ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1250.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1250.)

    Да воюваш с каменния войник на хълма, защото пази памет за армията, освободила Европа и света от нацистката чума, ако не е глупост, какво е! Да бленуваш на негово място да монтират рекламна бутилка на фирмата "Кока-кола", ако не е най-жалък вид подмазвачество за широко скроения пловдивчани, какво ще да е? – Аноним (1947)

 7 apr. 1999 

ВАЛЕШЕ ДЪЖД НАД БРЕСТ*

На Соня и в чест на Жак Превер

Спомни си, Ирини. Валеше дъжд над Брест,

струяха светлини над улицата сива,

часовникът ми бе блокирал точно в шест

и някакъв пиян шофьор тъкмо завива,

червеният трамвай – таз коледна играчка,

засече лошо форда и някак си го смачка

ей тъй за миг почти със нокти на орел.

Със нокти на орел Съдбата в миг се спусна

и ние двама с теб седяхме там без чувства,

без дъх. И ужасен, там някой се провиква:

"Къде бе, идиот? Ах, тъпа проста тиква,

не виждаш ли къде, не знаеш ли кога,

та толкоз идиотски си тръгваш от света!"

Спомни си, Ирини. Не беше нито Брест,

ни с тебе сме били, но всичко виждам ясно,

единствено си мисля как, колко е ужасно,

че някой ден дъждовен ще си отида в шест

и всичко в твоя свят за миг ще се обърне

със поглед, впит назад към миналите дни,

когато сме стояли случайни, безразсъдни

и дъжд отгоре тъкмо започвал да вали.

Душата на шофьора край нас е прелетяла

и някъде отгоре като свещена крава

сам Господ Бог ни гледал студен, невъзмутим

как в своя сив живот безцелно се въртим

и миговете тихо зрънце подир зрънце

изцеждали са стихове от твоето сърце.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 apr. 2023

Илюстрации:

- То е памет и за моя мил баща фронтовака**.

- Момичетата на моя град са бетер парижанки.

___
* Соня Пехльова с псевдоним Ирини (1977), израснала в Пловдив артистична натура, на чийто стихове съм се радвал като влюбен шестокласник.

 Автор на "Barbara" е Jacques Prévert (1900-1977), на снимката:

Rapelle-toi, Barbara.

Il pleuvait sans cesse sur Brest... 

"Барбара" е може би най-разтърсващата военна поема на французина Жак Превер, посветена на дъждовен спомен от фронтовия френски град Брест от годините на Втората световна война и на двама млади, чиято любовна магия е най-красивото преживяване, по-силно и от смъртта.

     Спомни си Барбара
   валеше дъжд над Брест от сутринта
   и ти усмихната вървеше
   сияеща и мокра и весело ти беше
   под тоя дъжд

   Спомни си Барбара
   валеше като из ведро над Брест
   Аз срещнах те на улица Сиам
   усмихваше се ти
   и аз ти се усмихнах сам
   Спомни си Барбара
   не те познавах аз
   и ти не ме познаваше
   Спомни си
   спомни си оня дъжд тогава
   недей забравя
   Един укрил се в безистена мъж
   извика името ти изведнъж
   о Барбара
   и ти към него хукна през глава
   сияеща щастлива с мокра рокля
   и хвърли се в прегръдките му мокра

   Спомни си Барбара спомни си за това
   и ми прости
   че без да се познаваме говоря с теб на ти
   На ти говоря с всички които ги обичам
   макар да съм ги зърнал един-едничък път
   на ти говоря с всички които се обичат
   макар и да не ги познавам лично
   Спомни си Барбара
   недей забравя
   дъжда и мъдър и щастлив
   по твоето лице щастливо
   над тоя град щастлив
   дъжда над залива
   над Арсенала
   над кораба от Уесан

   О Барбара
   каква ужасна гадост е войната
   къде ли си сега и ти самата
   под тая сприя непрестанна
   от кръв от огън и стомана
   И онзи който цяла в прегръдка те побра
   тъй влюбен и щастлив
   дали е мъртъв днес или е още жив

   О Барбара
   вали проливен дъжд над Брест
   тъй както някога вали и днес
   но не е същото сега е тъжен ден
   дъждът ужасен мрачен и студен
   Това не е дори и урагана
   от огън кърви и стомана

   Връхлитат само облаци небето

   озъбени ръмжащи псета

   които мократа си козина над Брест

   разтърсени отърсват

   и глутницата им далече някъде се пръсва

   за да умре далече някъде от Брест

   от който Брест и помен няма днес. 

     Превод на Валери Петров (1920-2014). 

** Група озлобени нещастници – пришълци в моя роден Пловдив, не проумяват простичката истина, че на втория по височина хълм в осемхилядолетния град се издига символ и памет за достойнството и честта на обикновения войник, жертвал живота си, за да отърве света от нацистката чума. За мен каменният руски войник над Бунарджика е памет и за моя мил баща, 22-годишен завърнал се в Пловдив от Унгария с орден за храброст. Той не искаше да си спомня за войната, с усилие съм вадел фрагменти от преживяното край река Драва през март 1945 г. в сраженията с нацистката окървавена до вежди елитна армия, когато от лекокартечната велосипедна рота за "запушване на пробиви по нашата фронтова линия" от шейсетте българи бъдещият ми баща е сред малцината по чудо оцелели. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1249.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1249.)

  Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, вече знаеш къде да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински. Има едно истинско богатство, и то е общуването между хората. – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"*

  Откакто се бе влюбил, Суан гледаше на нещата както по време на юношеството си, когато се смяташе за художник. Само че сега вече тези неща притежаваха единствено очарованието, което им придаваше Одет. Суан усещаше как се възражда в душата му младежкото вдъхновение, проиграно от лекомисления му дотук живот, но то носеше отражението, белега на едно единствено същество; и през дългите часове, които сега прекарваше в дома си, изпълнен с изтънчена наслада, сам с оздравяващата си душа, постепенно ставаше отново такъв, какъвто бе някога, само че вече принадлежеше не на себе си, а на друго същество. – Марсел Пруст (1871-1922), пасаж от "Една любов на Суан"** 

  10 mar. 2002 

СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ

  Внезапно бях обхванат от привличането на жена, която до този миг не съм срещал на живо, виждал съм я на телевизионния екран, като чете вечерните новини, а вчера сутринта я видях в някакво тв-студио сред други известни от по-преди телевизионни говорители... Пиша това не от 17 часа на 10 март, както съм отбелязал първоначално в бележника, а на следната сутрин – че доста се колебаех, надсмивах се над себе си; и реших: ами не е сериозно да изпадам в умопомрачително настроение на нежност.

  11 mar. 2002

  Пишейки горните редове, вече си мисля, че съществуват връзки между мъж и жена, за които логическият подход е неподходящ, неспособен каквото и да било да изясни. Ароматът на любовта е като едва доловимото ухание на розовия цвят в стаята ти. Но колко плътна, разтърсваща е тръпката, може би защото тук няма абсолютно никаква възможност тази любов да се материализира. Екранният образ ме изкушава едва от вчера в непознати пространства, иде от дълбините на подсъзнанието, от друг живот, когато съм бил в предишни времена друг някой; иде при мен като спомен. В някакъв вестник преди месец или два бях мернал две-три цветни снимки върху цяла страница на същата жена край новичък велосипед. Отгърнах проспекта на магазините "Метро", където е заснет подобен велосипед, и се размечтах и аз да имам същата вещ. Усетих се щастлив заради спомени, когато някога съм яздил велосипед, и заради спомена за ветреца, който ми свистеше в ушите и разпиляваше косата ми, докато препускам край зелени поляни или из алеите покрай Марица или където и да е другаде сред тишина и щастие, огрян от жежкото лятно тракийско слънце.

  Ето че, докато записвам, образът на жената полека-лека избледня, стопи се от само себе си, но вече знам: тя вече е моя, заселила се е в подсъзнанието ми, очарователно неспокойна, представяща се обаче в строг образ, всъщност така изкушаваща! Не е ли то ангелският вариант на привличането? Тя едва ли знае какво излъчва, но лъчистата й аура ме изкуши да фосфоресцирам от километри разстояние. Съсредоточавайки се върху физическата й повърхност, откривам уют в себе си – там, където мъжът у мен се прегръща и се целува с нея. Целомъдрената Лаура вероятно така е предизвиквала стотиците стихове у влюбения в образа й Франческо Петрарка (1304-1374).

  13 mar. 2002

  Колкото са ти по-плитки корените, по-лесно ти е да мразиш. Дъбът не мрази; мрази копривата. Злобата е безпомощност на духа, недостиг на духовност, бездарие и нещо срамно, което както кървящите язви у прокажения те изолира от света.

  25 mar. 2002

  От няколко дни – седем или осем вече, чета-препрочитам разкази на Хайнрих Бьол; някак печално навлязоха у мен позабравени мелодии от студентските ми години. И си припомням тогавашния разказ "Мелодиите на Дино", писан, когато съм бил двайсет - двайсет и еднагодишен. Та тази сутрин, кой знае защо, измъквам цветния географски атлас на Европа и проследих по картата на Германия откъде е минал героят на Бьол от разказа, дал надслов и на сборника му в българския превод: "Джуджето и куклата". За суетността и случайните дреболии, които така някак, минават уж между другото, а оказват толкова силно влияние върху нас, се говори в този негов разказ за дъждовен ден, когато на пръв поглед като че ли нищо-нищо не се случва. И толкова безсмислен понякога изглежда животът, именно когато е изпълнен с послания! Меланхолията ни обгръща, особено когато дните са като днешния тъжни, ветровити, хладни, сънливи!

  Снощи се будя на три пъти; първия път когато се събудих, прониза ме като мълния откритието, че тази ведра любов с Re. сам я удуших. "Не си виновна ти, коте! – мисля си. – Аз съм удушвачът. Не успях да простя пренебрежението. Ти, мила, стори всичко възможно нещата помежду ни да останат непроменени, ала в безразсъдството си на зле наранен мъж горях ден подир ден всички мостове между твоето и моето сърце".

  2 apr. 2002

  Мелодиите... Всяко от момичетата в живота ми на мъж звучи в определена, в строго индивидуална тоналност и ритъм. Илма, както предпочитах помежду ни да я наричам, беше романтична история от моите двайсет и осем-трийсет години, някак свързана с латиноамериканска песничка, в която настояват нежно: "О ке те пас!"*** Мария, която си пожелах за съпруга след развода и боготворях от четирийсетата до четирийсет и четвъртата година, си тръгна една нощ от мен с отрезвяващата свежест от шлагера в 1990-1991 г. "Вятърът на промяната" на "Скорпиънс". Re. в съзнанието ми звучеше, и още звучи с нежна мелодия от репертоара на пианиста Ричард Клайдерман от албума "Еspecially for you"****. Ако се не лъжа, е "Memory" или е предпоследната мелодия от композициите в друг албум ("The very best"), пак шлагер от онези дни – "Don't Cry For Me Argentina". Да!!! Точно тази е мелодията, която казва всичко, което не бих могъл да й река с думи. Защото думите са безпомощни да изразят всичко онова, което човек преживява, и от опит отлично вече знам, че в перфектно написания текст не толкова изисканите фрази говорят, а тишината между тях, пропуснатите неизречени пасажи от премълчано. За най-силните чувства думите са безполезни, там мълчанието говори.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 apr. 2023

Илюстрации:

- Господи, колко си хубава, колко си чужда!

- Заровил се в книгите, откриваш нещо свое.

___
* Немският пилот, разстрелял невъоръжения едноплощник, двумоторния самолет Р-38 на Антоан Сент дьо Екзюпери, който следял за движението на нацистката флотилия покрай Марсилия, в интервю веднага след войната споделя, че книгата "Малкият принц" е любимото му четиво, а Екзюпери – любимият му автор. Вж. https://www.ploshtadslaveikov.com/ubijstvoto-na-antoan-do…/

** За "Една любов на Суан", част от пространната сага за подмолните бури в човешката душа, ми припомни Neli Celova от Финландия.
*** Защо си отиваш!
**** Специално за теб. Бел.м., tisss.