ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (250.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (250.)

  Полша е такава страна, в която обущар от Познан, като чуе новината, че каноникът в Бялисток станал прелат, ляга болен за поне седмица. (...) Скача в леглото, изпълнен с ужас. Наистина каноникът е твърде далеч, обаче той е нарушил равновесието на едно цяло. Повишаването на духовника е намалило ограничения контингент от успехи (...). И това трябва да се знае, за да проумеем защо обущарят се е почувствал разтърсен из основи в своето битие...*

  22.02.2001. ПИАНОТО, СМЪРТТА, ПИСТОЛЕТЪТ

  Направи им добро, поискаш ли да те намразят! Така е по нашите земи. Чуден народ сме това българите. Re. извоюва кажи-речи в буквалния смисъл пиано за училището. Разчувствал се новият посланик на една далечна държава у нас, помага човекът със значителна (за нас!) сума за обзавеждането на Кабинет по пиано. Е, то стана причина неколцина между колегите, вместо да се порадват на придобивката, вместо да рекат на Re.: "Браво бе, момиче! Как ги правиш тези работи. Дай да ти стиснем ръка заради упоритостта, за умението, за туй, че си хубав човек и не толкова за себе си го направи с много тичане и много мерак". Но не! Ехидна госпожа вирна главица като костенурка от корубата си: "Аз когото отпиша, значи отписала съм го и за мен вече е мъртъв!" Е, то се изрича по повод Re., демек: как е посмяла на баба костенурка път да мине. Баба костенурка не трае друг великодушен, с душа красива наоколо.

  Пак за това пиано, понеже трябваше да се изплати, че не бе докрай изплатено, един колега, мъж – той си знае поради каква причина, поради какви чувства и настроения, решава да направи жест, да плати от джоба си тази сума, колкото половин даскалска заплата. Толкова пари откъде да ги отдели завалията! А правят взаимопомощна каса десетина учители, теглят чоп и гледай ти: не щеш ли, нему, на този добър човек му се пада ред първи да ползва правото си да вземе сто и двайсет лева от събраните пари. Спуска се като кукумявка връз мишле друга една кипра хубавица: "Ти луд ли си, бре? Ако теб сто и двайсет лева са ти артък (излишни), мен те са ми жизнено необходими... Няма да позволя. Отнюдь! Що за глупости!" И госпожа кукумявката тъй настръхнала, че предотвратява глупашкия жест пари да се даряват за някакво си училищно пиано. Значи, хайде сега, ний нямаме какво да ядем, този тъпанар тук жестове ще ми прави! Предполагам, изтърчала е да си купи нови гащи с така окупирана сума госпожата.

  Отворя ли уста, доста леш ще се окаже, че шета из Българското училище, ама да не се обидят, понеже са тънкообидни точно такъв сорт хубави хора, няма да им спомена имената. Ама не са само тези. Да са само тези, с мед да ги намажеш! Трета една кипра ненагледна весело изрекла по повод новата придобивка, но то си е повече захапване на пор, захапване ей тъй, изотзад... Рекла тази веселуша: "Ами то не ни остава друго, ами да се наредим на просия пред заможните господа, че да устроим и ние школото! Харно, ама на нас не ни се удават тези мурафети". Искала да рече: Що да си плюем на фасона, като сме нравствени и не иде да се правим на хубавици от онези, дето клечат край магистралата някой да ги пожелае.

  На четвърти и пети изведнъж им щукнало, че звуците на новото пиано им вредят на учебния процес, тръгнала жалба и някакъв организиран протест, значи: "Това пиано и този кабинет по музика тук ли им е мястото!" Интересното е, че запевът за този вопъл иде от човек, който двайсетина години работи в стая, точно под която бръмчи и тресе аспирационната уредба на дърводелската работилница по учебна практика. Открила любителката на тишина от що да страда: не от трясъка на вентилатора, който бръмчи като въртолет при излитане, ами ставало й лошо, вдигала кръвно от музиката на Бах, Бетовен и Шопен, която излиза изпод пръстчетата на седем-осемгодишните хлапенца от курса по пиано.

  Какъв народ сме, леле! Как пъргаво се спущаме да удушим хубавото, което помежду ни се ражда – търчим да го окепазим, да го оклепаме с душевна смрад, с мръсотия, та да не рече някой отстрани нещо добро за нашего брата. Пиша ги тези работи, та да се видим що за стока сме, ала не искам да си вадим един-другиму очите, искам сами да се погледнем колко пари струваме, да си кажем кривиците, пък да се поправим, както казал бил някъде си Апостола Левски, и ако сме хора, дружно да продължим напред. Ако ли не – кучета ни яли! Ако сме все същите завистливи дребнави душици, хак ни е калпавото дередже на Българския учител.

  Това е, което искам да кажа с болка на сърце, мили мои ненагледни и все страдащи и хленчещи госпожи и господа българи. И не се ли променим, не се ли вземем в ръце, това хленчене, това скърцане със зъби край нямат... Защото учениците ни нас гледат, нас повтарят. Един подлец, посредствена мизерна душица води тълпи невежествени и претенциозни бъдещи нещастници в собствения им имот и в собствения им живот. Как трудно, как непосилно е да простим някому, че е нещо повече от нас! Жив ще го ядем, живота му ще отровим, да разбере горкият, че в България гений ако има, както споменал Елин Пелин (1877-1949), той ще да е само Геният на завистта. От носа си по-далече не виждаме сякаш. Не можем да спим спокойно. Ама как бе, джанъм, ако не си егоист, можеш да си щастлив! Щом някой стори нещо за общото ни благо, непременно трябва да е я хитрец, я тарикат. А-а-ах гадината – съскаме озадачени зад гърба му, – омайва ни с този жест на великодушие, за да си оплете кошницата... Полза за себе си преследва шмекерът с шмекер, иначе що ще се хаби, що ще се старае тъй в работата?

  Преди време, през есента на 1984 г. интелигентна млада дама – доктор патоанатом, чистосърдечно ми постави въпроса, който обсъждала с колегите си патоанатоми от пловдивската морга към университетската болница: "Не е възможно да се хабиш така в уреждането на кварталния ни клуб за вечери на литературата, турнирите по шахмат, изложби на художниците от училището за сценични кадри и за разни здравни беседи с родителите и бабите, ако не си тръгнал кариера да правиш. Признай си де, права ли съм? Никой не ти вярва, че някой ще се блъска толкова, за да им е добре на другите".

  23.02.2001.

  Посланието за твоята смърт е закодирано някъде в спомените ти, Жоро Бояджиев. Човек си тръгва от този свят по начин, който е само нему присъщ. Смъртта, госпожа Смърт, Онази с косата и чипото носле иде към нас, сграбчва ни – и то е в същия стил, какъвто е стилът на човека. Ако е живял, хленчейки, приключва живот в собствените си фекалии; ако е размахвал орлови крила, загива, летейки във висините; ако е бил жива скука, дори тревата на гроба му е хилава; ако е бил страхливец, свършва като лалугер в дупката си. А разсеяният си отива разсеян. Представям си как прекрачва в Отвъдното, а роднините му насълзени реват: "Какво направи, мили, защо ни остави?" А той им махва с ръчица: нещо като сбогом! Сбогом! – все едно заминава за Америка или за Австралия, понеже и не осъзнава, че му свършва животът. Толкова е разсеян!

  Ей този, разсеяният, най ми е симпатичен.

  Вчера си купих пистолет, газов. Ама можел да трепе. Така пише по вестниците поне. Виждал съм различни пози на мъртъвци: строги, сериозни, усмихващи се, гледащи изцъклено, кротко позадрямали, с изплезен език, с прехапан език и посинели устни...

  Той бе 17-годишен момък, обущата му – на два пръста от земята; дотам се превило дръвчето, на което се обесил, че приятелката му го зарязала. Висеше на градинарска тел сред тепето, току над сградата на нашата гимназия, под уютния добре отоплен и озвучен с оркестър на живо ресторант "Голям Бунарджик". Беше краят на февруари и снежните преспи вече бяха прокъсани от млада тревица по припеците. Почувствал се излишен глупчото в преддверието на Пролетта. Обаче у мен този яко разочарован в любовта си самоубиец е къде-къде по-жив от стотици вонливи мъртви, които виждам как ядат, пият, разхождат новите си дрехи и бижута, кипрят ми се от телевизионния екран, говорейки важно-важно цинични вицове или приказки за светлото ни бъдеще като нация. Хей, миличък, какво направи! Биваше ли заради някаква си там пикла да си тръгваш от нас?

  Защо ми е патлак? Защо, наистина! Нямам намерение никого да трепя. Даже... Не! То е рефлекс, не отвътре, а отвън дошъл. Известно усещане за стабилност сред хаоса от крадци и изнасилвачи по улиците на нашия краен квартал. В блока, дето живея, почти няма семейство, останало пожалено от набезите на братовчедите, както помежду си озадачени ги наричаме. Боже, опази българите, Боже! То си е необявена подла война с гражданина на Републиката.

  Хайде сега. Не ща да ходя като жертва, като безобидно тревопасно между хищници. И как само променя нещата, гледната точка една нищо и никаква чугунена "играчка"! Не вярвам на държавата, която храня, поя, обличам с труда и с кръвта си, с целия си досегашен живот на кротък българин. Не вярвам на тази подла държава. Вярвам на себе си – това е. "Спасяването на давещия се е в ръцете на самия давещ се!" Много прогресивен лозунг, няма що! Колега, 24-25-годишна госпожица, възкликна, като видя картинката върху инструкцията под надслов Пистолет газовый ИЖ-76: "Я! Същият. И аз имам такъв". Народът "тайно и полека" почва да се въоръжава. Може пък това да е същинската демокрация, демек, мили съграждани, вземаме нещата в свои ръце.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 sep. 2020

Илюстрации:

- Статуята на Св. София срещу триъгълника на властта.

- Същата статуя, носеща древните атрибути на Смъртта.

–––

* Казимеж Брандис, "Писма до госпожа Z.", бълг.изд. 1980, с. 285. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (249.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (249.)

  Божието учение наподобява вода: както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, така и Божието учение се възприема само от скромните. Из Талмуда*

  17.02.2001. БЛАТОТО И ЛИЛИИТЕ

  Задушница. Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворение. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; шета назад и напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко тук се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов. Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля? Онзи, който най си няма, той най мечтае. И като назовава нещата, които желае, по име – значи, като ги кръщава, дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си, на блянове. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.

  Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено встрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, и така е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, ала неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, вече предвкусване на ловна страст. Че кой твори, кой бленува, ако не гладният!

  Нарекох я "гургулица" и не знам защо, даже не се и бях замислил – думата сама ми дойде на устните. И то е представа за нещо с бяла лебедова шия, вдигната брадичка. Не трябва да звучи обидно – гургулицата не е гугутка, макар двете да назовават като че едно и също. Ето как странно се държат понякога думите с нас; оказва се, самата подредба на звукове вече говори над смисъла – понеже "гугутка" е нещо сивеещо и обикновено, което кълве трохи по земята или чисти перата си, кацнало на стряхата, а "гургулица" е птицата, когато лети, предизвиква възхищението, подканва ни за улов.  Едното е самата скромност, другото е недосегаемото – и точно в него е изкушението, гладът за творчество, което вече е самата красота.

  Всяка дума за нас, освен назоваването, е образ от звукове и сенки от облаци. Така си обяснявам защо моите приятели така невероятно съответстват на собствените си имена. А оттам може би иде и желанието да доработваме сами официалните имена... Защото "Георги" не е "Гошо", нито е "Жоро", а и версиите на името Георги са повече от петдесет в българския ни език Тези варианти на името са като нюанси в палитрата на художник; и художникът най-добре си знае защо посяга към една, втора, трета от представите си за строго определена натура... А може би това става интуитивно, т.е. импулсивно, вследствие неподвластен на разума вътрешен подтик? Назоваването е хвърляне на ласо, на тънка копринена примка върху общите настроения и представи. Назоваването определя не само целта, но и кой е ловецът: добър човек ли е той или мерзавец. О, как силно ни говорят цветята, птиците, обикновените предмети, с които така сме свикнали, че вече преставаме да ги забелязваме! Обаче да сътворяваш, то е да видиш обичайното наоколо в златиста премяна и значение. Мен пренебрежението към едно или друго ме зарежда с желание за работа.

  Човечеството, хората сме като мравки, които – нещастни бедстващи, издигат чудни дворци, създават великолепие и се съревновават с представата си за Бог, който нито го има, нито ни забелязва от Космоса. Живеем като термити – достатъчна е стая, три на три метра, и ако крехката врата е добре затворена, сме спокойни; въоръжаваме се до зъби, а врагът ни най-страшен си е в самите нас: носим го в гените си, носи се той като тресчица по вълните на алената ни кръв пенлива – невидим и недосегаем. Какви наивници сме, леле! Все чуждите богатства в очите ни, а своите богатства не ценим...

  И що му е на човек да се съизмерва с някакъв си бог, чудна работа! Ама че глупаво, вместо да се радваме на това, което ни е дадено, ламтим света да налапаме, с думи да го смелем, с думи и език нахален. Че смиреност ни липсва, това е пределно ясно. Ала не е ли разкош самото бленуване, подготовката за битки, потягането на ловното снаряжение? Мравки ли! Че какви мравки сме ние, наивни, но и така жизнени именно с илюзиите си!

  Амон – онзи, който крие себе си (от древноегипетски), т.е. неназованият, творецът на вселената; "скрита същност". Амон е "Онзи, който сам се създаде". И който опита да го обясни, загива. Нещо като любопитство с голи сетива, като да галиш къс радий. Вселената била тъмна, мълчалива, неподвижна. Амон е творчески изблик на енергия и от него започнало "времето". Змията е като изстрелване на семе в утробата; затова вероятно преди три и половина хиляди години змията назовавали Кем-Атеф – "Онзи, който е завършил своя миг". Че има ли по-върховен от екстатичния плътски фокус на съвкуплението, мисля. Жреците на Древен Египет не са за гледане отвисоко; грешим, като се мислим за по-напреднали: логическото познание не трябва да се състезава с интуитивния образ, а да се допълва от разкоша му, а защо пък не понякога да му дава преднина, старателно описвайки сетне гъвкавите му откровения.

  Ако, строго погледнато, Истината е трансцендентална, т.е. винаги изплъзваща се от логиката ни, не е ли интуитивното познание онзи светкавичен лъч, дето ще я фиксира върху хартията или папируса! Древните митове са кодирани откровения за човешката душа, за Духа, който е в нас, за собствените ни странности. Ето, например, цикъла от сюжети около митичния град Тива. Върху им се гради философското великолепие и величие на цялата Древноелинска драматургия (Есхил, Софокъл, Еврипид...). И какви хоризонти за изследване са това! Съвременната модерна философия бледнее пред тяхната многопластовост и многопосочност. Подозирам, че самата философия, като човеколюбие, е по-малко изящна и много по-малко ужасяваща в апокалиптичните си видения от космическата хладна яснота на Древния мит.

  Не говоря за постиженията като крайна цел, като стремеж към завършек; говоря за самия ход на познавателния процес като безкрайна спирала от собствения ни буйно пламтящ интелект (което ще рече "усет") към ледената сърцевина на Космоса. Не се притеснявам от любопитството си в тази супер-тъмна сфера. Тракийската пепел под нозете понякога скърца между зъбите ми, за да не забравя, че не съм нищо повече от остналите простосмъртни: просто стрък трева, който се любува на небесата над нас. Ако не аз, друг ще го запише – ако вече не е отбелязано в книги, които аз не съм чел?

  20.02.2001.

  Няма по-висок духом от онзи, който твори в смирение за другите, пренебрегвайки своето – самолюбие, разни суети. Висок е орачът, на чиято нива се уповава светът, без да се интересува кой е орачът. Нозете му в калта газят, а очите му са в облаците. Приоблачен е погледът, с който ни гледа, ала ние крещим: "Наивник ли е този? Защо е такъв отнесен, сякаш не е от този наш свят?" ...И друго крещим: "Този пък за какъв се мисли! Я да го смъкнем долу, сред нас! Стига е броял звезди посред бял ден". Но кой е този?... Аз мисля – човек като всички ни, само зрението му е малко по-остро, та ни плашат тези негови очи. Поне упрек да имаше в тях, ала не – няма назидания, няма мръщене от негова страна. Така ни съзерцава и Космическата бездна отгоре. Е, няма прошка за такъв човек. И ние се втурваме да му покажем каква мизерия е животът... Ала колкото повече го мачкаме и бием по лице, толкова по-висок израства. Пък ние – джуджета, боричкаме се да се покатерим по глезените му.

  Лоша работа. Цигански банди от няколко години върлуват – крадат по автобусите и няма кой да ги озапти... Дотам са станали нагли, че вече открито грабят пред очите на пътуващите българи. Чувам разкази за грабежи по градския транспорт, линия "36" и линия "26", и линия "6" в Пловдив. Жертвите обикновено са жени или по-възрастни хора. Граби се по най-хайдутлъшкия начин, по всички правила на мародерството и откритата престъпност. Кого да обвинява народът! Простият обвинява манговците, циганите са му в очите; пък си мисля: виновни са онези там с белите ризи и скъпите вратовръзки, дето съсипваха – разрушиха я издъно държавата ни, уж демокрация да правят, ала тяхната демокрация превърна българския гражданин (бил той българин, циганин, турчин) в измет, в наплашено стадо, което търчи назад-напред из кошарата и се блъска в бетонни стени с избелели от ужас очи.

  Отнеха ни гордостта да се назовем българи – достойнството опитват да изкоренят. Бедният, гладният е готов ръката и на касапина си да целува; жените станаха само за подгавряне; младежта се изражда поради отсъствие на друга галерия образци освен проспериращи лекета, мухльовци, побойници, разбойници, тарикати, опропастители на българщината. Къде са бащите и дедите, къде сме ние! Зъбите ни тракат от шубе, и има защо даже от един сополив манго да се страхувам вече, че ще ми влезе в стаята посреднощ да ме ограби, да ме убие, жена ми или дъщеря ми да изнасили. Ей това е целта на занятието – да се хванем с циганина гуша за гуша, та онези отгоре да си веят байрака безнаказано. Е, да продължим да си делим народеца на враждуващи партии, на късове да трошим нацията! Не сме нито "сини", нито "червени", нито "зелени", ни "жълти" и "оранжеви", ни "виолетови". Глупаци сме, щом сме пуснали вълци между нас да ни кръщават ту в Светия Дух, ту в Аллах акбар, ту в цивилизасиона на Западна Европа или Щатите, ту в богатирските билини за Матушка Русь.

  Хей, отродници ли сме? Забравихме ли си родовете, корените, историята? Защо да се опираме на някого отвън и отдалече, оттатък Атлантика! Отписахме ли се вече от тефтера на стопаните! Господар ли пак си търсим? – хем милостив и нежен бащица с кралимарковска сила, да нареди как да живеем, как да се плодим, как да му слугуваме на имота и на банковата сметка? Единствено оптимистично пред онаглелите цигански банди ми иде на ум: Колкото по-зле, толкова по-добре! Най-разкошните лилии растат в най-вонливите блата.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 sep. 2020

–––

* Вж. https://www.otizvora.com/2020/09/12420/mudrosti-ot-talmuda-otrazeni-v-dnevnitsite-na-lev-tolstoy-1/