Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 5 декември 2018 г.

Документи – ТРИЦИ И МАЙМУНИ

Трийсет слаТки години нагоре по Стълбата, която води надолу

ТРИЦИ И МАЙМУНИ
   СТАРАТА ШКОЛА ПОЛИТИЦИ СЕ КИПРЕХА В СТИЛ "ВИЗАНТИЙСКА ИКОНА"– ВСЕ ТАКИВА ЕДНИ МРАЧНИ, НАФУКАНИ, ГЛЕДАТ ЛОШО, ЗЪБЯТ СЕ НА ВРАГА. 
ДОКАТО НОВАТА ШКОЛА СА ОБЩИТЕЛНИ И ЧОВЕКОЛЮБИВИ: "И АЗ СЪМ ПРОЗД, МА И ВИЙ СТЕ КАТ МЕН".

  Чета преди час-два гробищна статия на някой си Халачев, известен като писател (статията, отпечатана в снобското вестниче "Български писател"), гърмяха над мен апокалиптичните му прогнози – "Обречени сме да загинем. България ще изчезне от картата на света. Да помислим на кого да завещаем поне спомените от миналото на този народ, историческите ни паметници" и пр., и пр. все с този стар запев на черно отчаяние. Питам (на масата в кафенето е и Емил Калъчев): Как с такива мисли в ума да уча учениците си на родолюбие, чест, достойнство? Този какви ги плещи!

Марин Халачев (1933-2005)


  Страшното е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшно е, когато сами отвътре вече сме коленичили и сме се предали. Този мил образ (нещастният Халачев) го боли много, ала не мога да му съчувствам. Такъв вид предателство, струва ми се, е най-опасният, понеже от него нататък започват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично, раковата клетка, която – превърне ли се в метастаза, в състояние е действително да ни погуби като нация и държава. Защо ни отписват или вече са ни отписали, Боже мой! И кой печели от това?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 dec. 2018

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

 ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

   
Продължение
   
   17.08.1997.

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над главите ни, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа освен нас нямаше, само боклук и поръждавели тенекии, когато се появи Роро, кучето на Ряпови, встрани от нас и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  Колата ми създаваше проблеми по пътя, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея е стипчиво, но и крехко, подобно на поток, скрито бълбука и се провира из високата гъста трева. И то бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато е минала почти седмица от завръщането ни и поглеждам към изтеклите пет-шест дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно е наоколо й, пилее пари в неговия си стил, и "го дава" страстен, грижовен, доколкото разбирам от нейните преразкази. Имам усещане за опасно едро животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър сякаш всичко уж е наред, храмът си е на мястото,  кръстът над камбанарията
леко килнат и тази тиха драма у Re. подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена. Не мога да знам, но и не искам да знам (поне засега) доколко важна е тази моя обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла й съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма стойност. И защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко е в движение; константна е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и при напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да плащам. И не съм слуга; каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист, надявам се, не безскрупулен. И въпреки нещо се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не се задава моментът вече да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа на "Кардиф" за набор. Венцеслав Бъчваров е човекът и около Венци ухае на обсебен от амбиция на всяка цена да го ценят като литератор. Формата налице, съдържанието обаче – бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме това. Спасява ни изкушението да пускаме перки, да се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият. Единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна... Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря – ако Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил?... Кеф! Спасителят Исус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (към сто грама) на гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, плавници, тръненият венец и пр.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде мно-о-ого високо. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на поета Спас, кмета на Пловдив г-н Гърневски. И Спас, и Теди (Теодор Димитров, областен управител), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и папата с вселенският патриарх ми се явяват под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; просто не си пожелавам участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от току-що прелюбодействалата Ева; Господ ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, заръчал им да страдат... А дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред кал и помия? Ами какво ще е Любовта без страдание! Не мога да си представя и за миг благородство, което да не е преминало през страданието и бесовете вътре в нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, няма как да не го знаеш, "Айша". Наистина е много приятна мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в кафене покрай занемарения къмпинг в летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър, след дни на адски жеги времето се бе развалило и ята от гларуси с разперени огромни криле кръжаха над нас, а в кафенето бяхме сами; или май имаше и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки... Това нещо ми се е запечатало в ума, изплувва винаги, само чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони. Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тази причина много щастлив.

   Десет дни изкарахме с
Re. в крайно занемарената почивна станция, при това в компания от местни досадници. Нали като се готвиш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лепки се пришият към вашата любовна двойка! И в онзи късен следобед или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Все едно още сме там...

     
Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше плюшена играчка, зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато се гушкахме в тъмното... Колата ми не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до къмпинга, пренатоварени и от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас към Балчик, Каварна, до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотели край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук.

   Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 5 dec. 2018