Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 17 април 2017 г.

Story – НИЕ ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

Книгата, на която не било писано да види бял свят



Глава VIII

НИЕ ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ


    Кавръкова напусна класната стая с вид на махленски побойник. Освен за опера трябват пари за рейс, за хапване. Ще рече Тотю: "Парите да не ги рина с лопата?" Ето математика в живота! Как да го убедя да се изръси, като на негово място и аз щях да се озъбя. Но го намирам в добро настроение. Перна ме по врата, засмя се:

    – На ти пет лева, Иване, може в операта да ти е хвърлен пъпът.

    Хм… Ако той не знае, аз ли да знам къде ми са хвърлили пъпа! Най-вероятно в кофата за боклук… или прадядото на Мики го е изял. Горя от желание не за опера, разбира се. С приятелчето Захари ще духнем, докато народът крачи към Градската концертна зала, да пробваме колко сме точни на стрелбището в Цар-Симеоновата градина, ще се повозим на виенското колело, на синджирните люлки, ще дразним маймуните от цирка срещу хотел "Лайпциг". Въртележката с дървените кончета ще повъртим собственоръчно. Ще наминем и към езерцето с Бронзовото рибарче зад обществения кенеф срещу Пощата да видим как живеят рибките зиме, дали между простите мренки не са се появили вече и златоперки.

    Човек обаче едно мисли, съдбата – друго.

    В два часа подир обяд киснем зад предпоследната спирка на тролей № 5. Ток няма. Тролеите дремят като връзка кренвирши по дължината на Цариградско шосе от Домостроителния комбинат ча-а-ак до черквата "Света Петка". Пука им на онези от електроснабдяването за операта "Фауст" на Гуно! Крещим ние, гоним се около спирката. Плезим език на префучаващите коли и на турските автобуси. Правим им мръснишки жестове. Показваме колко силно желаем да отидем на опера. И значи, представлението ние го започнахме още тук. Бяхме цели пет паралелки възпитани в условията на крайния градски квартал българчета: два девети класа, два десети и нашият IV-е. 

    Големите флиртуват, което ще рече: правя се на хитър пич или на тъпа мацка, ние пък от нашия IV-е сме нормални, което ще рече: квичим, блещим се и се кривим като диваци, крещим цинични думички.

    За да не ги намразят чакащите наоколо, учителките се скупчиха зад павилиона с гевреците. Правят се, че нямат нищо общо с нашата глутница. Няколко момиченца обаче току притичват до укритието им, пискливо се мазнят:

    – Госпо-о-ожо… А нашият тролей, госпожо, кога ще дойде?

    Онези в укритието правят свирепи физиономии, заемат страховити пози, пулят очи притеснени. Съскат на диалект:

    – Ссопри са ма, гад ссмотана! Шти ссмачкъм главата!

    Към три часа, когато до началото на оперното представление остава не повече от половин час и мнозина от квичене, бяхме премалели, допухтя очукана чавдарка*, да й се чудиш как още не се разпаднала. И се юрваме. Кондукторът ни посрещна в настроение, като свои: псува скъсаната жица, градската управа, и господин кмета Гърмидолски. Другите атакуваха в движение появилия откъм подлеза блестящ от чистота чисто нов икарус… 

     И сме вътре в чавдарката.

    Не стига, че толкова чаках, ами ще им плащам билет, как па не! – навивам се да мина гратис. Издебнах кондуктора, промуших се зад гърба му. Същото пробваха и други двама. Първият мина. Втория го хванаха. Вдигна се олелия, чавдарката спря. Шофьорът кълне, сякаш цигани са му обрали апартамента.

    Гратисчията си плати трите билетчета като наказание, че се опитал да излъже, и залепна за нас, двамата гратисчии, мрънка като просякиня:

    – Хайде ве, приятели! Дайте по двайс стинки поне!

    Моли ни се, ама ние сме глухи. Какъв приятел съм му, ха! И онзи тръгна да ни издаде. Батко един от горните класове го улови за гушата, каза му така, че и ние да чуем: "От теб тарикат не става. Прибирай балалайката, че зло да не те сполети".

    И онзи си подви опашката. Застана зад шофьорската кабинка с отчаяния вид на хазартен играч, потрошил пари. Изхлипа емен-емен издълбоко, стиска като котешко лайно трите си билета за градския транспорт.

   И ето че сюрията ни вече залива Главната**. Хората ни гледат учудени. Крачим бойки, жлъчни. От гюрултията трябва да се разбере, че сме именно ние – варварите от крайния квартал зад циганското гето. Движим се като лавина.

    Питам баткото, който ни отърва от онзи досадник, какво е Фауст.



    – Фауст е Перко – рече. – Дъртият Фауст сключва договор с Дявола двайсет и четири години да е млад пич и да чука петнайсетгодишна.

    – Ей! На това ли му викат Перко Наумов?

    – Дребен, не ги чаткаш тези работи – изсмя ми се.

    Нахълтваме в двора на Театъра.

    Строяват ни в колона по двама, конфискуват ластиците, скобичките от кламер, масурите, фунийките с топлийка. Пребъркват за слънчоглед. Лелка с разранени от херпес устни на всеки връчва нещо, върху което пише "Теляк за баня. 40 ст." Под виолетов печат "НЕВАЛИДНО" личи надпис: "Градски съвет за изкуство и култура: 3 лева". 

    Ега си! На опера ли сме, или в старата общинска баня?

   Ето че се появи рота български войници – лъснати-бръснати, ухаят на вакса, на одеколон и ментовка. Суетят се тук като мухи без глава и двайсетина курсистки от акушерския техникум "Мара Малеева". Войниците пущат мераклийски лафове към бъдещите акушерки, а бъдещите акушерки се зачервили като готвачки край фурна. Двете групи като натровени се гледат и с приятелчето тутакси отложихме ходенето до цирка, маймунките и езерото. Ами че угасят ли светлините в салона на Операта, има да стават къде-къде по-любопитни неща отколкото в клетката с маймунките.

   Столът тук не е стол, а диван в тъмнозелено сукно – хем мек, хем пружинира. Далече напред е сцената. Прожектори хвърлят в мрака снопове светлина. Завесата е кървавочервена, със златни ресни. Тънем в полумрак. И ето, започна се...

   Фауст се оказа бидон за туршия с козя брада и коцкарски мустак. Върти оченца, мяука (нещо там пее или говори), на ниските тонове приклекне, смали се някак, на високите аха-а да литне към тавана, надигне се на пръсти, издължи се – същински маркуч.

    Мефистофел ми се стори добре познат, напомня куция Фердинанд от бирената фабрика "Каменица". Това лято Фердо ни преследваше със сап от мотика, видеше ли ни да се навъртаме покрай касите с прясна топла бира.

   Любимата на Фауст беше анемично създание, отпред плоско и отзад плоско като талашит. Ами че тази Маргарита само припадаше! Измъчихме се с нея. Що ги пускат мършавите певици? Нямат ли сред певачките по-пухкавки?

   По едно време на сцената нахлуха балерини. Дупенцата им розови, рипкат като козички. Пищим от възторг, ръкопляскаме, вълнуваме се и разбира се, спукахме се от кеф. Наистина, балерините бяха най-хубавото в операта на Гуно.

   В края на първо действие скоклите изведоха ситен господин. Наобиколиха го и му се натискат коя първа да го целуне, но това не му оправя настроението, муси им се пенджуекът***, демек, ще ви разплача аз мамицата, ще ви дам да се разберете!

    Общо взето, менажерията, която разиграват отпред, не е кой знае колко скучна. От последните редове на партера обаче отекват яки плесници, жарки предложения за интимни радости разпръскват в полутъмната зала флуидите на страстта. Ври и кипи зад гърба ми. Очевидно е дяволски интересно, та ми докривя що не съм вече пораснал, да се омешам и аз с бойците и акушерките. От нерви се затръшках върху плюшения диван. Вдигна се облак прах. Наоколо кихат, кашлят, шъткат, гневят се.

    Извлякоха ме двама от оперната трупа, като гнил зъб ме изскубнаха от стола, в който се бях впил с нокти и лакти. Във фоайето три лелки ме уговарят да си тръгна, да вървя след носа си само напред, към изхода.

   Довтаса и Кавръкова. Сложи длан на рамото ми, загледа ме майчински, каза да помисля дали да се връщам в салона, понеже това няма как да стане, абе, може да стане, ама само през трупа й.

   И ето ме отчаян по Главната, свирукам си онази песничка за двама приятели и любимото им момиче; третият (дето първи целувал момичето) трябва да я остави: "третий должен уйти", както се пее в песента…

   Във фирмения магазин на "Адидас" срещу кръчмата "Москва" пробвам немски маратонки за някакви си 260 (двеста и шейсет!) лева. На далавера ще съм, купя ли тези спортни патъци! Абе ей, господа търговците, вие мен за абдал ли ме вземате?

   Продавачът – двуметров хладилник "ЗиЛ", стои на изхода. Фръцкам се аз пред огледалото, а Гигантът ме наблюдава. Кой ще купи тези маратонки, бе! Такава стока купува ли се от нормални българи?

   – А маратонки присвяткащи и с амортисьори да ви се намират? – питам, колкото лаф да завържем с гиганта, да разбере той, че ми е интересен занаятът му.

   – Кат ти шибна един, ше видиш ти светещи амортесиорри! – избоботи.

   От яд си купих три валма захарен памук. Двете излапах, а с третата къделя се мушнах обратно в салона на Театъра. И чух как Марияна от нашия IV-е циври, а любимата на Фауст се пльоснала по очи пред картонения замък и мъжкият хор на Общинската хармония я оплаква. Започна да ми се гади от толкова музика, всичко по мен лепне. Дадох захарния памук на Мариянчето. Слушам я умилен как сладичко мляска в мрака сред може би най-печалния епизод от трагедията "Фауст" на Гуно.

Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 18 apr. 2017
––––
* Рожба на родния гений, чавдарката е 42-местен автобус, чийто ауспух пълни каросерията с пушек. Подобни на тези душегубки са унгарските икаруси, които ръсят тонове сажди из българските градове.

** Старата търговска улица на града. 
*** От игра на табла, пендж-у-ек (5:1): Незначителен.