Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 22 юли 2017 г.

Публицистика – ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ АНДЕРСЕН

1805-1875
ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ АНДЕРСЕН

   В началото на по-миналия век, някъде преди около двеста години в градчето Одензее, което на датски ще рече "селището край езерото", в бедна къщурка се роди момченце. Мария и мъжът й Ханс бяха тъй бедни, че леглото, в което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчета дъски, върху който неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.

   Горкият граф, приживе толкова уважаван, ценен, окичван с ордени и кралски отличия! Като го виждали буен и напет да препуска насам-натам с великолепния си арабски жребец или с позлатена каляска, обкръжен от весела шумна компания благородни дами и господа, хората завистливо въздишали: Ех, ето какво значи да се родиш в заможен и прославен род! 

   Дали бил щастлив негово високоблагородие господин графът не знам, но да не бяха чамовите дъски, върху които десетина часа бездиханните му телеса лежали, преди да го хвърлят в гробищната яма... та тези дъски с фандъци траурно сукно да не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли днес би се сетил, че такава пъстра птица измежду нормалните човеци някога съществувала – яла, пила, любила, крещяла буйни песни със стакан чудесно вино в ръка, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами още по-тъжно! народът му завиждал, смятал, че е ужасно щастлив... А го споменаваме неизвестния за света днес г-н граф заради момченцето на бедния обущар-кърпач Ханс и жена му, перачката на чуждо бельо Мария.

   Какви шегички си бие съдбата! Заслужава си да се замисли човек. 

   Да! Правилно се досещате. Отварям дума за Ханс Кристиан Андерсен, най-чудния разказвач на приказки. Всички сме чели (някои от нас – и със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да крещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно патенце, а нещо изключително разкошно – красив бял лебед. Такива ми ти работи! И знаете ли, че самият Ханс Кристиан не се стърпял, признава, макар на друго място: "Грозното патенце, това съм аз".

   Ще кажете: как тъй? Ето как...

   Накратко, бъдещият световен разказвач на приказки за малки деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван, унижаван и оскърбяван от всички, които трябвало отрано да съзрат блестящия му талант, че да не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа: ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената от тъпа посредственост, ще си проправи своя пътечка през тресавището на общественото нехайство към талантливите рожби на бедняците, ние с вас никога нямаше да прочетем великолепните приказки "Палечка", "Малката русалка",
"Дивите лебеди", "Снежната кралица", "Малката кибритопродавачка", "Принцесата върху граховото зърно", "Новите дрехи на краля" или "Глупавият Ханс". 

   Съвсем не били глупави онези, дето го обявили за чудак, луд, глупак и наивник, за натрапник. Ама никак не били глупави! Даже и когато вече бил известен, не стихвали злобните подмятания от лагера на некадърниците, че пишел абсолютно неграмотно. "Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами този Андерсен въобще не разбира от изкуство. Че той... ах, моля ви се що за нахалство!... той изобщо, ама изобщо не пише по правилата на изящното изкуство."

   Самият Ханс Кристиан, понеже раснал и се възпитавал от самия живот сред най-бедните, сред всичките онези унижавани и оскърбявани, които наричаме с неособено ясната думичка "народ", от малък се учел да вярва в себе си, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на наглите, а неотклонно да следва посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише после честно и справедливо как бедният човек, въпреки невежеството, завистта и алчността у тъпите префърценени дами и господа, успява да е божествен.

    А! Странно ли ви се вижда, че униженият може да е божествен?

   Кокалест и сух, висок, бая висок, той се извисявал над другите деца и хлапенца, а дългите му кльощави ръце стърчали из ръкавите на вехтите преправяни от майка му палта. Бил рус, дългокос, дългонос. Да-а, не бил на красавец, пък и – ужасно стеснителен – кое ли момиче ще му обърне внимание! Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към добре утъпкания коловоз на бедняшката орис; нали бедняшкият син е осъден на участта да е беден и мачкан, да мечтае за известно, само е-е-ей туничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа във фабриката за сукно или – в по-добрия случай – шивач с многобройна клиентела както шивача Стегман, да речем. Да е уважаван като Стегман, му предричала премръзналата перачка на чуждо пране майка му на Ханс.

   Детството на талантливия е много важна част от живота му на творец. Нещастията – а пък недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещицата, с които бедняшкото дете свиква от невръстно, та... нещастията моделират таланта, правят от мекото огъващо се, склонно лесно да гние и ръждясва желязо звънтящо изящно оръжие, от онзи як вид стоманена сплав, която служи за изковаване на рицарските шпаги.

   Тук е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на още неизвестния, оскърбявания Ханс, обущарския син, преди светът да го види в целия му блясък. Ето имената на тези добри хора!

      Педер Юнкер – разносвач на афиши.
      Старият печатар Иверсен.
      Композиторът Вайзе.
      Италианецът професор Сибони, приютил у дома си в столицата Копенхаген 14-годишния провинциалист.
      Балетистът Дален и неговата съпруга, видна артистка.
      Поетите Гулберг и Раабек.
      Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.
      Пасторът Гутфелд.
      Йонас Колин – директор на Кралския театър... 

    Този Колин, наглед суров, твърде строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал за Ханс кралска стипендия безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен; никой не се радва толкова искрено на успехите на обущарския син, никой не скърби повече от Йонас заради огорченията, съпътстващи бъдещия велик автор. И как ни веднъж тоя Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел!

   Понеже нормалният издател не само в България, но и навсякъде по света, не е склонен да си рискува паричките за таланта на някакъв си неизвестен писарушко, първата си книга Андерсен изкарва на бял свят със свои спестявания, но и на свой риск, като отделя от оскъдните си средства за храна и наем. За облекло даже не говорим. Притесненията, недоимъкът, униженията, съскането на посредствеността превръщат впечатлителния уязвим юноша в мрачен тип с неврастеничен характер, болезнено прям.

   Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на удари и клевети. И това продължава, кажи-речи, до физическата му смърт, за жалост. Но за разлика от нас, мнозина известни творци на Датската култура са съмишленици на Андерсен, помагат му да укрепи и развие таланта си.


   Пиша това, мили мои оредяващи четящи сънародници при наличие на обилна помия по телевизия и вестници, и сърцето ме боли. Замисляли ли сте се колко талантливи българи са погребани в черната пръст, унижени от Нейно величество посредствеността? Разбира се, "Грозното патенце" е слънчева приказка за талантливия бедняк в онази мъглива чужда Дания. В нашата България за участта на талантливия по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тази приказка гледам като на много лично послание до всички нас от страна на родения преди двеста години почти, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос датчанин. Защото е приказка за Любовта, която хич не се съобразява с пренебрежението на издули се от притворство и самочувствие търбуси и задници в модни копринени гащи.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 13 uli 1994 – edited 22 uli 2017