събота, 13 януари 2018 г.

Ars Poetica – ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

Шкембе-чорбата била кофти мода,
просташка даже, гадна при това,
но празник е и лек е за народа –
за махмурлук и цепеща глава.

За лев и двайсет с три филийки хлебец
на топличко в кварталното кръчме
престава да ти пука, че си беден,
и гледаш към живота сит и смел.

Отваря се чудесна лакърдия
с притоплен от лютивкото корем,
пък жулнеш ли му и една ракия,
България харесва ти хептен.

Зад потната омърляна витрина
калта лъщи в златисти светлини,
а посбереш ли и за чаша вино,
прекрасни са и грозните жени.

Сред лют качак, задевки и копнежи,
какво, че вън фъртуната фучи! –
накацали по Нос Добра надежда,
блестят хлапашки нашите очи.

Компанията ни е здрава, мъжка,
цинични вицове един реди,
от кухнята се носи лъх на пръжки
и киска се готвачът като див.

Женицата зад шублера се свива,
поруменяла милата от свян,
и в този миг е толкова красива,
че всеки си я пожелава сам.

О, знам онез луксозни ресторанти
за личности изискани, със вкус,
но личностите там са на аванта,
а от бедняка много ги е гнус.

Докато сбира ни шкембе-чорбата,
да, струва си да бъдеш още жив;
с мераци, вицове и тъй нататък
народът ни е приказно щастлив.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 16 dec. 2007 – edited 14 jan. 2018

Документална новела – СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... 

    Из Послание на ап. Павел до римляни, гл.I, ст. 30-32 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (1.)

     
23.05.2000.

     Дошла майката на някоя си Глория от ІV-д клас да се оплаква пред училищното ръководство, че няколко момиченца от V-е тормозели щерка й. Тези момиченца са мои ученички: Росица, Поля и Нина. Идва помощник-шефката да ми каже; обещах й да разбера как стоят нещата. В четвъртък, 18 май, т.е. същия ден, така и сторих: в часа на класния бях предвидил в плана си беседа "Светът на любовта", та свързах темата със Случая Глория.

    Оказа се, майката на Глория настоявала, че не едрото й момиче притеснява моите дребосъчковци, а напротив, те го тормозели. Това – в четвъртък сутрин. Същия ден предпоследния учебен час на следобедната смяна, като изслушах поне двайсетина от моите ученици, старателно си записах предизвикателните, обидните фразички на Глория. Пропуснах нарочно покрай ушите си темата за грубиянските й действия; предложих на децата от класа да постъпят така, както съветва ап. Павел: вместо със зло, да отвърнат на насилието с обич.

    Отначало не ме разбраха, казват: "Ама господине, тя ни рита, блъска ни с юмрук в гърба, пъди ни от училищната площадка, заплашва, че ще ни пребие от бой, обижда ни, а вие казвате: да отвърнем с обич!" Протестират вече не само момичетата, а и възпълничък хлапак; допълват го и други момчета. Цитирам им онова, което е есенция, съдържа се в глава ХІІІ на четиво от Библията. Накратко, с простички думи преразказвам им следното от библейския текст.

    Гл. ХІІ, ст. 2 и нататък...
И недейте се съобразява с тоя век (което ще рече: не постъпвай, както постъпват днес мнозина, не отвръщай на злото със зло, бел.м., tisss). Не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите. Духом бъдете пламенни... Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете. Бъдете единомислени помежду си; не мислете за себе си високо, а носете се смирено; недейте се има за мъдри... Доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци... Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: "отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ". И тъй, ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го; защото, вършейки това, ти ще струпаш жар на главата му. Не се оставяй да те надвие злото, но надвий злото с добро*.

    Предложих да обсъдят с близките си у дома и с приятелите си, а следния ден, петък, 19 май, да ми кажат какво са решили по следното предложение – да съберем пари, да купим подходяща книга за добро поведение в обществото, кутия луксозни шоколадови бонбони, букет цветя и това да бъде поднесено на Глория, чиято майка обвинявала и заплашвала моите петокласнички. Майката – по думите на Глория, се заканвала, че Росица, Поля и Нина от моя V-е клас ще бъдат изхвърлени от училището, където съм вече осемнайсета година учител. Предложих, и моите хлапаци бяха въодушевени от идеята: всички бяха склонни, с изключение на мрънкалото Петър, който отсече: "Това не ме засяга!" Приеха да обсъдят с близките си как да постъпят.

    На другия ден, петък, след урока по български в края на третия учебен час, без да питам, без да подканям, показаха ми събраните пари; и аз дадох. Две от момиченцата изтърчаха до училищната книжарница да купят книга за добро държание; с книжаря и неговата съпруга вече били обсъдили коя да е книгата; други изтърчаха да купят кутията с бонбони, а когато би звънецът, три от момченцата хукнаха към пазарчето за цветя. "А какви да са цветята?" – питат; предложих рози да бъдат. "А какъв цвят да са розите?" – питат; казвам: червени. "Защо! – чудят се. – Ами, червеното е цветът на любовта?" Да – кимам, – точно; каквото правите за Глория в този момент, с обич го правите, с любов. А те: "Но господине, едва ли ще го приеме както го мислим!" Та им казвам: Как тя ще го приеме си е неин проблем и е нейно право; вие не искате нещо лошо, правите го с обич и заради Глория; това е ваш избор; какво щяла да помисли Глория, си е нейна работа.

    Обсъждаме в броените минути на малкото междучасие дали да е надписана книгата, какво да й напишат, кой да го напише. Дружно решиха, най-добре ще е: "На Глория – с обич! От V-е..." И нека който желае, да се подпише.

    Виждах ги въодушевени от странната идея – нещо нечувано за нашите родни условия и манталитет: на грубиянщината, на издевателството да отвърнат по неприсъщ за българина красив, благороден начин. Всичко това – последните пет-десет минути от третия учебен час и първите десетина от голямото междучасие. Каква еуфория ги бе обзела, леле, включително и мен! Мека, ала неотстъпчива сила ги бе обзела.

    И ето ги моите палета, възбудени се скупчиха около мен: "Господине, а защо не дойдете с нас?" Казвам: по-добре сами, няма да съм вечно около вас; не сте малки; този урок да ви е за цял живот как да постъпвате в такива случаи; важно е от името на вас, оскърбените, да се чуе – че не таите лоши мисли към Глория, не само трите заплашвани момиченца, но целият V-е поднася тези малки подаръци в знак на помирение и обич.

    Между другото, Росито ми е отговорник и един вид председател на класа, Поля е отговорник за бележниците; избрали са ги съучениците им в началото на учебната година, така че две от трите набедени девойчета са с авторитет в класа ми. Глория точно тях нарекла курви; към тях били заканите и на майката, че ще ги изхвърли от училището като пачаври.

    Ирина – може би най-миловидното момиченце от класа, поднесла даровете им в присъствието на повечето ученици от двата класа ІV-д и V-е. Случва се това през последните минути на голямото междучасие в петък. Ето какво рекла Иринчето
към озадачената Глория, която стърчи десетина сантиметра над съучениците си, а и над моите петокласници, просто си е едно едро, с добро самочувствие рано развило се моме... Та дребничката Ирина се обръща към същата тази Глория със звънливото си гласче: "Глория! Поднасяме ти тези неща в знак на приятелски чувства и обич". 

    Идат при мен вкупом, а очите им искрят от възмущение... Шоколадовите бонбони Глория си ги натъпкала в устата. Букетът от рози със замах и див кикот изхвърлила през прозореца на класната стая, а посвещението от моя V-е чела на висок глас с омазана от шоколад препълнена уста, победоносно ухилена.

    Това – в петък. 

     В понеделник идвам на училище преди дванайсет, понеже имаме репетиция за предстоящия Празник на писмеността и културата. Към 12,30 часа се появила майката на Глория; дошла да се оплаче в кабинета на училищната шефка, че е обидена и ще мести дъщеря си в друго училище, навсякъде из града, заканила се, ще разправя как подло се отнесли към дъщеря й. И училищното ръководство натоварва педагогическия съветник да изясни случая. В присъствие на гневната майка и с нейно участие педагогическият съветник Йоана Георгиева провежда в директорския кабинет поединично разпит с петнайсетина деца от класа ми. 

     Все още не знам, че в моя клас някой води разследване. Когато ме вижда в училищната библиотека, ето какво казва същата госпожа Йоана: моите ученици ме подвели, предоверил съм се, никакви реплики от сорта "педерасти", "курви" и прочие не е имало, нито заплахи към Росица, Поля и Нина, че ще ги пребият; накъсо, допуснал съм сериозна педагогическа грешка. Станалото е подигравка спрямо Глория, гавра над личното й достойнство, на всичко отгоре, уронен е и престижът на училището, та приключва съветите си с назидателното: "Е, как да имаме авторитет, драги колега! Как да ни уважават хората!"

    Една от ученичките ми, с която разговаряли госпожа "следователката" и ядосаната майка на Глория – притеснителната, слабичка, болнава Илияна от V-е, идва при мен със сълзички в очите, и от нея всъщност научавам какво се върши зад гърба ми: "Господине, те ми казаха, че лъжа. Аз не лъжа, господине! Заканите на Глория не били от нейния речник. Била възпитана и за пример, била отлична ученичка".

    Мнението на психоложката педагогически съветник в училището: Росица и Поля се държат със самочувствие, вирят глава, че са прави. Как съм допуснал това да се случи? Доколкото разбирам, упрекът иде откъм майката на Глория. Това "вирене на глава" станало повод да се раздухва епизод, който според майката, иначе тя би отминала с мълчание, случаят би бил приключен и нямало да има последствия. Тъй се изразила майката на Глория пред самата Глория и в присъствие на три от шефките.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 13 jan. 2018
___
* Библия, изд. 1983, с. 1400-1401. 

 Текстът от клипа:

И къде беше, синеоки мой сине?
И къде беше, мой малък любими?
По склоновете залитах на дванайсет планини мъгляви,
Вървях и пълзях по шест тъмни магистрали,
На седем тъжни гори в сърцето нагазих,
Пред дузина мъртви океани застанах,
Десет хиляди мили влязох на гробище във устата,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво видя, синеоки мой сине?
И какво видя, мой малък любими?
Новородено видях с диви вълци наоколо,
Път от диаманти видях, а на него нямаше никого,
Черен клон видях, с кръв, която все още капеше,
Стая видях, пълна с мъже, чуковете им бяха кървящи,
Десет хиляди говорещи видях, чиито езици бяха прекършени,
Бяла стълба видях, с вода цялата беше покрита,
Пищови видях и остри саби в ръцете на малки дечица,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво чу, синеоки мой сине?
И какво чу, мой малък любими?
Чух звука на гърма – изрева предупреждение,
Чух рева на вълна, която света можеше да удави,
Чух сто барабанчици, чиито ръце бяха пламнали,
Чух десет хиляди шепнещи и нито един - слушащ,
Чух един да гладува, мнозина чух се смеят,
Чух песента на поета, умрял във канавката,
Чух гласа на клоуна, плачещ в алеята,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И кого срещна, синеоки мой сине?
И кого срещна, мой малък любими?
Малко дете срещнах до мъртво конче,
Бял човек срещнах - черно куче разхождаше,
Млада жена срещнах, чието тяло изгаряше,
Младо момиче срещнах, тя ми даде дъгата,
Един човек срещнах, наранен в любовта си,
Друг човек срещнах, наранен със омраза,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво ще правиш сега, синеоки мой сине?
И какво ще правиш сега, мой малък любими?
Ще се измъкна, докато още не е заваляло,
В глъбините на най-дълбоката черна гора ще отида,
Където много са хората, а ръцете им – все празни,
Където капките на отровата заливат техните води само,
Където домът в долината влажния тъмен затвор среща,
Където лицето на екзекутора е винаги добре скрито,
Където гладът е грозен, душите – забравени,
Където цветът е черният, а число няма,
И ще го говоря и ще го мисля и ще го казвам и ще го дишам,
И ще го отразявам от планината, така че всички души да го видят,
На океана тогава ще стъпя, чак докато потъна,
Но далеч преди туй своята песен ще съм научил,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

1963 г. Роберт Цимерман (Боб Дилън)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...