, ластиците и разпъвалките (експандерите) за стройно и хармонично тяло и стегнато дупе. Търчали тулумбаджиите сащисани кое първо да спасяват, па хукнали накрая презглава кожата поне да отърват. От двайсетметровата вишка единствен изоставеният в суматохата Велев простирал ръце драматично като ходжа от минаре – само че мюезинът, кацнал на минарето, мрънка там нещо важно за техния господ по арабски: "Халя-хуля, халя-хуля, Аллах е велик, халя-хуля, алъш-вериш, алъш-вериш", а старшията Велев вече съвсем не басово пищял ужасен като щипана на срамно място мома навръх нашия си езическия празник Трифон Зарезан: "Олеле! Олеле! Оле, Божичко, що ме заебахте!" 

  Вичо сръбна и шумно заджубури домашната ракия на Тотю, преди да я глътне:
  – Въх! Бива си я ваджишката! Двойно препеченка, а? Че и дъвка си й турил...

  Гледаме го, както се гледа Великият маг арменецът Астор в цирка.
  – Женски акъл! – пресече я тате. – А бе, Гиче, знайш ли ти какво е казал Иван Вазов! А? Знайш ли! "Не се гаси туй, що не гасне". Ей това е написал. Което иде да каже: Стар боклук кога пламне, орталъка увонява******.

 Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, еdited on 4 jan 2024

Илюстрации: авторът

Откъс от ръкописа "Историйките на ученика Ламски"

____
* Йохан Хайнрих Песталоци (1746-1827) – швейцарски педагог, филантроп, философ и реформист, създател на първата в Европа система за начално образование.
** РR (връзки с обществеността).
*** От тур.: дървеница.
**** "Халяба" в Пловдив наричат крайно невежия.
***** Място в Лондон, където всеки поданик на Короната на воля може да плямпа.
****** Изразът се отнася за дърт мъж, кога се влюби в младо момиче. Бел.м., tisss.