ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (969.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (969.)

Човекът, за разлика от животните и птиците, живее повече с илюзиите си отколкото с реалността. Убийте му илюзиите, душата му започва да съхне, надъхайте го с гняв и омраза, унищожили сте духа му, вярата му в доброто, като основа на света. Цел на всяка власт е да ни ограничи дотолкова, че да престанем да мечтаем. – Аноним (1947)

  27 mar. 1970

РОЗОВА ПАНДЕЛКА*

  За младия мъж, изтегнал се в крайно неудобна поза, със задник, хлътнал в дупката между две пружини на стария разнебитен фотьойл и единия крак положен на бюрото с пишещата машинка, а другия – върху рамката на прозореца, този ден бе от многото изпълнени с отегчение дни напоследък. Тъкмо разглеждаше лекето върху ризата от снощната сантиментална вечер с до болка втръснало му дългоного същество върху дебелите персийски килими на хотел "Ню Отани", опитвашше се за кой ли път – да си пренареди мислите в поносим вид.

  – Много пушиш, момченце-е, много пиеш! – озъби се на отражението в огледалото. Държеше нащърбения къс стъкло, сякаш е пълен с бълхи помияр, който на всичкото отгоре помахва дружелюбно с рунтавата си опашка и ти я завира в устата. – И имаш развален седми ляв горен. Идеален кариес. Ех, едно нещо да е идеално у теб, и ей на, шибана съдба! – продължи да се терзае, задълбал с нокти вляво от носа по-едрата от двете появили се гнойни пъпки.

  Девет часът вечерта, чиновническият свят отдавна е изпълзял от хилядите офиси и канцеларии и човек, ако не е седнал в някой разкошен ресторант или тихо квартално кръчме, най-малкото би трябвало да се прозява срещу телевизора у дома. Бе една от първите пролетни вечери на март, въздухът ухае омайващо и подканя към авантюри, мераци просто висят във въздуха, обаче в стайчето, преградено с талашит от трите страни и запълнено с рулони вестникарска хартия, вони на спарено, чак се не диша.
Този ден личният състав на треторазрядното столично вестниче почива и чистачката естествено я няма, поне да почисти фасовете от пълните пепелници, да не говорим, че някой трябваше да открехне прозореца. Огромната сграда тъне в мрак. И четирите етажа по-горе пустеят, портиерът вечеря сухоежбина в кабинката си, а ето телефонът в бардака звъни като на пожар, но младият мъж дотам съсредоточено се е заел да си изстисква пъпки, изкривил неестесвено очи, че даже не реагира. В края на краищата, трябваше да прекъсне заниманието, ядосан, че някой, най-вероятно от сътрудниците на вестника, дотолкова се натиска да бъбри по телефона с редакцията точно сега.

  Протегна се, доколкото можа от неудобното положение, но не успя от първия път да достигне до апарата, който звънеше на поразия. Поседя, унило размишлявайки какви действия да предприеме срещу тази аларма, без да вдига задник от трона, но понеже мозъкът му нищо не измъти, пак се зае с пъпките, приведен над огледалото. Минаха десетина минути, а пожарната команда върху затрупаното с какви ли не хартии бюро не престава да наддава вой. Най-сетне младият мъж се накани да стане. Тъкмо дигна слушалката, и отсреща затвориха. Почувствал се като хлапак, на когото са обещавали захарен памук, самотният обитател на редакцията натисна с пръст вилката и затвори телефона и завъртя шайбата. Докато набере цифрите обаче желанието да разговаря се изпари и захлопна слушалката, взе да рови из джобовете си, изкара сплескан пакет цигари от най-евтините и си запали една.

  В същия момент на другия край на големия град симпатична млада дама води тънки преговори с майчето за някакви пет лева, които… е, не са кой знае каква сума, но пък когато ги няма, човек не би могъл да пие малко ликьорче в луксозна обстановка, нито да пуши нещо по-така. Запретнала края на полите на яркорозовата си пола с дълбока цепка отстрани, кажи-речи, до кръста, младата дама като амазонка беше възседнала стола тъй, че бедрата й се откриваха, което пък дразнеше майчето.

  – Да не беше тате в Швейцария – заподсмърча младата дама, но беше прекъсната от майка си, възрастна накокошинена дама (видът й идеше от прическата, не от лицето, масивно като диван от епохата на Австро-Унгарската империя; та госпожата зина и не затвори уста доста време, на което щерка й отвърна със стиснати устни, въплъщение на фразата "Убий простака с мълчание!"

  Назряваше кавга. И за какво! За мизерни някакви си пет лева.

  – Татянче, мама, в гроба ще ме вкараш – примирено рече госпожата.
  – Тате да не беше в Цюрих… – разхълца се Татянчето и скри лице в шепи.
  Това очевидно впечатли възрастната дама и тя се зае да утешава дъщеря си, която не желаеше друго от света, освен тези мизерни пет лева. И ги получи, както хълцаше уж, а в действителност се хилотеше диво в шепи. Когато слизаше по стълбището на луксозното жилище, построено от баща й, висш чиновник в Президентството, Татяна рязко се обърна, и като откри, че майчето я следи с поглед на сокол иззад тюлените завеси, яростно се изплези. В следния миг тъмнината я обгърна, а двайсетина стъпки зад ъгъла русоляв мъжкар отвори вратата на розово бентли. Без думица да рече, тя се намести върху седалката до него, докато русолявият включи стартера, двигателят замърка и мощната машина, като се плъзгаше безшумно, ги понесе по булеварда към центъра на града. На кръстовището зад Орлов мост бентлито едва не връхлетя върху странно същество в женска дреха, което се придвижваше с помощта на две патерици; с миловидно женско личице и гротескно разкривено от природата тяло, то сви покрай Перловска река в посока Военната академия.
  – Уф – въздъхна Миряна, като видя гърбавата.
  – Какво има? – осведоми се мъжът.

  Отговор не последва. Минути по-късно тези двама седят на диван в бара на хотела, където е отседнал той – късо подстриган блондин с розови бузи, дори симпатичен, да не се брои квадратната челюст, внасяща нещо първично към общо взето нахаканото интелигентното лице.
  – Вървят ли нещата, Томчо? – рече Татяна между две глътки от конячето, и тъй като събеседникът й май не я чу, понеже се бе вперил в изхода на хотела, или не желаеше да й дава обяснения, седеше заврял глава между раменете. Истината беше жалка, ако трябваше да говори как му вървят работите.

  Том, когото на подбив приятелите наричат Джоунса, колкото и странно да беше, се явяваше литературен консултант на щат в проспериращо столично издателство, чат-пат пробутва за телевизията сценарий за някое шоу, като да кажем онова с противния Христо Сираков "Милионер си търси съпруга" или набиращото огромен интерес сред драгите теле-зрители "Игри на късмета" с Румен Луканов, цвъкано с реклама на паста за зъби "Блендамед", чудотворни хапчета за оросяване на мозъка, лепило "Кортега" за ченета, мазила с изключителни качества да изпъват дълбоки бръчки, сапун, гащи, автомобилни гуми, показни клипчета за добрата домакиня с Ути Бъчваров, както и с прословутата Леля Мара, която предпочитала евтиния прах за пране, който смърди на теменужки, пред праха от най-престижна марка. Човек на изгодата, играч в личните връзки, Джоунса трета седмица ухажва Татянчето чрез бентлито на братовчеда Тони Говедото от Каспичан, както и с неособено високите хонорари от халтура по медиите, успява да закрепи приказната им идилия. Татянчето пък го цени, защото не е изнежен тъпанар на мама и тате и въпреки оскъдицата, в която тъне, създава покрай себе си впечатление, че е заможен колкото Бъкингамския принц. Цени го за галантността и за жестовете му. Като млада жена, харесваше й да усеща как я поглъща с разногледите си очи, бъбри за френска поезия, графика, живопис, за клюки от софийската опера и балет, накъсо, всичко от репертоара на типичния софийски сноб, който чудесно знае, че е сноб, но не се преструва и крие, ами се гордее с това.

  Оставяме тези двама в престижния столичен бар, за да надзърнем към онази, която преди минути розовото бентли щеше да удари на кръстовище след Орлов мост, току срещу Военната академия. Кръц-кръц-кръц разнася се с нея в тъмнината. Наближава десет часът и под едва започналите да се разлистват кестени по булевард Руски вече се прегръщат любовни двойки. "Обичам те" – казва той. "И аз" – отвръща тя, гушнала го през кръста, докато при внезапен прилив на мъжественост той реши да я отведе в квартирата си, в квартирата на студент приятел или в мансарда, която дели с вечно сънливия си съквартирант бачкьор или едва начеващ университетски преподавател. Всичко това гърбавата знае, защото е човек с фантазия, и колкото и недъгава, е едва на двайсет и няколко, полъхът на Пролетта кара и нейното сърчице да тръпне пред нещо, заложено от природата у всекиго от нас. А влюбените, когато се разминават с вечно съпровождащото я кръц-кръц-кръц на дървените й патерици, си пожелават нещо хубаво. Нали казват: видиш ли поп, коминочистач, или гърбушко, пожелай си нещо, че да ти се сбъдне мечтата.

  Пенсионера-портиер в канторката на университета тази нощ сън не го лови. Лежи в светлинката на газената лампа, че токът преди час кой знае защо спря, лежи и смята доходите от пенсийката и от службата в сграда, чието име даже не го интересува. Чук-чук – откънтява стъклото, та с пъшкане, кашляйки, се измушва от дървения нар, пули се в обляното от лунна светлина преддверие. Иззад стъклото съзира нещо, подобно на вързопче, само че по сламенорусите коси, разпилени върху раменцата, разбира, че това е младо момиче, може би фея. Отключва старецът, пита:
  – Зашо в туй време, госпо… – Спира: – О-о, Ванче-Капитанче! Какво те води насам?

  Ванче-Капитанче мълчешком се промъква покрай него и от коридора на огромната сграда отехтява познатото кръц-кръц-кръц. Портиерът я познава, затова удря ключа на вратата и се прибира в канторката си. В крайна сметка, нали! – щом Ванчето идва в десет вечерта, може да е също тъй редно посещение; има защо; още повече – това е Ванче-Капитанче, дето пише разкази за красиви и силни хора, Ванчето, дето е кротка и тиха като едва покарала ръж.

  Тази нощ самотният млад мъж, който бе обърнал гръб на света, беше се затворил в редакцията на студентската многотиражка, си има посещение. Вътре е мръсно като в бардак, но дамата с патериците се държи като аристократка, както същинска лейди.
  – Извинете, нали нямате нищо против да ползвам телефона?
  – Да, да – рече с пренебрежителен жест, като се питаше кой вятър довя Ванчето по време, когато той лично не желае да вижда жива душа наоколо.

  А Ванчето се изкатери по дървения стол като по скеле, изправи се, стъпила върху седалката, и като придърпа телефонния апарат, положи го върху стола, слезе пак на пода, повдигна се на пръсти, гушна с две ръчички апарата и го отнесе при рулоните хартия за утрешния брой. Седна в крайчеца, зиморничаво се загърна, постла носна кърпичка върху коленете си и завъртя шайбата на апарата, както й бе в скута. Въртя тъй замислена, набира доста номера, но никъде май нямаше късмет. Младият мъж я стрелка все по-ядно, гледа я лошо през рамо, както се е забил като гвоздей помежду разтегнатите пружини, съжалява, че не се е досетил да залости вратата. Хайде върви сега се оправяй с тази странна любителка на нощните авантюри през март!

  – Ах, Митя-Митенка, привет! – чу възторженият тихичък глас на Ванчето. Приведена над телефона, стиснала с двете си ръце несъразмерната за ръста й слушалка, тя се оживи: – Чудни, невероятни работи, ще знаеш, Митенка! Отде да знам, може би е от това, че... Ами, не-не! Не съм искала да кажа такова нещо... Просто едвам, ама едвам те открих. Ей-й-й, ама пък и ти нещо съвсем се изгуби напоследък, признай. Какво-о? Търсил си ме! Че аз къде ще да съм била?!

  По всичко изглеждаше, че чешитът отсреща е голям шегаджия – мисли си неволният свидетел на среднощната олелия по телефонната мрежа. Иронична усмивчица цъфти на лицето му, усеща нужда да скочи и намери цигара от бюрата на колегите вестникари Надигна се, разкърши гръб като атлет, зае се да претърси кътчетата, дето може да открие тютюн. Уви, издирванията му нямаха успех, та с гнусливо изражение разрови купчина фасове, избра по-недопушен, поизглади го с пръст, запали и блажен се изтегна гърбом към гостенката. Тъй де, на всеки пълнолетен гражданин на нашата република се полагат чат-пат и такива наслаждения. А гостенката му, вкопчила се в телефона, очевидно е в разгара на романтична история, която се вихри някъде край… Боже мой!... Край Одеса.

  – И излизаме късно вечер в белите си летни костюми да се разхождаме по брега на залива. Аз съм боса, в копринена рокля с гол гръб и дълбоко деколте. Да-а, виждам твоята приказна вила, представям си я, все едно и аз съм там. Виждам и крепостта на възвишението, и онези тъмнозелени борове. Помниш ли? А, Митя?... И се разхождаме под ръка по алеята край брега. О! А колко едри са звездите над Одеса... Стоим, значи, ние двамата с теб на брега, Митя. Това е обрасъл с тръстика бряг, има дюни. Хващаш ме за ръка и ме водиш сред пясъчните хълмове. И се отпускаме на пясъка. Събличаш дрехите си, тръгваш към морето. Помниш ли морето, миличък!... А аз стоя на високия бряг сред тръстиките гола-голеничка и те чакам да излезеш от водата. Устните ми са изпръхнали, болят. Ами че ти много лошо се целуваш, дяволе, тъй да знаеш. А пък не бива тъй. На сутринта, щом хоризонтът над морето зарозовее, ние се връщаме мокри и уморени. В хотела всички спят. Раничко е. Пазачът в къщурката на двора, и той спи. Гледаме го как ни отваря вратата и се прозява. Прекосяваме алеята с цветята. Да-а! И после в хотелската стая още два пъти, миличък, ти ми се нахвърляш. А че аз как да ти откажа, мили, нали и аз те желая...!

  Настава пауза. Майтапчията отсреща като че ли също има какво да добави. Младият мъж допушва трети фас, и още преди да е догорял, без да се гнуси, рови с треперещи пръсти из купчината фасове. Еврика! Открива цяла-целеничка цигарка, пречупена на две, пооглажда я, притиска скъсаното между палеца и показалеца, сладко припалва.

  – О-о, той пееше така хубаво в онези звездни вечери! Винаги съм си падала по Том Джоунс. Не се занасяй, миличък, аз преди всичко теб обичам. Миличък-моичък, как е възможно изобщо да ти мине през ум, че... Не ме карай да ти го казвам! Сам трябва да се досетиш какви са ми чувствата към теб, нали? Да, бе, да! Сестрински... ама съвсем сестрински!... Обичам, значи, да си седя с теб в опразнения глух ресторант край брега на морето. Да чувам тътена на вълните, а хотелът да гърми и хем да ни е страшничко, хем и ужасно приятно, че сме заедно. Питаш, какво обичам... Ами-и, обичам-обичам... Обичам вкуса на кафето след сън...

  Усмихва се с поглед, обърнат навътре в себе си, та младият отшелник, любител на фасове, както се е полуизвърнал да я наблюдава през рамо, дотам се е отнесъл, че огънчето гори пръстите му. Тръсва ръка, захвърля недопушения фас в пепелника, и гледайки крадешком неканената бъбрива телефонна терористка, изведнъж решава, че наистина изглежда хубавичка от такъв ракурс, особено при лунно осветление... А онази, която възрастният портиер нарече Ванче-Капитанче, продължава подхваната кой знае как фраза:
  – ...Обичам, разбира се, и вода. Знаеш ли къде е най-пивка водата? А, мили! Знаеш? Или не знаеш?... Е, как може да не се досещаш? Да, аз съм твоето момиче, не е нужно да го повтаряш. Разбира се от само себе си. Ами че водата в пустинята е най-сладка, миличък, понеже в пустинята човек е най-жаден. Така-така, сам си се досетил... Точно тъй, мили. Жаждата прави едно или друго на този побъркан свят прекрасно.

  Пое си дъх. Гърдичките й се издуха, както беше подпряла брадичката си с юмруче. Изхлипа. Сълзичка се търкулна по бузата:
  – Обичам водата, когато съм жадна. И въздуха също обичам, особено лекия ветрец. Не ставай смешен, миличък. Да-да, защото... кой знае защо, ние не можем без глътка въздух повече от няколко минути, а пък въздухът е като свободата, миличък моичък. Свободата, това е самият въздух. И да се усещам свободна, и да се усещам нужна на някого. Помниш ли Одеса? Дявол те взел, продължавай. Високите борове в цветята, и тях, разбира се, обичаме. И ние... О не, аз… аз си тръгвам. Тръгвам си. Не бива и не мога повече, не мога, не мога повече да издържам. Късно е. Не ме разубеждавай. Ето, затварям телефона и край!

  Стана тъй неочаквано, че младият мъж едва не глътна фаса, задави се, та и чак се закашля. А Ванчето бърши носле с кърпичка. Довлече телефонния апарат, дигна го с двете си ръце над глава като гира този апарат и го положи внимателно върху бюрото, извини се за безпокойството, рече лека нощ и излезе.

  След няма и минута пожарната команда в телефона пак се раззвъня.
  – Скъпи, можеш ли да ми обясниш защо цяла вечност ми даваш заето? – обажда се леко подпийнала дама. – Никаквецо! Длъжна ли съм да се въртя наоколо само да ти припомня, че ми дължиш петдесет кинта. Петдесеттачка, глупако, дето ми е ужасссно нужна веднага! Криеш ли ми се в онази дупка, в онзи ваш кокошарник, а?

  – Ама поча...

  – Не ти ща смахнатите оправдания. Знам какъв си лъжец и гадняр и как си измислил пак да ме метнеш, обаче...

  Възползва се от паузата, че отсреща дамата тъкмо се разкашля: дявол знае какви ги върши, повръща ли, защо се дави... и в скороговорка успя само да каже:
  – Да знаеш, сакато едно… да го съжалиш, ми окупира телефона, не го остави заради някой си Митя от Одеса. Плюс това вързала си розова панделка. И да ти кажа ли, тази нейна панделка, особено панделката. Ега ти! Смешницата ме простреля с розовата си панделка, направо ме хвърли в оркестъра...

  – Какъв Митя от Одеса бе, идиот!? – изпищя гласът от слушалката.
  – Знам ли! – Почеса се изнервен, разрани изстисканите пъпки, дръпна ръка, загледа си нокътя. Върху нокътя му имаше кръв. – Уф! – чеше се зад ухо. – Май се е влюбила. Ега ти сюрприза, ега ти изненадата, ай сиктир!

  – Идвам. И да не си мръднал оттам! Стой там, където си! – бойко отсече гласът.
  – Моля те, само не сега! – разкрещя се и той.

  Но отсреща бяха затворили линията и пиукащите сигнали от телефонната слушалка огласяха тишината. Поседя ням, неподвижен, повъртя слушалката в ръце, захвърли я върху вилката на апарата. Тази нощ ток няма, няма и да пуснат. Аварията ще да е яка; утрешните вестници с гробарски шрифт ще турят радостната вест на първа страница наред с пресни най-свежи новини за последните трупове на ахмаци по магистралата София-Пловдив. Младият пройдоха няма и намерение да отваря на когото и да било. Врътна ключа и се настани отново на изтъбушения си трон. Приятно му е да седи сам в празната канцелария на първия етаж на огромната сграда, да съзерцава как луната се провира из бухлати бледорозови облачета. Таи надеждица, че портиерът, няма да допусне друг да припари до неговата светая светих баш по това време. (По-късно се оказа, че вратата на редакцията не се заключвала. Езичето на бравата изскача, както му се полага, но пакостлива ръчица изкривила металната планка на касата, което ще рече, че всеки можеше да влети как и когато му скимне при пушача на фасове.

  Никой до сутринта не се появи.

  Минути подир полунощ розово бентли зле удари пресичащата булевард Руски Ваня Ефтимова, 22-годишна, неомъжена, завършила преди две години руска филология в Софийския университет, автор на неиздаден ръкопис за сборник романтични разкази, която никога не беше стъпвала в Одеса, не бе показвала нос извън София, дори не се беше отдалечавала от квартала край Докторската градина, зад Народната библиотека.
Потърпевшата издъхна, без да дойде в съзнание. Опитала се по диагонал да прекоси кръстовището на Орлов мост. При сблъсъка една от патериците й откриха на двайсет метра и трийсет сантиметра разстояние върху асфалта, току под единия от орлите.

  – Интересссс-но! Интересничко – цвъкна гъста плюнка през зъби младичкият напет следовател, докато с пластмасова клечка разбъркваше захарта в първото си за деня сутрешно кафенце. – Тъпчилещов! Ей, Иване, чуваш ли какво казвам? Я, запиши и таз дреболия в протоколя. Важно е... Дяволът се крие в детайлите, ако не знаеш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 03 maj 2022

–––

* Авторът настоява, че текстът по-горе е почти документален, с някои преувеличения, разбира се, както се полага за подсилване на ефекта при този тип лични спомени от преживяното през студентските му години, когато през 1969-1970 г. заемаше щатната длъжност коректор и стилов редактор към вестник "Софийски университет". Ванчето също е реална личност, а катастрофата е абсолютна измислица. Бел.м., tisss.