Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 2 ноември 2019 г.

НЕУКРОТИМО

НЕУКРОТИМО
В чест на Франсоа Вийон, един от духовните ми учители 

Посърнал като пън, мечтая морски бури;
мърморя малодушно, авантюрист по кръв;
животът ми е сън, ала мечтите – щури;
в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.

С плесник ли през уста подлец ме поздрави,
целувам му ръка и шепна: C'est la vie*;
унил, сразен и плах, се чувствам уважен,
за залък хляб от страх треперя всеки ден.

Добре ли съм приет, изпадам в тежък смут;
световно слаб поет, с това съм най-прочут;
обзет от кротка леност, тресе ме адски бяс;
рекат ли ми: Студено... Горещо! – кряскам аз.

В лайна и кал овалян, се перча като бог;
лъжеца нежно хваля, но с честния съм строг;
изпитвам гняв, когато цената ми расте;
които ме ругаят, най-близки са ми те.

Рекат ли ми: Глупак си – знам, готин бил съм с тях;
не знам какво е щастие, но знам какво е страх;
сърцето щом ме свива, свирукам окрилен;
бездомен, безпаричен, не знам по-ларж от мен.

Нещата щом наред са, излишен ставам аз;
щом хлябът опече се, в душата ми е мраз;
щом моето момиче рече ми: Сладък мой! –
разкършвам раменете и втурвам се на бой.

Но видя ли я люта, по-мила ми е тя –
кога ми бие шута, добре сме в любовта
и тъй във изнемога минават ден след ден
със сладката тревога ще може ли без мен.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 28 noe. 1997 edited by 2 noe. 2019

Илюстрации:
- Неспокойният дух на Европа Франсоа Вийон (1431-1463) в затвора (горе)
–––
* Такъв е животът (фр.). Бел.м., tisss.

ГЛУПОСТ, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

ГЛУПОСТ, НАГЛОСТ
И ВЪЗТОРГ (1.)

Четиво с продължение

  12.05.2001. 

  Може би има щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключенията, потвърждаващи наложилата се, особено през последните десетина години (значи от 1997 г.) идилия в горния курс на Българското училище. В Българското училище днес царува откровено яростната безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл учителят, а не възпроизвеждащият по папагалски заимствани пози държавен чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи, е последното усилие да се удържи достойнството на личността в днешна България.

  Младите няма как да разберат какви унижения налага върху учителското поприще тоталният хаос в държавата; липсва им опит, а и сянка от старание да усетят тази печална лична драма. Младите в училище са свежи, бойки, напористи, с добро самочувствие; и в това не би имало нищо лошо, да не бе великолепната жизненост отлята в пищни форми на наглост, в крещяща липса на домашно възпитание. Вилнее откровена гавра с учителя. Мога да изреждам случаи не само от моята педагогическа практика, а и от годините, когато сам съм бил ученик в едно от пловдивските средни училища, когато нормално в ІХ-ХІ клас паралелките бяха по седем-осем, и то препълнени от ученици. Защо е така? В учителите ли е причината? А дали народът ни е поначало груб, невъзпитан и циничен спрямо всичко духовно?

  Не смея да обвинявам днешните шестнайсетгодишни. Шестнайсет-, седемнайсет-, осемнайсетгодишните днес следват модели на поведение, които обществото на възрастните им задаваме. Нарушаването – не случайно, мимолетно нарушение, а целенасочената подигравка с правила и норми, с писани и неписани закони за благоприличие се приема днес в България за тържество на артистичността. За уважение към човека и смирение не може и да се говори. Обричаме сегашното ни младо поколение да бере и в бъдеще все същите плодове на неандерталщините, от които страдаме като нация. Имам си естествени възражения срещу недомлъвките и начина с много приказки нищо да не каже у Симеон Сакскобурготски, но масовият българин за някакви два-три месеца след появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на тълпа хлапета, наплашени от безскрупулни политици и от безгръбначните ни интелектуалци.

  Потресени сме от себе си, но и няма да го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, израснали в лапите на лицемерстващи вождове и партийни величия. Сочеха ни партизаните като пример за доблестно служене на Отечеството, но оцелелите след Девети (септември 1944 г.) партизани с малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; ако все пак бяха стойностни личности, тях ги държаха далеч от пряката власт, ползваха ги единствено като първа отбранителна траншея за подчинение спрямо СССР.

  Завръщаме се при корените си, но сме силно объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как тинята изкипя на повърхността и ни замъгля зрението! Но за всичко това ни отмъщават сега нашите деца. Да, у тях отсъстват романтичните ни илюзии, но им липсва и добрият пример. Не можем повече да бъдем пример за тях, та ми е тъжно заради всеки истински добър учител, когото невежествената тълпа с гаври и проклятия разпва на кръста, докато наивно бленува как някой на бял кон ще долети отвън да ни оправя батаците.

  Българското училище днес вони на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова пренебрежение и дивно нехайство към възпитанието и училището, сбрани на едно място. Лицемерието по Живково време не смърдеше толкова! Да си учител, в прекия смисъл на това понятие, днес е героизъм. Критериите от миналото са отречени; по камбанарии и минарета уродливи джуджета възвестяват законите на джунглата, назовават внимателно планираната отвън разруха в държавата ни кой знае защо "демокрация", но това не е демокрация, а преди всичко власт на цинизма и невежеството. Ето текст, писан вчера през четвъртия и петия учебен час, докато приготвях училищно табло за Деня на славянската писменост и култура с текстове и илюстрации от едно отдавна отминало време, когато Училището, макар и външно, изглеждаше мечтания Храм на науката и възпитанието.

     ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО
  
     Което е било, си е отишло,
     и все пак в нас е още живо то –
     навярно спомените са излишни
     като варак, подобен на злато.

     Училище, с теб бавничко стареем:
     звучат различно детските ята,
     ала учител просто е идея –
     учителят не може да е стар!

     Науката е храм и плодна нива –
     да се погледнем честно във очи:
     животът е една голяма книга
     и школското звънче докрай ечи.

  Налепих върху листове от кадастрон едри цветни фотографии от 1983-85 г. с оживените ведри лица на учители и ученици, с националното ни трицветно знаме и в ученическа униформа (всяко училище си имаше своя униформа), с фанфарна училищна музика, светнали от майското слънце класни стаи; и сред фотосите с флумастер нанизах текста, писан специално за срещата надвечер с бивши наши випускници. Поканен бях, но не отидох. Какво да им река, пък и защо ли!

  13.05.2001. 

  Съсед чат-пат ми гостува: играем шах, пием кафенце, чай, някога – бира, бъбрим си за политика, книги и пр. Някога Георги Въргов, родом от Златоград, но с родови корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му е плътен, изразителен мъжки глас, внушаващ респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но остана ли сам вкъщи, пак си ги рецитирам ония стихотворения от младостта. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие хубавата поезия". От тема на тема, захващаме спор за двава от известните писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен читател на Хайтовите люти статии в яко назидателния вестник "Нова Зора", Гошо говори срещу Радой Ралин, значи: как може Радой Ралин да е до такава степен безскрупулен, и все в този ред на мисли. Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно писател с авторитет, какъвто е Хайтов, да слиза тъй ниско в лакърдиите си, с които се явява пред публика.

  – Злобният тон – говоря му на моя приятел – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е така да се пали умен човек; глупакът може, но за писател, не някой си самозван писарушко, е недопустимо спора да превръща в махленска свада.

  – Че защо не! – люти се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето аз, например, дълго време съм вярвал на Радой Ралин и на писаното от него, слушал съм го как хубаво говори за демокрация, за права. А всичко у него било двуличие. Ами че този Радой Ралин куп гадости извършил! Да не беше Хайтов, тия работи откъде бих ги научил?! Зарежи, не ми говори повече, Радой Ралин бил много подъл човек!

  Нервира се кроткият ми съсед, та се чудя какви беди може да създаде личност, която не успява да се задържи на нивото на дарбата си. Талантливият писател, както и всеки човек на изкуството, поначало е духовно лице, учител на нацията. На учителя от Бога не е позволено да бъбри невъздържано, да се явява с фанатично опулени от злост зъркели, колкото и за праведен да се мисли. Че точно в гневната разпаленост е манипулацията над всички нас. "Истината носи спокойно сърце" – твърди Уилям Шекспир (1564-1616). За да си изработя мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, а не точно в този момент някой с юмрук да блъска по вътрешните мои везни. За мен това е посегателство, отнемане на мое основно лично право.

  В японското общество, в разтерзана, обезверена Япония подир Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на една нация се започва с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува дали Радой Ралин му е дал поводи да говори така зло срещу личността му – същественото за мен е, че двама стойностни автори в пост-тоталитарното ни публично пространство се сриват. Защо ли у нас всеки издрапал малко над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога? Ако не е простотия от фанатизъм и грандомания (така присъщи на Глупостта), какво ли друго ще е! И резултатът от тези упражнения – никой никого не слуша, всеки живее със своята велика, неоспорима, крайна, и точно затова жалка "истина". На простака всичко му е ясно, той винаги е прав и няма да се откаже просташки да ви почуква с показалеца си по челото.

  07.01.2007. 

  Разговорихме се вчера с отчето Иван от пловдивската черква "Св.св. Кирил и Методий" и други двама на пет-шест метра от ямата, докато двамата манговци я засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе приключил, отецът беше изприказвал утешителното си слово за смисъла на човешкия живот, за Божията милост, Вярата и Любовта, за нравствеността като висша промисъл, и после с издълбоко звучащ баритон излял черковното си песнопение, докато ние, десетина опечалени близки или съседи на 77-годишната Катерина минавахме за Последно сбогом и прости.

  На двайсетина метра зад нас току-що ми бяха посочили гроба на известния от соца пловдивски архитект Боян Чинков*, починал през 2002 г.; едва разчетох онези цифри върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел – пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана темата, че се бяха сбрали тук все бивши хлапаци, македончета от някогашния Кючукпариж, а отецът – около 55-годишен, достолепен, по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това сегашното младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви цинизми, какви идиотщини вълнуват младите! Нищо свято няма за тях. С всичко и всички се подиграват. И никого не бръснат, към никого не изпитват уважение"

  Мислех да се обадя, да му възразя, но когато чух и другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан, какви ги редят, само рекох, че добре ги знам младите, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета. Дали имаше смисъл да споря...? 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 noe. 2019 
___
* Арх. Боян Чинков (1899-1979) http://www.librarysm.com/chinkov.html). За него, говореха, се застъпил пред някогашните шефове на БКП самият Шарл дьо Гол. Инак партийците одма да са го пъхнали в концлагер, или още по-зле – да са му светили маслото. Един от многобройните му анекдотични случаи... Уговорил в мекичарницата срещу пловдивската Централна жп-гара, че плаща цялата сутрешна продукция, излязъл и се провикнал: "Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са на вересия!" Че като се юрне онзи ми ти народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, олелия до бога, кавги. Чак на жп-коловозите отвъд гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни, натискали се обичайните кротки до онази сутрин клиенти към авантата. Някои се редили по четири-пет пъти и пак се натискат, пак с шамари, колена и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер ред да въведе; взел си и той от безплатните мекички, сръбва си бозичка, с пълна уста говори: "Ти-и сеа, другарьо Чинков, що черпиш, по къв повод?" А Чинков рекъл, ама по-височко, че повече хора да го чуят: "Ей така ще сме, старши, при комунизма – всекиму според потребностите, хем без пари, хем и колко му душа сака!" Друга история. В магазина за обувки срещу някогашния НарМаг на Главната (търговска улица на пъпа на Пловдив), посред най-многолюдната навалица избира си арх. Чинков патъци, обръща ги, опипва подметката и все недоволен. "Какви ги желаете?" – пита продавачката. "С по-големшки грайфери да са – рекъл, и вече към тълпата: – На тия тук грайферите им са плитки. В комунизма по мед и масло ще ходя, та не искам да се пързалям!" Бел.м., tisss.