Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 27 октомври 2016 г.

Story – ТУТУРУТКИН

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ТУТУРУТКИН

    Когато беше шестнайсетгодишен пъпчив пичлигар, тройкаджията Трендю Картофа, с прозвище Тутуруто, мечтаеше да завърши все някога гимназия и да си има велосипед. Това бе пределът на мечтите му, непретенциозни като самия му живот в забутаното провинциално градче Х., където се пръкна на белия свят и криво-ляво с пот на чело и доста “съвети” (разбирай – шамари) от баща си, стария архитект Манаси п.Ивков, успя първо да завърши основно училище, сетне местната занаятчийска школа (двегодишно ПТУ). После дойде славният Девети (септември 1944), Съветската армия прецапа Дунава, влезе и прекоси Царство България, шумкарите наизлязоха из шумата и започнаха да пренареждат държавата по Сталински образ и подобие. 

    По тоя повод Трендафил, правнук на възрожденеца поп Ивко биде записан и учи в червения Работнически факултет в столицата София, накъсо казано в Рабфака. Новата власт спешно се нуждаеше от свои хора с китап за "вишу", от висшисти, демек. Може да си се пръкнал тъп като цървул, на две магарета сеното да не знаеш да разделиш, въоръжили ли са те с китап за "вишу", няма начин да не напреднеш.  Тия рабфаковци висшисти, произведени за месец, два или три, станаха солидна основа на т.нар. "прогресивна работническо-селска интелигенция" в социалистическа България. Някогашни любимци на Партията, петдесет години по-късно, вече иззад кулисите, същите тия зорлен висшисти дърпат конците на сламените политически кукери и кукли, като ги спускат на политическата сцена през комина да управляват не само родното стопанство, но и родната култура, изкуство, образование, медицина, армия, вътрешна и външна политика.

    Преровил мазенцето и засрания от дивите гълъби бабин килер, продал бакърените менци, па хоп-хоп-хоп, ей ти и го наш Трендю, излиза от магазин “Урал” с нов-новеничък велосипед “Украйна” на главната улица във втория град на България. Животът розовее пред новоизлюпения рабфаковец, едва прописал репортажи и стихчета за колективизацията, както и жарки памфлети срещу "кръволока" Йосип Броз Тито, генералисимуса на Тайван Чан Кай-ши, империализма на кралица Елизабет и отвъдокеанския Чичо Сам. В бурната оная епоха, когато асъл се наливаха основите, наш Трендю се подписваше с прогресивния революционен псевдоним Чук  версия на "Молот", името на съветски висш ръководител, скъпия на всяко сърце "таваришч Молотов".

    – Купих велосипеда – реди подир трийсетина години в кафенето "Кристал" пред чаша сливова, заобиколен от студенти-поети. Очаровани, младежите го зяпнали в уста, а той естествено се фука с някогашния си успех, че си купил велосипед. – Гумите му... избарана работа, бели, с ей-толкав грайфер. Обаче пичовете от махлата взеха да ме бъзикат: "Кви са тез педерастки гуми, ве-е!" И го продадох за четирисе лева. После купих моторетка иевка", сто двайсе и пет-кубикова, моторетката трампих за "Москвич 403", от онез двуцветните с двигател на "Форд", и тъй нататък... та до днешния ерцедес".

    Тъй, скачайки от мечта на мечта, Картофа се закотви в литературната нива, проби на родния небосклон в романтичните времена, когато всяка римушка в прослава на Великия Сталин, Великия Димитров, Великия СССР и Партията-ръководителка се възприемаше за Монт Еверест на изкуството. Половин век вече Трендю пръска дебелашки лакърдии навсякъде, където се отвори нужда от простотии, и майтапчиите на Пловдив са щастливи да му се дивят. 

    Тия като Трендю не са един и двама, не ми е работа да ги оценявам; който желае, може да види късове от творчеството им в школски читанки, вестници и антологии на идиотщините с масов тираж. Добре е все пак, с едно оченце макар, да докоснеш, читателю, гения отблизо, накъсо – да го видиш неглиже.


    Значи, все онуй литературно кръчме "Кристал" на местните култур-трегери. Дреме оклюмала компания, в смисъл – махмурлии от снощната запивка след пресолен ориз на фурна с печено пилешко, и точат масали.

    – А-а! Шъ въ ибъ в лайнарите – извика гръмко плешив тип с кичури косица на тила и тлъст Сталински мустак.

    – Тутуруткин – откликна небръснат мъж с четина като у руски крепостен селянин, – нямаш право тъй да говориш. Първо, не се казва ъ въ ибъ", туй е наш, местен диалект. Правилното е е ви наеба". То е книжовно. Хай сега, заедно сме воювали за книжевната реч, па и не по-харно от мен ги отбираш тез ваджии, аз ли да ти давам акъл!

    – Акъл от краставо магаре не ща, драги ми Фьодар – рече Тутуруткин.

    – Глаголът "еба", Федка, се пише на куйрука с буквичката "а", ама туй "а" си е баш "голямата носовка" – включи се и гладкообръснат дългуч в куртка на пощенски раздавач, по-скоро на горски. Тоя е Добри Вечерников, сърдечен приятел на господин кмета Спас Гърмидолски. – Значи, вярното е "ебъ", с ударение върху носовката надире. Панятна?!

    Пак в гъз! – долетя мелодичен мъжествен глас от дъното на кръчмата.

    – Не е ли с "и""ибъ", демек? – премрежи очи и хумористът Тахтабов.

    – Той въобще няма право да псува младите – набърка се розовобузестият Снежинков. – Ако им е сърдит, че са по-талантливи, то отделен въпрос.

    – Като заговорихме за уважение, "ви" се изписва с голямо "В" – започна да става досаден Тахтабов.Понеже в случая, приятели, имаме учтивата форма на обръщение. Прав ли съм?

    – Аз как не се дразня на младите! – посочи се с палец в гърдите Снежинков, което трябваше да значи: много съм си скромен

    – Снежинков, ти да мълчиш! – блъсна с длан по масата Тутуруткин, хвърли лют поглед върху зачервения шишко, чийто як като патладжан нос издаваше вродена незлобивост и деликатна натура.

    – Чакай бе, Трендафиле... Що тъй с рогите напред?

    – Няма кво да те чакам – продължи ядовито националният поет. – Не съм ти дал право да ме тургаш в редичката! С твойта мижава стихо-сбирчица де си тръгнал! Знайш ли ти, бако, колко тома издадени и преиздадени аз имам! Знайш ли колко свят ме чете, щу дисертации са писани за мойто творчество, щу университетски светила ден и нощ се потят над мойте повести и романи!

    – Знам – примига с късогледи очи Снежинков, па направи опит да се защити и той като автор: – Ами Дебелянов, дето е Дебелянов, приживе книжка видял ли е! Не е видял. И не само Дебелянов е на тоз хал...

    Федя Куришкинов, оня с вид на мужик, до този момент внимателно слуша. Вдигна ръка, щрака с пръсти към сервитьорката, русо цицоресто маце с тъй къса поличка, че като се наведе да запише поръчка, пликчетата му розовеят и загорелите мъжкари наоколо ставаха неспокойни: 

    – Кунче, мари! Айн пиво, Кунче! Айн пиво "Радебергеррр"!

    – Нямаме го тоз асортимент – рече Кунчето.

    – Ми тогаз... тогаз цейлонски чай, примерно да речем... а?

    Тутуруткин се втренчи в Куришкинов като керкенез върху куцо мишле:

    – Сещате ли се къв й е номерът на таз тахтаба? Поръчва от тва, дето тук не предлагат и нивгаш не го е имало. Да го пипна аз за гушата, па да го обърна с чотурата надоле, та да му виснат съдраните джебове, пари за едничка фафла си няма, обаче номерата му са като на Рокфелер. Ей тоз фалш не понасям и в животя, и в изкуството!

    Фалшивият Рокфелер зиморничаво се загърна и се сгуши на стола, примря. Останалите загледаха Тутуруткин с благоговението на домашни декоративни палета пред едър пес-помияр.

    – Не се казва "фафла" – долетя оня мъжествен мелодичен глас от дъното.

    Там младите автори на дръзка лирика с упадъчен оттенък Тонов и Шонов тъкмо обсъждаха въпроса за литературните псевдоними. Двамата хич не си долюбваха фамилните имена, намираха ги елементарни за света на изящното слово. Наложи се и тях двамата Тутуруткин да усмирява, да ги тури на място, та повтори оная звучна и станала в столицата на Тракия крилата фраза. Само че сега я изрече, като я разшири, допълни я и леко префасонира:

    – Да ви го набърбълякам! Ай, шъ ви ибъ и в лайнарите! 

    Което в света на националната литературна класика представяше и най-новия му принос към съвременната българска реч.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994-2004 – edited 27 oct. 2016