ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1197.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1197.)

  Мъдрата жена съгражда дом, глупавата го събаря със собствените си ръце. – Из Притчи Соломонови, Библия

  1 uli 1999 

ГОСПОДИНЕ, ОБИЧАМ ВИ! 

  "Господине, обичам Ви!" са думи на шестнайсетгодишно красиво момиче – Елена от моя VIII-г клас, за отличната оценка на класната й по литература... Това полудете-полужена, съзнава ли какво чудо е любовта! Пожелавам й сега, като пиша това, да е принцеса в този храм; лично имам кого да обичам, ала това "Обичам ви...", което ме разтърси, е резултат от нещо друго – внушил съм й на хубавата Елена, която захвана учебната година с двойки и тройки, че има заложби да е нещо по-добро от средата, в която расте. Дано заслужената, изненадалата я оценка стане знак към по-висока цел! Като учител на тези полу-жени – полу-момичета, удовлетворението ми е дотук. Защо дотук ли! Защото и обръгналият опитен учител може да се влюби в своята ученичка.

  От друга страна, съзнаваме ли възрастните колко крехки са полу-децата, вперили очи в нас, колко съдбовно важно е да отключим у тях представата, че могат да бъдат красиви не само физически, но и духом? Ай, как силно искам тези поизраснали вече полу-деца, с които ще се разделя подир две седмици, да предявяват изисквания към средата, която ги е родила, а и да са взискателни преди всичко към себе си. И когато тази взискателност е осветена от любов, а не от глупашка грандомания с хленчовете на посредствеността.

  Беше дошла с две момичета от класа, и не повярва отначало, пък после, когато се увери, че наистина оценката й е шестица, така се вкопчи в едната от двете кокони, че онази гнусливо я изблъска с лакът, свадливо изквака: "Оле, ма Елено, ще ме удушиш. Ми пък съобразявай се малко!"

НИЕ И ЩАТИТЕ

  С парвенюшкото си самочувствие янките, като общност, а и като държава, не са ми интересни. Познавам донякъде, но повърхностно неколцина от великите писатели на този проспериращ и самонадеян Грандоман оттатък Океана – Хемингуей и Стайнбек, Колдуел и Фицджералд, Сароян и Селинджър, а преди тях – Джек Лондон, Марк Твен, О`Хенри, неколцината велики поети: артистични, честни, страхотни автори. Тайничко като че ли всеки от тях под еуфоричното си самочувствие на човек от Новия свят, на типичния янки... носи комплекс за малокултурност на общество с плитки исторически корени. Има какво да научим от Щатите, особено в материалните сфери на живота; в духовен план обаче българинът е нещо много по-разкошно именно заради трагичната ни участ на най-изстрадалото коренно население на Балканите. Така че, на мен лично Балканският полуостров, Европейският материк са ми по-интересни за наблюдение и обсъждане. Мачкани, пренебрегвани, лъгани, ощетявани от своите напористи водачи, най-жестоко унижавани, най-изнудвани, не сме ли в правото да се държим като нация, по-близка до Иисус от Западните теософи, инфлуенсъри и мъдреци?

СТЕФАН ЦАНЕВ

   Роден съм в същия ден, макар години след онзи 7 август, когато се е родил Стефан Цанев, автор на поемата "Христос на велосипед" и на онези знаменателни за нашето поколение стихове: "Носете си новите дрехи, момчета!" или "Момчета, внимателно на завоите"... Стефан Цанев (1936) – показният, предизвикателен, стипчив и своенравен, категоричният в отрицанията си, типичен Лъв, събрат от Прованса. Но ме отблъсква тщеславието у него. "Сега доброволно минавам във вътрешна емиграция... Спускам бариерата – пълен авто-Шенген, визи само за петима приятели. Иначе продължавам да пиша, но няма да реализирам написаното в България, докато..." и т.н... Бре-е-ей!!! Баба ми Невена – перущенлийката, употребяваше за подобни изхвърляния на Борис Дявола един неин си лаф "Р-р-ръц, Боби!" Ай че сплин, ай че въртене около оста си, около собствената си омайна персона!... Дали не правя неговата типична за зодията Лъв грешка? Ако цитатът от интервю в многотиражен столичен вестник ("Труд" от 16 дек. 1998 г.) ми звучи като диагноза за т.нар. Българска интелигенция, отговора си г-н Стефан Цанев, към когото имам слабост, дава в стихотворение от 24 дек. 1991 г.:

    ...И все така –
    като актьор, изгонен от сцената,
    си спомняме със закъснение
    забравената древна реплика:
    "Да скрием острието на омразата
    във ножницата нежна на страданието".

  По този повод ето реплика на Иля Еренбург (1891-1967):* "Разбира се, че писателите са много по-малко от професионалните белетристи – писателят, големият и средният или дори малкият, умее не само отстрани да наблюдава героите си, ама и да споделя преживяванията им. Дарбата за съпреживяване наричаме умение да се превъплътиш, и ако се замислим над творбите на А.П. Чехов, ще видим, че в краткия си живот (44 г.) Антон Павлович е преживял стотици човешки съдби". Така че хич не ми дреме какво гнети Стефан Цанев, ако настоява да ми приказва единствено от свое име. Мисля, че ясно се изразих, нали!

  04 uli 1999

ГОСПОЖИЦА ПРИРОДАТА

  Около два след полунощ над Пловдив се изля пороен дъжд, трещяха гръмотевици. Сега – четири часа по-късно, сякаш не е и било. Природата е притихнала и свежа като страстна жена след разтърсващ секс. Всъщност, подир бурна сексуална нощ жената е като природата. Ами мъжът? Глиненият Адам в Райската градина е наивен, същински глупак. Понеже не си дава сметка, че госпожица Природата, или притихналата до него гальовна дама, която се изтяга лениво в чаршафите, си е взела, което си е пожелала; известно време ще го наблюдава с благоговение, като да й е стопанин, а после ще го запрати в някой от ъглите на подсъзнанието до следващата велика женска нужда, до следващата страховита, очистителна буря от страст и ярост. Управляват ни импулси, идещи от пространства около нас и дълбоко у нас. Доста нищожно е известното или осъзнатото. Пристрастия и любов, скучно и тягостно или приятно, веселба и печал ни заливат като морски вълни. Въобразяваме си колко сме интелигентни, колко велики, колко проницателни с логическия си подход към нещата. Животът, обаче, е алогичен. Вероятно така животът ни предизвиква да го разгадаваме, да проникваме в гънките и дълбините му като в изкусителна женска плът. 

  Някой ден (може би) ще напиша и за тези интимни сражения между абстрактната ни мъжка логика и света – доколкото го разбирам интуитивно. Познанието почти винаги носи тъга, а рутината убива жарките страсти; постигнатото ни отегчава, и ние толкова за кратичко му се любуваме! Забелязали ли сте? Човекът е търсач на ново; обречени сме на авантюризъм под резкия поглед на Някой, който внимателно ни наблюдава и всичко знае за бъдещето на всеки от нас поотделно и на света като цяло... И въпреки това, силно вярвам в неувяхващата Любов, но и в изкушенията, които непрестанно се преобразуват в причудливи фигури, както облаците над нас заемат различни форми, чудновати фантастични образи; накратко – вярвам в моногамията, в придържане към собствената своя Участ, Съдба, Орисия. И не ви ли прави впечатление, че това са все понятия от... женски род!

  Понеже една жена (откритие на драматурга Стефан Цанев) е всъщност много жени, едно Очевидно нещо: в действителност са куп Не-очевидни тайнствени и любопитни нещица. До всеки известен с постиженията си мъж, най-често невидимо, присъства и неслучайна някоя интелигентна жена. Та ще приключа тщеславно в стила на истински Лъв, роден в Дома на Слънцето – 7 август, според астролозите, с нещо общовалидно за мъжкия подход към Любовта и към жените:

       Разбира се, че си мечтая

       за розовия ти корем,

       за полумрака на косите

       и за очите, впити в мен.

      Да те целувам, да те галя,

      уж свой, ала и малко чужд –
      достатъчно, за да изгрява
      червенина под твоя руж.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 fev. 2023

Илюстрации:

- Любовните облози сключват ангелите ни.

- Глупак как да разчете женското послание!

–––

* И. Еренбург, 1981, т.2, с. 52. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1196.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1196.) 

  Миналото в известен смисъл иде от бъдещето. – Мартин Хайдегер (1889-1976)

  15 avg. 2000 

ЛИЦЕМЕРИЕТО

  Невероятно – китайската роза, която от три-четири дни се кани да извади на показ първото алено цветче, днес сутринта, точно навръх Голямата Богородица най-сетне е разцъфнала. Едно денонощие, не повече – и утре разкошният цвят ще се отрони от храстчето, а днес то грее с цялата си женствена хубост. Точно днес. Ей такива малки празници правят чудесен живота. Чета в книгата на някой си Пол Джонсън* към края на есето за поета Пърси Биш Шели... Мери Годуин, съпругата на г-н Шели до смъртта му, когато приятел случайно зърнал синчето й Пърси да срича, възкликнал: "Сигурен съм! Като порасне, ще стане необикновен мъж!" – и Мери Годуин, напатила се поради отвратителния характер на починалия си мъж, възкликнала притеснено: "Дано Бог му помогне да остане обикновен човек". Авторът на сборника есета под строгия надслов "Интелектуалците", доколкото разбирам от първите два-три текста (за Жан-Жак Русо, Пърси Биш Шели и Карл Маркс), въвежда идеята за двойнствения живот и участта на високо надарени личности, възприели ролята да законодателстват, да са съдници и духовни водачи на човечеството, а от друга страна, в личния си живот са чудовищни лицемери, досадни егоисти, наглеци и грубияни. И за да си обяснят лицемерието им, онези, които отблизо ги познават (близки, приятели), ги причисляват към клиничните маниаци, към психично болните... Т.е. обикновеният, стандартният простосмъртен е велик в своята тиха обикновеност. Което звучи в тон с пасаж от "Поема за България" от сборника ми "Кардиф":

    И като обърне взор назад, 

     какво ли вижда човекът делничен!
    Тъй мимолетно всичко негово е,

    че не можем иначе да си представим

     този скитник,
    освен като вечен пътник по грешната земя.

  Също и в съответствие със стихотворението "Спокоен" от сборника:

    Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно:
    голям е човекът, тъй нищожен,

    голям е, в мълчанието си свирепо вглъбен
    отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.

  Между другото, що се отнася до "Кардиф", няма да си позволя компромис, че да я забележи светът. Добра основа за самоуважение – да живееш с този дял, който ти е отреден, да не ламтиш, да не бълнуваш грандомански. Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради видения, и по-конкретно казано, своите хипотези. В този смисъл авторът на т.нар. "научен" комунизъм нямал кой знае колко общо с научното изследване – Маркс защитава, агитира, внушава като поет, публицист и моралист есхатологични** бълнувания за човешкия ни род. Твърде разпалено ми звучи, за да го приема за сериозен научен работник. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – ама защо ли не и точно затова! – се кичи с определението "научно".*** Изобщо – дотук погледнато, англичанинът Пол Джонсън развива позната и лично моя си теза за лековерието и за наивността да приемаме за висока стойност нещо измамно, фалшиво, маниакално. Това съм го обсъждал вече в тези записки по повод влиянието на марксизма (в болшевишката му версия) сред по-образованите слоеве на обществото, и съм си обяснявал същото лековерие с липса на национална традиция сред едва-едва прохождащата у нас интелигенция от 1870 г. насам – от Христо Ботйо Петков, който едва 22-годишен, пръв прегръща Марксовата утопия. Учили-недоучили, без системна научна подготовка са били и маститият Пенчо Славейков, и финият Гео Милев, ала съвременникът им ги въздига, има ги за високо ерудирани.

  За онази наша България мога да преглътна този факт с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, ала какво пък да река за Западноевропейското интелектуално общество?! И там комай са изобилствали глашатаи на Истината, разни "учители и гуру" с оцъклени към небето зъркели, маниакални лицемери с артистичен талант, гении на двуличието, възприели познанието върху древността преди всичко като средство за самореклама сред плебса. Публиката и там пак въздишала с онова Иван-Вазово, от шедьовъра "Чичовци", новелата за Варлаам Копринарката излетяло: "Много чело, много знай!" – крилата фразичка, из устата на Коно Крилатия – сопотски чешит, която може да отнесем към ред жежко разхвалвани модни веяния, нахлуващи откъм Западна Европа или Северна Америка на Балканите. Като му отеснеят модните кондури и пъстри парцалки, Западът великодушно ни ги дарява за втора употреба и доизносване. Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне дълбок корен; на Изток обаче марксовата фантасмагория стана яка основа на могъщи свръх-държави от бившия СССР на Сталин, та до Китайската народна република на Мао Цзедун и пр. Модерните уж стихотворения на Димчо Дебелянов в превод на френски изненадали френските литературни историци, и онези ми ти там хора възкликнали: "Как?! За вас този поет е връх на поетическото майсторство? Такива стихове и поети във Франция с лопата да ги ринеш!"

  16 avg. 2000

  Дребни или по-едри на ръст, но грозни в лице, изпаднали в плен на комплексите си, неадекватни в обществена среда, сеещи гняв и ненавист, изверги в личния си живот и дела, живо наказание за роднините си, маниаци и лицемерни, неблагодарни, жестоки, безскрупулни, подли, изнудвачи, но и с чудесно самочувствие, с огромно чувство за непогрешимост, неотстъпчиви, изобретателни в злото: и всичко като компенсация за собствената им душевна несъстоятелност. В есетата си "Интелектуалците" Джонсън представя т.нар. "гении" от последните около двеста години като чудовища, или по-точно, като нещастници, обладани от демони, хора безчовечни, но работещи, може би по воля Божия, в името на човеколюбието. Изкушава ме този детайл – за физическия тип и "красота". И именно това съчетание: висок, прометеевски дух, от една страна, и дребнава, сгърчена и осакатена мизерна душици – от друга. Колкото по-ограничени в личните си дела и живот, толкова повече разкрепостени в духовното, локомотиви на прогреса; жалки, смешни, като човеци, а грандиозни, възхищаващи ни, като отварячи на нови хоризонти пред идещите подире им поколения – Русо, Шели, Ибсен, Толстой, Маркс, Жан-Пол Сарт: физически дребни на ръст. Бих добавил мотива за сключения договор със Сатаната, чийто други имена – Прометей или Луцифер (носещ светлина) от древността до наши дни, е разработван вече от Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832) във философския му роман "Фауст" и продължен по-късно от родения в Любек Томас Ман (1875-1955) с романа за гениалния Адриан Леверкюн "Д-р Фаустус".  

  Във втория абзац на есето за двуметровия (около 190 см.) Хемингуей Пол Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде съотнесено и към т.нар. родни интелектуалци: "Прекарват по-голямата част от живота си, превръщайки се в продукт на културен колониализъм. Появата на самобитен независим интелектуален дух в Северна Америка е реакция срещу раболепието на Ървинг (разбирай: национал-революционните дейци) и другите като него" (като тях). Културен колониализъм – ето най-дразнещата ситуация, която сегашното поколение млади българи би трябвало да преодолеят в отношението към собственото си национално самолюбие, независимо от добрините (злините), които сме понесли от славянските братя русите. Обаче т.нар. "цивилизационен избор" дали следва да избива в идиотските други две крайности – в слугинско преклонение пред Запада и Североамериканските щати, или пък в креслив национализъм като Сръбски шовинизъм, сляп за недостатъците в духовния живот на Българската нация.

  Трезв подход към вътрешнодържавните проблеми – ето какво в исторически план ни предстои. Стефан Стамболов едва наченал, княз Фердинанд и Стамболийски са го продължили, но тази линия на поведение най-отчетливо се проявява в политиката на цар Борис ІІІ и неколцина политически водачи на буржоазна България, у Александър Малинов – на първо място, въпреки провинциалната ограниченост и самонадеяност, присъща за партии и движения на Балканите между двете Световни войни.

  Разсъждавам като типичен лаик, но какво значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно: по досегашния начин просто повече не можем да продължаваме да се пренебрегваме и да се самоунижаваме! В този смисъл Русия в представите ни няма кой знае колко общо с действителната Русия. Именно с онази виртуална Русия, с Русия от представите ни предстои да се изясним докрай: дали ще продължим да се държим като мизерна духовна провинция на Руския имперски манталитет и имперско самочувствие (велика история, великолепна култура) или най-вече ще се осмелим да отстояваме, че сме други по съдба и перспектива. Не ни вреди толкова самата Руска политика и медии, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат****. Да приемем тази велика нация и нейната държава с всичките й странности и да се съсредоточим най-сетне върху своето – какво лошо има в това? Обществата от нации с нашия калибър (унгарци, хървати, белгийци, холандци, шведи, чехи, словаци, да не говорим за далеч по-малобройни от нас: разни княжества и градове-държавици, и особено, без да споменавам подредената Швейцария... Та надявам се, тези нации не изживяват толкова драматични угризения спрямо т.нар. Велики сили, когато следват националния си приоритет.

  Защо – заговорим ли за Русия, българите се разделяме на враждуващи два лагера! Проблемът следва да се постави по друг начин; в крайна сметка, кое е по-важното за обикновения българин: Русия или България? Тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят ни русофилите, ни русофобите в днешна България. Решим ли този казус, ще отмре основна от причините за раздвоението ни, ще се съсредоточим върху това, което сме, което следва да направим за собствената си държава. Гузната й съвест на бившата партийна номенклатурна интелигенция от доносници и галеници на властта ползва все външни фактори, за да оправдае съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. И Русия, а и руснаците са такава фикция, която и сега продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието и за ожесточението си едни към други в политическите баталии. Не сложим ли край на тази тъжна традиция, която се точи от сто години насам, ще продължим да се въртим в кръг както еврейските племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена дива страст идещите подире ни млади поколения граждани на Република България. 

  Цитираното от Пол Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в оригинал е "A phoenix paperback", с помощта на англо-българския ми обемист речник красиво си го превеждам: "Някакви си феникси от евтините книги". Ами авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определял интелектуалеца като човечец "с очила на носа и есен в сърцето". И тутакси в представите ми изплува някогашен мой приятел, учтивият и сдържан проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020)*****, кой знае защо!

  17 avg. 2000

  Приземявайки, меко казано, образите на т.нар. "ярки интелектуалци", Пол Джонсън внушава разочарованието си от съчетанието на гениалното у човека с неумението у гения да се държи като нормален простосмъртен. Твърде самолюбиви, податливи на бесовете си са тези характери – веднъж изплували над множеството, държат се като вампири, пият жизненост, съсипват не само физическото тяло, но и съществованието на най-близките хора. Повечето, всъщност, са ужасни самотници, обладани от идеята да служат уж на човечеството, но неспособни да обичат човека до себе си. Намусени, горделиви, самовлюбени, маниаци в клиничния смисъл на термина, палячовци, които чудно защо светът приема насериозно. И въпреки това… Какво ли щяхме да сме днес без спомена за тях и техните постижения?

  Сякаш Сатаната за сметка на таланта е обсебил душата им; фаустовци на духа, ала душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш мъдро и смирено в скромността. Струпани от Пол Джонсън накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Какъв ли е изводът все пак! Дали не ни отвежда обратно към прогонването на прогледналите за познанието Адам и Ева от Едемската градина!

  Усилията на зоркия английски есеист не приемам като омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са основно изискване към всеки, независимо колко е талантлив и полезен за напредъка. Или отново става дума за върховенството на Десетте Божи заповеди. В такъв смисъл "Кардиф" е религиозна книга, независимо че не съм религиозен: иде ми наум, докато чета късовете превъзходна публицистика. Ровя из биографичните сведения за Бертолд Брехт (1898-1956), а съседът – десетина години по-млад от мен, тъкмо поема с жена си и двете си деца обратно към Германия, където се е установил преди петнайсет и повече години. Завиждам заради новата му кола, за пътя, дето му предстои, прекосявайки Европа. Обожавам тези дълги самотни нощни преходи с лека кола. Една от постоянните ми мечти е да пообиколя за два-три месеца – от април до края на юли, в компания на чарована млада жена европейските градчета и селищата там край голямата магистрала, която води, да речем, към Париж, а после да се спусна към Марсилия; да се отбия за ден или два в курортно селище на френското Средиземноморско крайбрежие, на което миниатюрно на картата селище нарекох втория от двата си сборника – подготвения за печат от 1994 г., ала неиздаден все още (или никога) сборник от стотина стихотворения "Порто Фино", № 2 подир сб. "Кардиф". Мнозина покрай мен мислят, че съм щастливец. Точно сега обаче никак не смятам, че е вярно. Като прокълнат съм с тези мои драсканици. Превърнал съм се в книжен плъх. Страхувам се да изляза на повече от 300 метра пеш от дома си. От този тип българи съм, за които говорят: "И до тоалетната с колата си ходи".

  Сякаш Сатаната за сметка на таланта им е обсебил душата; уж фаустовци на духа, а душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш мъдро и смирено в скромността. Струпани от Пол Джонсън накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Усилията на зоркия английски есеист не възприемам за омаскаряване, а за призив към естественост и човеколюбие, които са най-основното изискване към всеки, независимо доколко е талантлив и полезен за напредъка. И пак става дума за върховенството на Десетте Божи заповеди. За сребристата му искряща модерна лимузина завидях на младия си съсед; завидях, че е с жена си и с децата си. Той дали знае, че е щастлив? Май не знае, понеже го виждам как ходи навъсен. Имал си проблеми със здравето. И жена му не изглежда да искри от щастие. Или щастието се усеща само когато го гледаш отстрани?

  18 avg. 2000

  Вчера след 14 часа трябваше да се видя с Re. За съжаление жигулата, върху която положих досега толкова мерак и усилия, за да ми служи за тези наши срещи, прояви характер: отказа да запали, прояви се като отмъстителна любовница, която ревнува от съперницата. Подир час и двайсетина минути бях на мястото на срещата – просто минах оттам, и Re. естествено я нямаше. Позвъни ми в четири след обяд притеснена да пита какво се е случило. "Нищо – казвам, – жигулата цял час не пожела да запали. Съдбата отредила днес да не се срещнем." От пет до седем със свекъра на Вера – по-голямата от щерките ми, пихме по две бири в кръчмето до училището в компания на внучката Невена. От Райчо узнавам, че двете ми дъщери и зетят си наели квартира на съседна улица срещу сто лева месечен наем. Отказвам се да ги разбера – избрали са си нестандартен начин да доказват на света колко са независими. На тяхно място бих постъпил по същия начин. Да, всеки сам трябва да трупа жизнения си опит. 

  19 avg. 2000

  Вчера от същото място купих нов акумулатор; и цената – пак 52 лева. Старият "нов" акумулатор издържа две седмици след гаранционния срок от година и половина. От същия продавач го бях купил, та ме гледа съчувствено; вмъкна се в задната стаичка, след малко иде: "Лош късмет! Случил ти се акумулатор от дефектна серия". Оказа се, както рече, негов приятел в същата онази седмица купил и той акумулатор от същата партида. "Съжалявам, нищо не мога да направя. Гаранцията ти изтекла!" И се наложи да се бръкна за точно 104 лева за още един акумулатор в разстояние на осемнайсетте месеца. После пред блока пиян комшия ми изръмжа: "Като си имаш братовчедка, дето бачка в пазарджишкия акумулаторен завод, що не отиде там, ами купуваш оттук? Кой ти е крив! Щяха да ти изберат от продукцията за чужбина. Нима не знаеш, че за нашия пазар пробутват боклуците си". Накъсо, вината ми е, че съм повярвал. Не е нормално българска продукция да съответства на стандартите за качество и трайност. Истината е, че с този акумулатор минах едва две хиляди километра; галех го като детенце.

  У нас, в България, тъй са ни подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с подозрение към всякакъв вид договори и да е готов, че шмекерът може да го измами; значи, по-харно е ти да излъжеш, отколкото теб да те вземат за наивник. Съседите ми от последния етаж се надпреварваха до месеци да се фукат как четири пъти сменяли новата си чешка автоматична пералня "Татран" и как четири години винаги се прали в чисто нова машина. Как! Малко преди да й изтече гаранционният срок, пъхали дебели черги в нея, старите огромни персийски килими, само за да блокират пералната, за да я рекламират като дефектна. "Е-ей, ама предпоследната ни пералня се оказа толкова здрава, мамито й, че се наложи с гаечния ключ върху буксите за електромотора й да дам накъсо, че да блокира. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш с русия мустак, симпатичен и строен, същински англичанин от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина между съседите ми си бастисват сами акумулатора и ходят да го заменят по няколко пъти с нов. "Три съм ги сменил! – хили се 25-годишният Ивайло от седмия етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Айде бе! Няма па аз да се минавам!"

  Видяхме се (като Адам и Ева) с Re., и не беше зле: ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си сред всичките ми разочарования и унижения, които тукашната Райска градина ни поднася всекидневно! Живея монашески, да има що-годе ред в този мой живот. Откривам, че след ударите под кръста щастието пари замайващо в ноздрите ми както свежия планински въздух. Разгледах и проспектите, които Re. ми е донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези пъстри хубости е, че Западна Европа вече са я превърнали в музей, където простосмъртното население на Земята ходи да се докосне до своите мечти и блянове. Ала не мисля, че това там е истинският живот, а отлично подредена търговска витрина на Рая, където праведниците като бледи силуети вегетират от скука. Тук, на Балканския полуостров, пък и малко по на югоизток от нас, е територията на варварите, джунглата с хищници и жертви в истинския им вид. Ако българите ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем; това вероятно е вбитият в пластовете от цивилизациите преди нас жилав Тракийски корен, митичните траки, бриги или фриги, от които сме произлезли.

  20 avg. 2000

  "Личността е по-важна от абстрактните идеи на идеологическата справедливост"; цитатът е от есето за Джордж Оруел (Ерик Блеър е същинското му име), Ивлинг Уо и Сирил Конъли – и тримата са родени в 1903 г., починали съответно през 1950, 1966 и 1974 г. Та тази мисъл на Пол Джонсън съответства на идеята от стихотворението ми "Енергия", писано в памет на приятеля и мой духовен брат, както сам се нарече пред сестра си веднага след погребението на баща им Ангел, Михаил Берберов (1934-1988). Откривам аналогии с писаното в "Кардиф", но "Кардиф" е сборник от стихове, макар философският им ключ да е в стила на този интелигентен и доста ироничен есеист. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 fev. 2023

Илюстрации:

- Фронтмени на медийна власт в София.

- Театър на сенките в древния Пловдив.

___
* "Интелектуалците". Английско издание от 1988 г., българско – от 1994 г. Авторът Пол Джонсън (1928) е английски журналист и популярен историк. Макар да бил свързван с политическата левица в младите си години, Джонсън е консервативен историк, получил образованието си в независимото йезуитско училище Stonyhurst College и в Magdalen College, Оксфорд.
** Свързани с мистична представа за свършека на света.
*** Както агитатор марксист от форумите неуморно се самоопределя за философ. Избиване на комплекс е това може би или съмнение, подтискано с напомнянето "Аз съм философ-психолог, дипломиран при това! Някой да не ме е прочел, да не ме е забелязал, че съм философ-психолог, при това дипломиран в Петербург. Да-да, аз съм философ"... Поначало философията е жизнерадостен стремеж към логическо обяснение на света, а този е злостен като първоучителя си Маркс.
****За случващото се на Балканите след войната от 1877-1878 г. нашите хора пуснали лаф: "България е сестра на Русия, но Сърбия й е любовница".
***** Университетски професор по Българска литература между двете световни войни в Софийския и в нароилите се като манатарки след дъжд университети на дълбокия и не тъй дълбок наш роден прованс. 

Иван Сарандев (1934-2020)

Когато правех политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), Иван Сарандев и художникът Любомир Самарджиев (1937-1999), които съм приемал дотогава като приятели за човечността им към мен, се отдръпнаха като попарени, щом чуха, че правя вестник, опозиционен на БКП, която тъкмо се беше преименувала на БСП. С това преименуване партайците заграбиха табелата "БСП". Друга партия под това име бе регистрираната на 31.ХІІ.1989 г. с председател Йордан Велков. С фалшифицирани протоколи обаче бе елиминирана не само онази БСП, но и първата у нас след Десети ноември 1989 г. – истинската Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров. За сведение вж. БТА: "Паралели", Прес-служба "Куриер" – "Експресно издание. Нови политически и обществени сили", с дата: 21.ІІ.1990 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1195.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1195.) 

  Има мъже, които превъзхождат жените с красноречието си, но нито един мъж не притежава красноречието на женските очи. – Макс Вебер (1864-1920)*

  24 fev. 1994 

ВАШЕ СИЯТЕЛСТВО** 

Моето уредно и сладко, мило момиче

настоява да му повтарям, че го обичам,

и колкото по-често, и колкото по-честно,

толкова ще й е по-приятно и интересно.

"В противен случай – повишава ми тон, –

ще смятам, че си смотаняк и галфон,

който не проумява какво любовта е

и как същата тази любов се ласкае

от подаръци не – понеже сме бедни,

но от онези познати думички дребни,

от които ясно и точно да се разбира,

че сърцето ти за мен да бие не спира!" 

И тогава й казах, че доста ги има

такива палячовци, навити с пружина:

натиснеш бутончето гальовно, и хоп –

чува се глас чак от черния им дроб,

който ласкателен глас при безутешни

 и извънредни ред други обстоятелства

Ви се кълне в любов, Ваше сиятелство.

Ала любима, дали ще си сигурна ти,

щом ласкателят внезапно изчезне,

когато пред трагическа някоя бездна

Палячото като преспа сняг се стопи,

докато мълчаливият в битката влезне

мълчалив, изобщо, без приказки много,

само и само да не изпаднеш в тревога?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 fev. 2023 

Илюстрации:

- Младото момиче е цвете в полето!

- Проблемът й е има ли ти доверие. 

___

* Немски социолог и икономист. 

** От ръкописа "Порто Фино" (1994). Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1194.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1194.) 

 Родът е голяма работа, не случайно в българския ни бит е останала от старо време приказката за джинса и момата от сой, кога търсели да се сродяват. Котка да вземеш, от сой да е! – Аноним (1947)

  20 uni 1996 

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

  Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, по-известен като Борис Дявола, не знам дали e ходил на война, но го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за последния от петимата братя от Харманли Димитър (1909-1961), Дончо (1910-1954), Атанас (1912-1974), Стефан (1920-1986) и Кирил (1922-1983) година и нещо след като Кирил се връща от кървавите сражения на Българската армия с нацистите от вермахта при река Драва в Унгарската Пуста. Тъй че четири поколения мъже преди мен са основа на личните ми отношения с България. Името ми (да бях следвал испанската традиция) би трябвало да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов... Бояджиев. Ангел от Керемидовия род (единия от четирите рода, основали село Калугерово след бягство от разграбеното от османлии Търново) убил турчин или двама турски чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак, се заклел да отмъсти на турците, ала на фронта умира не от куршум, а от болест, издъхнал от холера, че не посегнал да яде от мухлясалия хляб. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с майка си Елисавета, баба си Мария и две години по-малката си сестра Мария.

  Пожелал я овдовялата Елисавета за жена заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре, тя харизва своите две рожби на свекърва си, па се преселва в дома на Тодор да се грижи за чуждите сираци.

  Ангел е от Хвърковатата чета на Бенковски, тежко ранен в сражение, отвели са го в Калугерово и там показно бил заклан на дръвник на 21 април 1876 г. Жена му Мария била доста млада и хубавица ще да е била, пък той кмет. Ще да е бил към 35-годишен, когато трима мераклии от съседна турска махала го посещават в дома, и както гласял неписаният закон на на ятагана, разполагат се в дома му като господари, ядат, пият и се веселят. Посегнали да се гаврят с жена му. Съблекли гола младата първескиня да им прислугва, а мъжа й Ангел заставили насред одаята диван чапраз да им стои – да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се понапили, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин на Ангел да го съпроводи, да не се спъне в разкаляния двор. Там Ангел докопва секирчето от плета и бастисва единия, двамата ли; третият успял да побегне. Връща се оцелелият на следния ден с глутница нахъсани чапкъни от околните турски махали... И Ангел забягва в гората.

  На този дръвник са посечени стотици българи... Станало преди или непосредствено по време на въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, калугеровчани плащали данъка си не на султана, а на местния мъжки християнски манастир "Св. Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия; важно ми е, че случаят се помни в Калугерово, Пазарджишко, та когато най-малката от четирите щерки на Борис – леля ми Виолета (1932-2014), сто години по-късно, в 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци прокарват вода и ток до имота й чак горе, на рида над селището – нещо, което инак отказвали на закупилите калугеровска земя заможни столичани.

  Екзекуцията на Ангел била показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Тъй си тръгва от белия свят едва 35-36-годишен, в разцвета на силите. Ала може и по-млад да е бил; споменава го в спомените си възрастен четник от Калугерово – Тома Гергьов Сираков (1834-1926)*, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хуква с пеленаче шестмесечно и още некръстено на ръце. Разправяла на внуците години по-сетне как треперела от страх под дървено мостче над реката Тополница, докато над главата й изтрополели копитата на онази башибозушка потеря.

  По онова време била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане за нея вече нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост, мисля си, не толкова въстанието, колкото Османската власт й затрива съпруга Ангел; тази ми е прапрабаба. Пеленачето, по-късно кръстено в Пазарджик, е прадядо ми Ненко, че върху ненките си го изнесла от ужасиите майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Османска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, това не зная, но умира от холера нейде в окопите на Егейска Тракия, доколкото съм чувал в рода, че не посегал да яде от мухясалия войнишки хляб.

  Тази негова хубава млада съпруга повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея наследство в дома на родителите ми в Пловдив e крачната машина "Сингер", Made in USA, която баща ми измъкна изпод въглищата в дядовата къща, почисти я от ръжда, направи й плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

  Два сирака оставя сърцатият син на Ангел Керемидов, Ненко – Борис и Мария. Щом бил шестмесечно бебе през пролетта на 1876 г., значи в трийсет и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета (прабаба ми) по онова време е 24-25-годишна и я пожелал за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от село Мало Конаре, ала не пожелал рожбите й. В знак на голяма любов приписва й три и половина декара земя в землището на село Хаджиево край река Марица, по средата на стария разнебитен път Пловдив-Пазарджик, по който много пъти сме пътували, преди да се роди сестра ми Ели (1954): харманлийският най-малък син Кирил, пазарджиклийката, най-голяма след смъртта на кака си Вяра, Надежда, и между тях – на възглавница върху дръжката на задната седалка аз – четири-петгодишният внук на Борис Дявола, по стария бетонен път Пловдив-Пазарджик, строен по царско време. Имам смътен спомен за пътуване с неговия цюндап 200 кубика, с който се състезаваше, или с енесюто с кош БМВ Ромел и как се е спукала гума, баща ми е свалил едното колело и лепи, а майка ми извади от торбата кутия с прясно опечен рано сутинта и още топъл кекс. И това – стотина метра преди отбивката вляво за Хаджиево, под един от редица брястове с дебел дънер току в канавката сред избуялата през май-юни трева.  

  Подир смъртта на баща си и забягването на майка си, 14-15-годишният син на Ненко – Борис, издебва един ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в дома на вдовеца от Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите. джерамета. Скоро да се прибираш!" – такива били уж думите му. Дарената земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест. Парчето от три и половина декара тракийска плодородна пръст край Марица ми е наследство, мое и на сестра ми. Сега, като помисля колко тъничка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми иде на ум: жените в моя род по майчина линия раждат за пръв път, почти навършили 20-21 години. Така e с баба ми Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, а и моята дъщеря Вера роди в двайсет и втората си година момиченце, което кръсти Невена.

  Дядо ми Борис си взема за жена пристанушата** от Перущица Невена, двамата имат пет рожби: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1926), Василка (1928, родена навръх Васильовден) и Виолета (1932). По съвет на по-големия си брат Гълъб, Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; а ни една от рожбите си не кръщава на свекървата. Случайно ли е, питал съм! Има неща, които не се прощават. А Борис Дявола от малък бил буен, самостоятелен, независим. 16-годишен се отделя от майка си и започва пари за имот да събира, като чукач на коноп за близката въжарска фабрика зад канала в Пазарджик. Другите чукачи вадят по норма – норма и нещо, той – по две и повече правил на ден. Според една от версиите, оттам е прякорът, с който станал известен на пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали за него.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 fev. 2023 

Илюстрации:

- Май 1941 г. майка ми Надежда, любимка на Борис Дявола.

- Невена и Борис в една от петте си лозови градини, 1941 г. 

___

* ...Около пладне мъглата се дигна, излязохме на едно място, където се видяха няколко колиби. Бенковски ни събра и изпрати десет души с коне, като им даде пари да намерят брашно, а ние се разпределихме да ги (Бенковски и останалите) пазим, докато (десетимата изпратени за брашно) дойдат. С тези момчета беше и съселянинът ми Ангел Керемидов – момък храбър, решителен, както и Мите Дудьов от село Лесичево, който бе ранен от ятагана на един турчин, когото срещнах на 21 април, излизайки от село, между Лесичево и Калугерово. Раната бе доста голяма на лявата ръка. Мина около час. Пристигна един копривщенец на кон. Каза, че ги нападнали башибозуци, Той убил един читак (пренебр. турчин). След малко пристигат още неколцина от дружината, като ни се оплакаха, че пушките не хвърлят (не стрелят, овлажнял им барутът). На това място паднаха от нас двама мъртви и двама ранени. Единият от умрелите бе Ангел Керемидов, когото споменах по-горе, а вторият бе черногорецът Саво. След това пристигна още един от дружината, ранен и в двете ръце. Това момче беше бакърджийче. Доктор Васил, когото по-късно обесиха, му направи операция, като извади от едната му ръка куршум, качихме го на един кон и се върнахме назад... Вече мръкваше, а не знаехме де да идем. Вж. "Април 1876. IV революционен окръг: Тома Сираков, Георги Христов. Спомени за Априлското въстание" – https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/ct-menu-item-11/%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5/480-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB-1876-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%8E%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5,-%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D1%89%D0%B8%D1%86%D0%B0,-%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%83%D1%80%D0%B0,-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B0,-%D0%BF%D0%BE%D0%B8%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B5,-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%B0,-%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D1%83%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%BE,-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BE-,-%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA.html?start=26 Доктор Васил е обесен там, където от 1908 г. в пловдивския квартал Мараша се издига черквата "Свети Георги", на улица "Янко Сакъзов", срещу къщата, където сега живее сестра ми. 

Паметната плоча сред днешния град Калугерово, Пазарджишко на бойци от Хвърковатата чета на Бенковски, където са имената на двамата братя Георги и Ангел Керемидови под № 14 и № 19.

** Мома, която пристанала (разг.), сама отишла при момъка, комуто близките й не пожелали да я дадат. Не я давала за невеста майка й – вдовицата прабаба ми Спаса, че Борис по онова време бил 17-18-годишен фукара (беден), докато Перущенският род х.Трендафилови бил сред най-заможните. Споминалият се едва в 36-та си година Гочо (Георги) се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, от Близкия Изток докарана в Перущица. Знаел турски, гръцки, арменски, та местните и заради благия му нрав го ползвали за кадия, когато имали да решават спорове помежду си. Баба ми Вена по характер, ще да се е метнала на баща си. Бел.м., tisss.