вторник, 3 януари 2017 г.

Публицистика - ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

Георги Д. Бояджиев (ок. 1885-1955) – бирникът-бедняк.
ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

    Питал съм го как е било, какви игри, какви радости, какви неща са изпълвали детството му. И той замълчаваше или ще се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, къпехме се в реката, навъртахме се покрай военното поделение". И в Харманли, както и във всеки тогавашен град, хлапаците се делели на махали. Тъй беше и през моите детски години (1954-64) в Пловдив. Еднообразният за момчурляка живот на възрастните за харманлийския хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия – коне, оръдия, танкове, карабини, картечници, строева подготовка.

    Близостта до граничната бразда за расналия в Харманли мъж през периода на грандиозни за Европейския континент катаклизми влияело и върху детските игри. Правели от оризова хартия и градинарска тел балони; със запалената напоена с газ гъба вятърът отнасял хвърчилата им на юг към Гръцко. А маршируващите колони пехотинци, кавалерията, конните впрягове, влачещи тежки оръдия, скрибуцането и грохотът от веригите на танковете, ръмженето на военните камиони и мотоциклети, резките команди над множеството млади мъже в униформа, каска на глава, раница на гръб и лъсната пушка в ръце внасяли уважение и трепет към Българската армия, за разлика от днешната ни армия, която повече мяза на отряд кифладжии.

    Оттук и влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника: мощни двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойни самолети, дирижабли, подводници, торпили с взрив, огромни кораби, далекобойна артилерия – характерни за света в навечерието на касапницата, известна днес под името Втора световна война. Фактът, че на трийсетина километра чужда армия се въоръжава, готви нападение (както пишели вестниците) над Отечеството – че срещу кого другиго! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си остава политика, юношеството обаче си има свои илюзии и път сред поколенията българи от 1878 г. насам.

Ок. 1930 г. Излет край Харманли. Отляво в редицата прави е Кирил.

    Петгодишен, изгладнял, без да го усетят по-големите му братя, заети с толкова важните за тях набези из околността, Кинчо (Кирил) редовно киснел край телената ограда на военното конно поделение и в консервна кутия войничетата му отсипвали от войнишката чорба. Вижда ми се странен този детайл от най-ранното му детство, но всичко си идва на място в картината, която по-късно след низ недомлъвки или оттук-оттам подочуто от майка ми си съставих.

    Как тъй, чудех се, синът на държавен чиновник, на бирник, който борави с пари, може да стигне до положение като просячи да обикаля покрай войнишката бака за комат хляб и паница леща! Колега математичка (Катя Димитрова), оказа се, била по майчина линия свързана с Харманли. Подпитала майка си за Бояджиеви и ето що научавам. С най-малкия от петимата братя майка й на Катя учела в един клас, в едно училище, в една махала отраснали. "Бяха най-бедните в махалата – рекла й, – майка им беше много строга към тях, като орлица все ги къткаше около себе си. Да, чист и прилежен бе Киню Крадикотака (детския му прякор), може да е гладувал, но не съм го чула да се оплаче."

    Друг фрагмент. Когато се ражда петият брат в семейството, милозливи съседи довеждат бездетни мъж и жена – заможни бургазлии, при лехусата (родилката до двайсетия ден) Господинка; увещават я да даде бебчето за осиновяване, тъй ще да е по-харно и за детето, и за бедстващата й челяд. Надига се родилката от постелята: "Рожбата не давам. Ще я вземете... само през трупа ми".

    Първородният Димитър (бате Митко) все около майка си се въртял. Вторият и третият (Дончо и Атанас) скитали из бахчите, из дворовете с овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил, с разлика помежду им две години) били в юношеството и младостта неразделни. Когато, шестнайсетгодишен, най-малкият зарязва бащиния дом и идва подир двамата (Димитър и Атанас) в Пловдив, наема го да му разбичва трупите някой си арменец Ончо, при условие да учи занаят и срещу храна. Живял за кратко в дома на най-големия брат Димитър и жена му Фанка. Вземат го в казармата за едногодишна служба, че като пети син в семейството ползвал отстъпка, която привилегия обаче не му спестила участта единствен от петимата братя да се окаже на фронта срещу оттеглящите се части на Вермахта в дъждовната пролет на 1945 г.

1943 г. На пост край арестанти за политическа дейност в армията.

    Връща се от фронта с Орден за храброст ІІ степен – отслабнал, безпаричен, а в жилището на брат му съпругата Фанка излязла ядосана на вратата на третия етаж (в дома, дето живееха до смъртта на Димитър, на пловдивската ул. "Хъшовска" 11) и му посочила стълбището: "Тук вече място за тебе няма". Тъй година нощува заедно с другия калфа, опрели гръб о гръб на чердже, метнато върху купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев (ул."Фр. Рузвелт" 10, пресечка на ул. "Гладстон").

    Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение, към политиката и към всички, които се занимават с политика. Защо ли? "Ние занаят учим, от сабахлен до вечер трупи разбичваме, а из Пловдив плъзнаха едни тарикати, дето ги мързи да работят и... дето двама, и те там – лозунги крещят, реч държат. Михлюзите вързаха червена лента на ръкава, писаха се хора на новата власт". Това му бе обяснението.

    Канили го да се включи в политическа дейност, нали е бивш фронтовак; но той не разбираше от политика, политиката за него си остана подло занимание, занятие за лумпени, за пропаднали хора, та се записал в ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1959 или 1960 г., се състезаваше в мотоциклетните надбягвания, които по онова време общината уреждаше няколко пъти годишно по централните градски улици бул. "Руски", ул. "Иван Вазов", Бунаджика, околностите на Пловдив. Трасето прекосяваше Острова (дето е сега Гребната база) до Оризаре и обратно, катереше се край каменните стълби и алеи до Паметника Альоша, за да приключи встрани от Парадния вход на Военния клуб.

    За състезателния му 200-кубиков "Цюндап"... Три мотоциклета от тази немска марка смени, произведени все около 1937-38 година, но за тези негови мотоциклети по-нататък ще разкажа. Вместо фара и от двете страни под седалката за кросовете монтираше елипсовидни три табели с номер 45. Вероятно този номер, смятал, му носи късмет – напомняне, че оцелял в сражения из Сърбия и Унгария и се върнал в Пловдив без драскотина.

    Беше се абонирал за вестник "Патриот", седмичното издание "Авто-мото", а по-късно сред купчини вързопи с годишните течения на тези издания открих и богато илюстровани списания за военна техника от онова време: хидроплани, дирижабли, ракетни установки, торпили, военни кораби, та с часове през юношеството ми съм разгръщал пожълтелите им страници с рисунки, черно-бели фотографии и чертежи на бойна техника. Коженото яке и ботушите му за мото-крос не посмях да пробвам.

    Бях тринайсетгодишен, когато докара новичка лъскава червенка 100-кубикова чешка "Явета". Каза, че подарък за мен я купил. Седмица по-късно, като ме видя как лудешки препускам из улица "Люлебургаз" в облак прахоляк пред възхитените очи на хлапетиите, отсече: "Докато съм жив, ти мотор няма да яздиш". И още следния ден отнесе "Яветата".

    Бароковата сграда на бившата Аптека Марица, унищожена от невежата градска управа на Пловдив, за да вдигне на нейно място един паралелепипед, жилищна кооперация в стил соц. строителство.

Plovdiv, edited 4 jan. 2017



Публицистика - ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2.)

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2.)


          Най-големият от братята е връстник на Никола Вапцаров, роден е в същата еуфорична, смутна 1909 година, месеци след като княз Фердинанд с усета на умел картоиграч от виенската аристократична бохема използва историческия момент на разногласия между могъщите империи да обяви България за царство, т.е. за независима държава, на 22 септември 1908 г.

      Оскъдно, а и доста преиначено, доколкото чета съвременни автори, е представена ролята на Фердинанд. Изнасят купища факти за погрешните му политически и военни решения, а премълчават ролята на некадърните му съветници, премълчават и факта, че този нагъл грандоман, женкар и палав любител на мъжките ласки, потомък на Кобургготската династия, наред с не по-малко честолюбивия Стефан Стамболов е сред основните строители на модерната Българска държава с бързо разрастваща се промишленост, отлично въоръжена, обучена във военното изкуство и с висок дух армия на буден, надарен с любов към труда и образованието народ.

1942 г. Пловдив, летището. Първият брат, Димитър (1909-1963)

    У Бате Митко, както и у поета от Пиринския край, откривам сходства в характерите, но и твърде основно едно различие; моят предшественик и романтик от харманлийския род демонстративно страни от политическия живот, в тесен кръг се кълне, че е еснаф и не се срамува, напротив да си еснаф, според бате Митко, е престижно, означава човек самостоятелен, мъж със занаят, уважаван за труда и уменията си; докато романтикът от Банско буквално изгаря в политическите си пристрастия и илюзии. 

   "Политиката е мръсна работа" е житейска максима, завещана от бедния данъчен чиновник в сънливия дълбоко провинциален градец Харманли – баща на петимата братя. Да не се заиграват с политика, семейството и занаята да си гледат е послание, произтичащо от стила и участта на дядо ми Георги бирника. Четиримата от синовете му следват бащиния завет, предпоследният обаче не. След кървавия Септември 1944 г. двайсет и пет-шестгодишният Стефан (Течо), техник от някаква си предачна фабрика в силно занемарения софийския квартал Герена с шетащи из помията и купищата боклук свине, кучета, плешиви плъхове, кокошки бил привлечен (предпочитам да напиша: всмукан) в структурите на властта.

   
Година-две преди да се родя, преди последният от братята – Кирил (Киню), през ноември 1946 г. да се ожени, че и до момента, когато майка ми студентката от пловдивския Учителски институт вече ме е раждала (август 1947), тримата обитават стая под наем на втория етаж в частна къща на ул. "Захари Стоянов" 17, пресечка на ул. "Перущица". Бъдещият ми баща по това време вече е калфа в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" 10, докато предпоследният, две години по-големият от братята – Стефан, посещава курс по дактилоскопия (изследване на пръстови отпечатъци).

    Нощем
Киню и Течо хвърлят стара черга и спят на пода, а бъдещата ми майка – бременна и студентка пред заключителния си държавен изпит в тукашния учителски институт "Тодор Самодумов", се шири в ергенското тенекиено легло с пружина на бъдещия ми баща. Докато двамата братя са по мъжките си дела през деня, тя се готви за държавен изпит и поддържа оскъдното им домакинство. Години по-късно двама от състудентите й – осакатеният от побоища в Царската полиция (ходеше с поскърцващи протези, че и двата му крака под коленете бяха ампутирани) по-сетнешен директор на най-старото пловдивско училище Първа мъжка гимназия зад Чифте баня Тодор Калчев и учителката по Български език и литература Елена Илинчева бяха сред най-уважаваните гимназиални учители на моя Пловдив, докато майка ми пазарджиклийката подир шест-седемгодишно митарстване с временни назначения по за месец-два из детските градини на Пловдив окачи дипломата на пирон, дето се вика, и две десетилетия и половина беше редови работник в монтажния цех на Елпром, местния електроапаратурен завод. Баща ми, помня, не пропускаше да я дразни: "Надке, що ти е дипломата, мойто момиче? Що не я окачим в кенефа!"

    Известно време, докато Стефан се готви за кадър
в силовите структури на т.нар. Народна власт, братята преживяват с оскъдната заплата на Кирил. Сетне чичо ми заминава за София, жени се за Емилия кльощаво русоляво девойче от Радомир, чийто говор течеше бърз като планински ручей, и години по-късно, когато е опирала приказката между майка ми и баща ми в тъмната изба на улица "Ниш" у хазяите Дърварови с какво всъщност се занимава Течо, версията беше, че е техник в софийска някаква предачна фабрика. Когато се позамогнахме уж (били сме най-бедни в бедняшката ни махалица около улица "Ниш"), няколко пъти им ходихме на гости в София ние тримата – татко, майка и аз – между тях, на възглавница върху дръжката на 200-кубиковия "Цюндап". Течови живееха в типична за онези години комуналка, наред с няколко семейства бедняци, пришълци от близките до столицата шопски села.

  Пловдив, 1946. Стефан (1920) – най-вдясно, в средата  Кирил (1922)

    Било е лятото на 1959 или 1960 г.
, когато пред къщата на "Ниш" 4 паркира огромен черен, лъщящ с никелираните си брони "ЗиМ" и от него се изсипаха чичо Течо с жена си и братовчедите Соня и Валентин. На път за морето, за правителствена почивна станция там, отбили се да ни видят как сме-що сме. Поседяха около час в полутъмния сутерен девет стъпала в земята, па си заминаха. Та оттогава ми остана съмнението, че машинен техник от предачница в едно от бунищата на София – кв. Герена, едва ли ще да е в състояние да шета из България с присъща само за специални хора и големци лимузина.

    Обяснението б
еше, че Течо вече се устроил като механик в гаража на Държавния съвет и ЦК на БКП, та му позволявали веднъж годишно да ползва със семейството си огромния руски "ЗиМ". После излезе, че май работил към страховитото за всички нормални българи по онова време УБО (Управление за безопасност и охрана). Та не съм дип наясно какъв точно му бил занаятът. 

   Беше общителен, обичаше да играе шахмат, табла; предпочиташе обаче повече да подпитва и да слуша, наклонил глава над масата. Неизменно гостоприемен, с присъща само нему между братята лукава усмивчица, може би далеч по-начетен от братята си. Веднъж, вече дипломирал се в Софийския университет, когато гостувах в панелното им ново жилище в софийския квартал Младост, чух го към жена си, чинка ми Мили (Емилия) да се обръща с ей такава изречена на майтап уж, а през зъби приказчица, че леко си беше подпийнал: "Бе, ще грабна някой ден аз желязото!" И съм си мислел: дали и той не е от онези, дето вадели от таванчета и мазета укрилите се в миша дупка нарочени от Новата власт бивши управници и главорези от подреденото Царство България.

    В дома им витаеше респект към Тодор Живков; за съпругата на Живков д-р Мара Малеева се говореха само ей такива едни: какъв благороден човек била д-р Малеева, на колко изпаднали в затруднение помогнала, но видиш ли, откак се споминала, променил се Живков, много се променил: затворил се, не допуска
вече кого да е до себе си.

    Когато е
два в трийсет и осмата си година внезапно, без видима причина почина братовчедка ми Нина щерка на третия от братята – Атанас (Насо), чичо Течо дойде от София в Пловдив, и помня как, обърнат към баща ми, докато чакаме да изнесат ковчега с тялото в двора на улица "Иван Вазов" (пред къщата, дето някога си живял висшият функционер на БКП и бивш кмет на Пловдив Никола Гълъбов), тъй че и аз да чуя, рече на брат си: "Синът ти, Киньо, ще напредне само кога стане партиец. Тогава ще му се отвори пътят в живота".

 Лятото на 1972 г. в м. Юндола. Снимката е правена от баща ми.

    Драго ми е, Марко Тотев... По онова време, 1979-1980 г., размечтал се бях да се конкурирам с яростния днес борец за демокрация, служителя на някогашната Държавна сигурност г-н Иво Инджев (1955) за длъжността кореспондент на БТА...

    Било е пролетта на 1981 г. Месец по-късно ще ме изгонят от младежкия вестник "Комсомолска искра", оказал съм се неблагонадежден вестникар, от когото Партията отегчена свалила доверието си. Причина: статия, цял чаршаф, от май 1981 г. за вонята от местния екарисаж, и най-ужасното за Партията: в статията ми се мъдри пасаж, че Червеният площад на втория град в България – място, тъй свято за марксизма-комунизма, световния пролетариат, както и за прогресивното човечество, за демонстрации, митинги, пищни празненства с пукотевица, речи, песни и овации в чест на успешната ни борба с империализма и пр., вони, смърди на леш. Който не вярва, да провери! Течението на вестника от онази славна 1981 г. трябва още да е в хранилището на местната Народна библиотека "Иван Вазов". 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година 

   Следва
Plovdiv, 4 uni 2008 – edited 29 maj 2016

     На снимката най-долу: 
     Шедьовър на архитектурната история на Пловдив, превърнат в руини от пожар, за който има сериозни съмнения сред пловдивчани дали не е умишлен.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...