Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 29 май 2018 г.

Ars Poetica – КОМПЛИЦИРАНА СИТУАЦИЯ

КОМПЛИЦИРАНА СИТУАЦИЯ

В охлузената стая с поглед замечтан 
навън занича Нели и с червило 
по листа дращи: "Мили мой, не знам
ще дойдеш ли, сърцето ми се свило".

Подобно орна нива – черната дъска,
глаголите оттам ме гледат строго,
заобикаля тебеширената им река
с ритник избита дупка
и не мога

да чуя вече тихия си глас,
но гърбом към девойчето усещам,
по-важна от граматиката този час
е нейната ужасно важна среща.

Шестица или двойка – притеснен,
на принца вън жребецът рий с копита 
и нежната принцеса срещу мен 
в урока ми тревогата си вплита.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 1 dec. 2007 – edited 30 maj 2018

Ars Poetica – ДЖЕНИ

Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, 
Джени вир-водица стана в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж –
бърза мокра до колене в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой в цъфналата ръж
и целуне този някой някого веднъж ,
то нима ще знае всякой де, кога веднъж
някого целувал някой в цъфналата ръж!*
  

ДЖЕНИ 

Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, 
ала проснали се неми, локви езерно лъщят, 
събота е, сутрин рано – люшка се пране голямо, 
кораб сякаш е разпънал своите платна за път. 

Край контейнера с боклука двама просяка се сбиха 
за остатък от мастика и комат мухлясал хляб, 
ругатни, псувни се чуха, мярна се дори мотика 
и накрая тук яви се полицейски смел отряд. 

И дъждовно, и мъгливо като във квартално кино 
със завесите кирливи и кресла с оръфан плюш, 
от балкончетата криви екшън гледаме на живо  
как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай газката с буркана, мигащ в синичко, застана 
командирът полицейски – строен, горд и звездочел, 
той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 
плю в калта и сам нагази, спусна се като орел. 

Знойната вдовица Кера с кокали и лук замери 
джипката, с ченгета пълна, и изкряска с весел глас: 
– Капитане, капитане! Оле-мале, що ще стане, 
ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!
Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори – 
тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд, 
завоня екарисажно, ала туй хич не е важно; 
важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 noe. 2011 – edited 29 maj 2018
–––
Робърт Бърнс (1759-1796).

Story – ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО

Ръкопис, който няма да види бял свят*


ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО

   Няколко пъти в годината мама се сеща, че е момиче от село. Случва й се обикновено, когато закъсаме за ядене. Грабваме раници, щайги, торби, чанти, всякакви съдове и кашони и се мятаме в автобуса за Пльоковица.

   Пролет. Пеперудките на молеца танцуват на рояци над цъфналите храсти. Зимата бе дълга и мразовита; последната бучица свинска мас излапахме с последните две шепи боб. Значи, време е да поемем към прованса. Полуглухата Ламберия може да послужи като музеен експонат на прачовека, понеже е с мустаци. Видя ни, и тутакси залости курника. Знае слабостта ми към високите скорости, та крие дядовия велосипед, случайно да не го подкарам, но ще яхна това колело, каквото и да става.

   След "Ох-ах!" и "Ле-ле, мама, колко си отслабнала!" – майка и дъщеря се заеха да оскубят шестте тъкмо заклани от Тотю кокошки. Опърлиха ги, изчистиха ги, запалиха пещта да ги опекат задушени в лук и доматен сос. По това време Гица се изтяга в брезентовия хамак под крушата, оплаква се на висок глас колко й е зле, изстисква си пъпките, оформя с пинсетка веждите, ноктите си изпили и лакира в кърваво алено, примижава срещу слънцето, чеше се. Лицето й придобило вид на месечината над Странджа. Мързи я, та пъпките си пощи полегнала, пъшка през минута, да я чуят:

   – Туй нашто живот ли е! То не е живот! – И се унася, чак примлясква.

   Тотю отпухтя при овчарите да изкрънка няколко едри буци меко като тесто, но ароматно козе сирене. Исках с него да ида, но ме отпрати като същински маршал Толбухин. Неудобно му е да го слушам как се прави на селянин със селяните. Инак ах колко се гордее, че и прадядо му е в града раждан! Все това натяква на мама, кога спорят кой е по-прост; огладнее ли обаче, като жребец раванлия препуска към селянията.

   За мен село ще рече суджучета, луканчица, кокоши кълки, пуйка с ориз, пържен свински дроб, лакомства от брашънце, яйчица и орехови ядки; ще рече ароматни сосове, компот от вишни и афъзки, медец пчелен и боров, осем вида туршии, салати, чубрица, кантарион, мащерка и сред билките една, дето казва всичко дотук изброено само с две думи – бабина душица. Ами мухабетите до късно вечерта край огнището зиме или задевките под благоухаещата акация лете...!

   Небето над сиромашка Пльоковица е копринено синьо, въздухът – свеж, слънцето и месечината с надвисналите гроздове трепкащи звезди повече ми радват душицата отколкото светлинните реклами на града.

   Старата Ламберия да ти извърти козунак три педи висок, мек и дъхав, пък се и точи на конци! А баклавата! А тиквеникът! А свинските пържолки, ох! А зрелият боб, дето ти се топи в устата като масълце, особено когато е варен с кисело зеле! Ех, а онези ситни сърмички с ориз, омешан с късчета месце. Царица е баба, когато готви чорбица с ориз: чорбица подлучена и киселка, с билки и мерудия или от коприва, спанак, лапад, или върхът! – от дреболиите на пуйка със скилидки чесън и подправки, които само тя си знае! Поема мога да напиша за умението й да меси, точи, вари и пече.

   Гледай-гледай как се отплеснах! Пладне е. Юлия се мотае из градината, пасе магданоз, та няма кой да върви подире ми. Всеки с нещо се заел… И се вмъквам като лисица в курника. Отгръщам старите черги, под които е велосипедът на дядо Нейчо. Избутах го навън този ценен виненочервен велосипед и оттам "Хей, поле широко! Хей, Балкан ти роден наш!" – както се пее в песента.


   Криво-ляво поемам по нанадолнището. Ама нали не съм яздил колело, та от седлото ха, в треволяка и угарта. Най-сетне кацам криво-ляво върху рамката като бръмбар на трънка и все по-бързо и по-бързо... братлета-а-а, летя-я-я-я… Няма ли кой да ме забележи-и-и-и…? Няма ли кой да ме спре!

   Апетитът идвал с яденето, главоболията – с мерака. Спуснах се на два пъти по меко заоблената полегата ливада. Ама па малко ми се видя, та се изкатерих до билото на Върла могила; хвърлих се оттам с главата напред по стръмното като състезател в алпийските спортове, като красив синеок Йохансон-Мохансон.

   Не щеш ли, как съм се засилил срещу вятъра с издула се откъм гърба риза, изпречи ми се съборетина от кал, слама и говежди фъшкии, а вътре (после разбрах) лежало болно теленце. Набрал съм втора космическа скорост. Кефът си е кеф, лошото е, че от един миг насетне и най-храбрия космонавт го хваща шубе. Моментът, кога с изненада откриваш внезапния мразовит страх у себе си, е начало на всяка катастрофа. Та съвет от мен: усетиш ли притеснение, удряй спирачка. Не успееш ли овреме да спреш, изгубен си.

   И съм изгубил равновесие. Моят кон-вихрогон, ме хвърли от седлото и продължи надолу по урвата. Усещам, вече не летя, ами излитам. Чудесно усещане! Безтегловността усетих и космичната самота. После нещо ме завъртя като центрофуга, плесна ме о земята, майко, черната като мръсен парцал, като мокра дрипа.

   Пипнешком пробвам да узная:

   – цял ли съм, не съм ли на парчета кокали и месо;
   – мозъкът ми с мен ли е, на място ли си е;
   – червата ми не са ли се оплели в храсталака и по камънаците;
   – кръв от дълбока някоя юнашка рана дали буйно не шурти;
   – ръце, крак, зъби, челюсти, уши, нос, гърло при мен ли са си.

   Късмет, че съм се понесъл като Икар с два метра дървена ограда към копата сено и вече без крилата на Икар (без оградата, значи) съм влетял при телето. Освести ме мучене...

   Куцук-куцук, заднишком дотътрих дядовия велосипед до Змийски геран. Каплата – на осем, кормилото – на две, не са за гледане. Лашнах тленните останки на колелото в кладенеца, треснаха се те дваж-триж о камъните и цопнаха на дъното на кладенеца. Да можеше дядо ми Нейчо от пльоковското гробище да ме зърне, нямаше да му стане драго. Като вакъл овен се перчел някога Нейчо, че е стопанин, а ей го на! – внукът му като столипиновски крадлив манго се тули по драките, занича пътник не го ли е видял случайно какви ги върши.

   – Па много ви й кротку днес детиту, бе Тотко-о! Ванчо, що ти й терсене, чоджум? – чуди се баба ми Ламберия, турила ръце под престилката.

   – Пак някоя беля! – измуча тате с чук в ръка и пирони в устата, без и да ме поглежда. Ковеше пейка току сред цветната леха.

   – Какво пак е направил, тате? – чувам четиригодишната Юлия.

   – Нищо ми няма, Юлийо. Престани!

   – И ризата му разпрана! – Ето я и мама, запретнала ръкави до лактите, челото й чак обрашнено.

   И тогава, в онзи космически ден и час проеча прозявката на Гица. Тази гръмка въздишка от Гициното гърло май ме спаси. То не беше звук като от прозявка. То бе тръбен зов на индийски боен слон.

   – А-а-ах, туй нашто живот ли е? – пита слонът. И сам си отговаря: – Не! Не е то живот. Никакъв живот туй нашто не е.

   Лежи си Гица върху хамака, опнала се по гръб, мига-мига като мишка в трици. Хем сладичко се усмихва. Над нея като бяло булчино венче се вие роякът на вълнения молец. Пустата Гица! Настрада се в Пльоковица. Тате озадачен, но мълчалив, хвърля й мрачни погледи, муси й се, ама зъб не обелва. Остави ги мама двамата – брат й сестра, помежду да се разберат.

   Както винаги, докато Многострадална Геновева мързелува, толкова я мързи, че чак я боли, чак пъшка от скука, брат й все ще си намери работа било при животните, било по двора. Не е той научен да скучае и да тъне в леност. Да седи и да върти палците е наказание за него. В много редките случаи, когато няма какво да подхване, става безпомощен и не на място. Харен е, кога работи, вдаден в практична някоя, макар наивна, негова си идея да подрежда света и да мечтае.

   Следва

 Пловдив  европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 29 maj 2018

–––
* Историйките на ученика Ламски, глава Х (1994-2004).