четвъртък, 23 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (39.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (39.)

  Аз Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род. Братство (със) всекиго, без да гледаме на вяра и народност. За отечеството работим – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим. Всекиму ще се държи сметка за делата. В. Левски (1837-1873)*
  24.12.1998.
  Коледа, Рождество Христово.
  Милият Петър Петров, 75-годишният бивш счетоводител и автор с набито око за недъзите в обществения живот на моя Пловдив, бил за смъртното наказание. "Да се изпълняват присъдите! – убеждава ме вчера по домашния ми телефон. – Инак, да оставят осъденият на смърт да трепери кога ще му дойде часът за екзекуция, е жестоко, нечовешко. Статия по този въпрос ще публикувам." Кой ще му публикува статията, един дявол знае. И си мисля: по какъв ли повод халът на осъдения на смърт го вдигнал по тревога? Пробвам да изкопча за повече светлина по въпроса: Ами не спори ли тази твоя чудесна идея с религиозното ти милосърдие? Да ги разстрелват веднага, казваш, по-харно, тъй ли, или не съм те разбрал? "По-добре веднага да ги трепят!"– отвръща заинатен. Скочих да се погледна в огледалото – гледай ти какви работи, и човеколюбието си имало своите гримаси!

  Стадото не е по-голямо от пастира, но народът е по-голям от своите водачи. Без стадо пастирът какво е! Той не може да бъде пастир ей така, сам за себе си. Тъй че стадото с греховете и катаклизмите си осмисля съществованието на самия пастир. В опозицията между Народ и Власт народът е невидимата, страдаща, но раждаща, отглеждаща своите водачи Сила. Те нека си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, но всъщност са изпълнители, слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях. Ей тъй германската нация – може би най-изявената творчески нация на континента, е същинският извор за издевателствата на националсоциализма с претенциите му за нов световен ред, докато руската нация – за идиотщините на т.нар. болшевишки военен комунизъм. Изглежда кощунство да бъдат обвинявани цели народи, но нали всеки народ формира своя общност, свои представителства, където в борба надделяват едни или други идеи! Обявените за духовни лидери – Тодор-Живковци, Жан-Виденовци и Иван-Костовци** в този случай, не са реалните лидери в спотаения спектър на духовността, лидери са Учителите на нацията, те са истинските духовни водачи, в тесния смисъл на понятието духовност. За България те са двама или трима за цялата ни драматична история: Климент, Евтимий, Левски. А Паисий не; Паисий е предвестник – нашият Йоан Предтеча, който хем кръщавал в реката Йордан, хем говорел с гръмотевичен глас: "Иде по-силният от мене, Комуто не съм достоен дори да развържа ремъка на обущата" (Лука, ІІІ-16), па пояснявал: "Който ще дойде, е над мене, защото е бил по-преди от мене" – кофти преведено от Йоановото евангелие (І-15) в гръцкия препис; на български бих го превел: Идещият след мен ме изпревари, защото съществува по-преди от мен.

  Величаят Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като модерна държава, той си остава хъш, което – въпреки благородното тълкувание от днешно време вследствие спомени от митотворчеството на големия Иван Вазов, в прав текст ще да означава "вагабонтин или нехранимайко". Ако смъртта е логичен завършек на всеки живот, в същия стил, какъвто бил животът на Стамболов, е и ужасяващата сеч над 41-годишния физически нисичък мъж сред някогашна София през онази 1895 г. и се вписва съвършено в стилистиката на целия му разпокъсван между Добро и Зло живот на далновиден ловък държавник и безскрупулен хъшлак. Детайл – съпругата му Поликсени, с "ръст по-голям от среден, жива, много бледно лице... черни и големи очи", както я описват, е външно винаги спокойна, сдържана благодарение на силната си воля и съсредоточеност. Мълком понасяла ужасните страдания на недоклания, умиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й бил забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена в бита си е рядък, забележителен характер, ала кой между нас да забележи това?!

  Най-общо казано, странно ми е присъствието на гротескното в подтекста на националния ни пантеон от апостоли на българщината, като Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... – все задъхани, потни честолюбци, ще речеш: добрата версия на общо взето яко непривлекателния, жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански. Нима нямаме и от друг тип характери, да ни служат за пример? Имаме, разбира се. Но онези, които заемали длъжността на учители и възпитатели на народа – нашите публицисти и писатели класици, не сметнали за необходимо да ни ги представят. Допускам, че родната историческа памет е в плен на тих синдром за малоценност, щом историята ни бъка от едностранчиво развити, огреяни от фанатична страст и ярост лица, които поради жестоката им гибел ни ги налагат като единствено достоен за следване от младите поколения пример.

  Е, добре, но нима е задължително да се умира! Какви са па тези Пирови победи с цената на кървища, сеч, трупове? Противопоставянето на всичкия свят, който не е съгласен с нас, липсата на умение да следваме гъвкаво и неотстъпно дълготрайна целенасочена политика в защита на националния интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата, дори нежелание да се правят каквито и да са отстъпки (в дипломацията ги зоват "компромиси"), тъй страстното настояване да постигнем непременно максимума на мечтите си – това ли е есенцията на цялата ни История? Коленичене пред саможертвата на националните ни герои защо изключва респекта пред достопочтените, не по-малко драматични образи на талантливи, но сдържани стопани, отишли си от естествена смърт в постелята, ала оставили пример как един човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и това иде от легендата за кончината на Иисус тук долу, на Земята? За да се въздигне в духа, да царства в Небесата, според библейската легенда трябвало да бъде разпнат на хълма Голгота.

  Както представят българското ни минало, имам усещането, че сме още в омаята на позакъснял романтизъм, когато ни е нужен съобразен с реалния живот рефлекс към самите себе си и към света отвъд границите на България. За да те ценят, първо със себе си трябва да си наясно, нали! "Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме" кой го изрече?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 jan. 2020

Илюстрации:
- Най-великият строител на съвременна България;
- Онези, които планираха сегашния разцвет, 1991 г. 
___
Васил Иванов Кунчев, последната му фотография от май-юни на 1872 г. Присъдата смърт чрез обесване е издадена на 14 януари 1873 г., изпълнена на 6/18 февруари 1873 г.
 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
** На чаша ледена "старопраменна" каймаклия вчера, 13 август 2006 г., убеждава ме местен човек, дипломирал се в Ленинград за философ-психолог, колко лошо е, че българите не проумяваме каква ценност за България е възкресителят на демократическия централизъм Иван Костов. Записано при предишен препис на този текст. Бел.м, tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...