Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 28 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (76.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (76.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   01.06.1999.
  "Господине, обичам Ви!" Това са думи на шестнайсетгодишно красиво момиче – Елена от моя VIII-г клас, за отличната й оценка на класната им по литература. Това полудете-полужена! Съзнава ли що е любовта? Пожелавам й сега, като пиша това, да е принцеса в този храм; лично аз имам като че кого да обичам, но това "Обичам ви", което ме разтърси, е резултат от друго – внушил съм на хубавата Елена, която захвана учебната година с двойки и тройки, че има заложби да е нещо по-добро от средата, в която живее. Дано заслужената и изненадала я оценка стане пътен знак към по-висока цел! Като учител, удовлетворението ми задължително е дотук. Защо задължително ли! Защото и учителят може да се влюби в своята ученичка.

  От друга страна, съзнаваме ли ние, възрастните, колко крехки цветя са децата, вперили оченца в нас, колко съдбовно важно е да отключим у тях представата, че могат да бъдат красиви не само физически, но и духом? Ай, как силно искам тези поизраснали вече деца, с които ще се разделя подир две седмици, да предявяват изисквания към средата, която ги е родила, но да са взискателни преди всичко към себе си. И когато тази взискателност е осветена от любов, а не от глупашка снобска грандомания с хленчовете на посредствеността.

  Беше дошла с две момичета от класа и не повярва отначало, пък после, когато се увери, че наистина оценката й е шестица, така се вкопчи в една от двете кокони, че онази гнусливо я изблъска с лакът и рече: "Оле, ма Елено, ще ме удушиш... Ми пък съобразявай се малко!"

  * * *
  С парвенюшкото си самочувствие САЩ като общество, па и като държава не са ми никак интересни. Познавам повърхностно неколцина от великите писатели на този проспериращ велик и самонадеян Грандоман отвъд Океана – Хемингуей, Стайнбек, Колдуел, Фицджералд, Сароян, Селинджър, преди тях – Джек Лондон, Марк Твен, О`Хенри, неколцината им велики поети – артистични, честни и страхотни автори. Тайничко като че всеки от тях под еуфоричното си самочувствие на човек от Новия свят, на янки носи комплекс за малокултурност на общество с плитки исторически корени. Има какво да научим от Щатите, особено в материалните сфери на живота; в духовен план обаче българинът е нещо много-много по-разкошно именно заради трагичната ни участ като най-изстрадалия етнос на Балканите. Изобщо, мен лично Балканският полуостров, Европейският материк са ми по-интересни за наблюдение и обсъждане. Мачкани, пренебрегвани, лъгани, ощетявани, от своите водачи най-жестоко унижавани, най-изнудвани, не сме ли в правото да се държим като нация, по-близка до Иисус от Западните теософи и мъдреци?


  
Роден съм в същия ден, макар и години след онзи 7 август, когато е роден Стефан Цанев, автор на поемата "Христос на велосипед" и на онези знаменателни за моето поколение стихове: "Носете си новите дрехи, момчета!" и "Момчета, внимателно на завоите". Стефан Цанев – показният и предизвикателен, стипчивият и своенравен, категоричният в отрицанията си, типичен Лъв и духовен събрат. Ала ме отблъсква тщеславието у него. "Сега доброволно минавам във вътрешна емиграция. Спускам бариерата, пълен авто-Шенген, визи само за петима приятели. Иначе продължавам да пиша, но няма да реализирам написаното в България, докато..." и т.н... Бре-ей!!! Баба ми Невена употребяваше за подобни изхвърляния на Борис Дявола един лаф "Р-р-ръц, Боби!" Ай че сплин, щуро въртене около оста си и собствената си омайна персона! Дали не правя и аз неговата досадна, типична за зодията Лъв грешка? Ако цитатът от интервю в многотиражен столичен вестник ("Труд" от 16 дек. 1998 г.) ми звучи като диагноза относно т.нар. Българска интелигенция, отговора си г-н Стефан Цанев, към когото имам слабост, е дал в стихотворение от 24 декември 1991 г.:

    ...И все така –
    като актьор, изгонен от сцената,
    си спомняме със закъснение
    забравената древна реплика:
    "Да скрием острието на омразата
    във ножницата нежна на страданието" .

  По този повод реплика и на Иля Еренбург (1891-1967):
* "Разбира се, че писателите са много по-малко от професионалните белетристи; писателят, големият, средният или дори малкият, умее не само отстрани да наблюдава героите си, но и да споделя преживяванията им. Дарбата за съпреживяване обикновено наричаме умение да се превъплътиш, и ако се замислим над книгите на Чехов, ще видим, че в краткия свой живот (44 г.) Антон Павлович е преживял стотици човешки съдби". Тъй че хич не ме вълнува какво гнети Стефан Цанев, ако настоява да ми говори единствено от свое име. Мисля, че ясно се изразих, нали!


  
04.06.1999.
  
  Около два след полунощ над града се изля пороен дъжд. Трещяха гръмотевици.  Сега, четири часа по-късно, сякаш не е било. Природата е притихнала и свежа като хубава млада жена след секс. Всъщност, подир бурна сексуална нощ жената е като природата. А мъжът? Адам в Райската градина е наивен, същински глупак. Понеже не си дава сметка, че г-ца Природата или притихналата до него госпожица, дето се изтяга глезено в чаршафите, си е взела, каквото си пожелала; известно време ще го гледа с благоговение като да й е стопанин, а после ще го запрати в някой от ъглите на подсъзнанието си до следващата й велика нужда, до следващата й очистителна буря от страст. Управляват ни импулси, идещи от пространствата около нас и в нас. Твърде нищожно е известното или осъзнатото. Пристрастия и любов, тягостно или приятно, веселба и печал ни заливат като океански вълни. Въобразяваме си колко сме велики, колко сме проницателни с логическия си подход към нещата. Животът обаче е алогичен. Може би така ни предизвиква да го разгадаваме, да проникваме в дълбините и гънките му като в изкусителна женска плът. 

  Някой ден може би ще напиша и за тези интимни сражения между абстрактната ни мъжка логика и света, доколкото го разбирам интуитивно. Познанието почти винаги носи тъга, рутината убива жарките страсти, постигнатото ни отегчава, и ние толкова закратко му се любуваме! Забелязали ли сте? Човекът е търсач на ново; обречени сме на авантюризъм под резкия поглед на Някой, който внимателно ни наблюдава и всичко знае за бъдещето на всеки от нас поотделно и на света като цяло. И въпреки това, силно вярвам в неувяхващата Любов и в изкушенията, които непрестанно се преобразуват в причудливи фигури, като облаците над нас заемат с вида си форма на чудновати фантастични образи; накратко – вярвам в моногамията, в придържане към собствената своя Участ, Съдба, Орисия. И не ви ли прави впечатление, че това са все понятия от... женски род!

  Понеже една жена (откритие на драматурга Стефан Цанев) е всъщност много жени, едно Очевидно нещо в действителност са куп Неочевидни тайнствени и любопитни нещица. До всеки известен с постиженията си мъж, по-често невидимо, присъства и неслучайна някоя умна жена. Та ще завърша тщеславно в стил на истински г-н Лъв, роден в Дома на Слънцето навръх 7 август, с нещо общовалидно за мъжкия подход към Любовта и към жените:

    Разбира се, че си мечтая
    за розовия ти корем,
    за полумрака на косите
    и за очите, впити в мен.
    Да те целувам, да те галя,
    уж свой, ала и малко чужд –
    достатъчно, за да изгрява
    червенина под твоя руж.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 fev. 2020
–––
* И. Еренбург, 1981, т.2, с. 52. Бел.м., tisss.