Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 21 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (96.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (96.)


  Цел на изкуството, както и цел на живота, може да бъде единствено увеличаване на свободата и отговорностите, които има всеки човек на света. Целта при никакви обстоятелства не може да бъде подтискане на тази свобода, дори и само временно. Няма значима творба, създадена въз основа на омраза или презрение. 

  Албер Камю (1913-1960)

    02.04.2000.

   Вместо послеслов.

ПЛЕТИВОТО

Дебелата жена плете чорапи
под цъфнало дърво.
От светлото небе спокойно капят
лъчи – като жито.
От ведрината с вик се втурват
деца по стихналия път.
По възвишенията пъплят
годините, потънали във пот.

Дебелата жена плете чорапи…
Чорапи – цял живот.
И все около нея скачат
неражданите й деца.
А радостно и неусетно,
накуцвайки, дотичва Вечерта.
Мъжът оставя стария велосипед
върху дървата, в двора наредени,
и казва:
– По дяволите твоите чорапи!
По дяволите твоите чорапи!

  Това рошаво стихотворение, писано в годините, когато съм бил в казармата или непосредствено след това, всеки случай не по-късно от 1968 г., едва сега разбирам, с нещо ми напомня за стиховете на Емили Дикинсън (1830-1886), които тази сутрин захванах да чета, по-точно, продължих четенето. Необяснима омая има в подобно подреждане на думи, фрази и изречения. Чувствам как – като струна докрай опнати от напрежението поради допълнителния смисъл, който независимо от логиката на моето подсъзнателно его са придобили, стиховете й резонират,сякаш са кристални сфери на небесен ксилофон. Изобразеното (картината), внушеното (настроението), пряко изреченото (присъдата) и подтиснатото (замайваща като любимото питие на Дявола и поетите горчилка, според Смирненски – абсент), е много по-пространно от наглед простичкия сюжет.

  За кой ли път през последните месеци се питам: Кой живее у мен, у всекиго от нас със забулено лице? Разказът "Крайпътен ресторант" от 1966 г. и това войнишко мое стихотворение, писано вероятно през първите седмици от студентския ми период в София, в някоя от трите университетски читални или в квартирата на улица "Георги Гачев" № 20, в бедняшкия квартал Герена зад Подуенския мост "Чавдар", откъде са получили тази неочаквана за човек с малък житейски опит дълбочина? Откъде този иносказателен, почти като в библейска притча запев и тон?
Далече съм от мисълта, че поетът, художникът, компонистът са богоизбрани, белязани със звездичка върху челото; в крайна сметка, всички ние си оставаме простосмъртни. Ала какъв е този канал за информация от по-висок разред, до който като че случайно се докосваме, редейки върху хартия или платно живописни петна, мелодии, сюжети, образи? Как тъй едва петгодишният Волфганг Амадеус Моцарт (1756-1791) е творил завършени музикални цялости? Откъде иде очарованието в уж нехайно надрасканите с пастел или акварелни бои рисунки на хлапе? Възможно ли е бъбрежът на четиригодишен глупчо понякога да е зареден с послания, които хлапето самичко едва ли разбира?  Тригодишната ми дъщеря Вера, като я возех върху рамката на велосипеда по пътя към млечната кухня за бебешка храна на сестричката й Надя срещу пловдивския клон на Югенерго, ми рече: "Тате, светлината ми натиска очите". Така колежанката Емили Дикинсън – вместо да си изпее урока по Евклидова геометрия, за потрес на учителката, направила сполучливо описание на въображаемите фигури.

  На зрелия Моцарт принадлежи репликата: "Да достигнеш Небесата е прекрасно и възвишено, но и върху милата наша Земя животът е несравнимо прекрасен. Затова оставете ни да бъдем човеци". Оставете ни да бъдем човеци – толкова разбираемо е посланието му към фанатици и амбициозни характери, стремящи се да окупират съзнанието на цели нации. И защо е хищничеството им? Ако ги попиташ, едва ли ще дадат сносен отговор. Отбелязвам си и друго – не по-малко съществено за сферата на изкуството: колко интензивно прозвучават белите петна, затишието помежду два хармонични такта, фугите – когато уж нищо се не случва, но именно там се появява ароматът, нюансът и образи на подсъзнателното, натоварени като керван камили и мулета през пустинята от премълчано! Толкова естествено за зрението, заредено с логика и тъй омагьосващо същевременно, че неочаквано в представите се виждаш надвесен над кладенец, на чието дъно блести вълшебна материя от звезден прах и приказен замък с хубава млада принцеса, заключена в островърха кула от слонова кост.

  От малък раснах с четене на книги, но познанието, убеждавам се напоследък, не зависи единствено от прочита на текстове, сътворени от някой си друг. Книгите на великите автори, както и музиката, както картините, нарисувани от велик художник, могат само да ти помогнат да поотместиш невежествената завеса от своя прозорец, вторачил се в Океана от информация. Логическият път, присъщ за науката, е доста обиколен, твърде по-каменист и бавен, и там се крета с чело, остъклено от солена пот. Докато в сферите на изкуството най-висшият разред познание, което усещаш как отеква в сърцето ти, блясва внезапно като светкавица и преобръща душата ти, кара те да се почувстваш в отрязък от време оголения нерв на Вселенския разум. И тогава проумяваш тъжно колко безсмислен би бил животът без любовта и без тази странна шарения, каквато е изкуството. Съзнавам, нямам заслуга, че съм се родил и съм имал възможността точно тук да изкрещя за първи път, изскачайки с рев от майчината утроба. Да се родиш талантлив в този райски кът от Европа не е трудно – пластове от древни цивилизации се просмукват през босите ти стъпала; трудно е талантливо да бъдеш това, което си, без да ти повлияе разрушителният рефлекс, който при нас на Балканите разбива човечността, троши илюзиите ти като ненужна стъклария. Живеем бедно и бедствено, поколение след поколение, като си мечтаем децата, внуците да са по-щастливо подредили се от нас върху нащърбения релеф на света. Ето, третото хилядолетие от Христа започваме като преддверие към Ерата на Водолея, в тучните пространства на съгласие и природна хармония помежду си: човеци, животни, риби, птици, растения. А как да повярвам, като вечерта преди два дена по телевизията показаха как правоверен закла като животно друг мъж някъде в Кавказките планини: заби нож в гърлото, онзи – затиснат в пръстта, извряка като яре, плисна кръвта, чухме хъркането на агонизиращия мъж, показаха ни главата му отделена от тялото! Казват, непростим пропуск на телевизионната водеща Милена Милотинова, но това, така или иначе, трябва да ни се напомня, да имаме предвид какви стихии на ненавист дремят у човека под пластовете цивилизационен гланц.

  Злобата е с много образи, успява да се прикрие в благи намерения и приказки, но хищната муцуна на бетонната предубеденост в собствената ти правота все ще ни се озъби от някой сенчест мочурлив оазис на духовната пустош.* На въпросната тема в основни линии е посветен и този Дневник. Ако някой смята, че е хроника само за една от страните на Източна Европа, лъже се: просто българските ни сюжети, които авторът по-добре познава, му помагаха да обсъжда, като онагледява нещата, които засягат всеки жител на планетата. Що се отнася до България, без да съм особено запознат с начина на живот и с личната философия на онези, които тук формулират темите за обсъждане в обществото, ще кажа – българите сме угрижени не на шега, раждаемостта ни е най-ниска в света, смъртността сред децата – най-висока, та ето защо предпочитаме нещо разтоварващо, например, оптимистична някоя историйка за всепобеждаващото добро ченге или идилия с много сълзи и щастлив край сред кристално швейцарско езеро с големи бели лебеди. Не, няма място за отчаяние; ако написаното има смисъл, то рано или по-късно, когато и да е, каквито и измамници** да му се пречкат, пак излиза наяве: може би не точно тук и не точно, когато желаеш, но тревогата за бъдещето все пак е сериозно основание да продължиш пишеш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 mar. 2020

Илюстрации:
- Може би най-обичаният автор на Франция;
- Тригодишната Надя, по-малката ми щерка.
___
* В разговори по медиите около кандидат-президентските избори фанатикът е озлобен, че човек може да е по-склонен си да обича отечеството отколкото обаятелна личност, назначена за партиен вожд.
** Думата е за публична персона, а кокошкарят Герой на нашето време и по-нататък в тази своеобразна хроника на отлитащото време ще е една от темите. Бел.м., tisss.