ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1314.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1314.)

  При натиск резултатът е според материала: един се смалява и почва да бълва змии и гущери, друг израства високо, а понякога се пречупва. В какво се състои мъдростта на живота ли? Да не позволиш на службите за душевна чистота в обществото ни да те уподобят на себе си и своите евроатлантически духовни ценности. – Аноним (1947)

  20 fev. 1999 

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

  Чукча писател, чукча не читател... Уилям Сароян (1908-1981): "В мига, когато реших да стана писател, спрях да чета други автори". Допада ми това самопризнание – и не че други автори престанах да чета, но се отказах да търся еталони за писане другаде освен у себе си. Ако още не знаете, писането е монашеско занимание, без някой да ти гарантира успех и известност, но пък ако наистина държиш на своето и не си склонен да се съобразяваш с властта, унижението ти в България е 100 на сто. От един момент нататък, след като ме изгониха от местния младежки вестник "Комсомолска искра" за критична статия от май 1981 г., не ме вълнува кое литературно говедо какво говори за написаното от мен, ала пък живо ме интересува дали ме четат обикновените българи, хората от моята черга, с моя стил на живот и манталитет на израснал по някогашните прашни улици на Пловдив, където до късната дъждовна есен ходиш бос и с голите си стъпала усещаш колко грапава, но и колко топла може да бъде земята под теб.

 Бил съм седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Ърнест Хемингуей (1899-1961). "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е най-доброто, което съм писал в течение на над половин век... Янкито Хемингуей ли е причина? Ами не, разбира се. Това бяха мои наблюдения, личен опит; от американеца заех подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което пък съобщава повече, понеже не уточнява нещата и създава особена пространственост, работа за въображението у читателя. Значи, двама души, мъж на години и млада жена, почти момиче, разговарят в жежкия августовски следобед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той е очевидно притеснен. Встрани от масата им три скучаещи сервитьорки си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези там двамата, гадаят какво става там. Няма други персонажи, но има звукове – бръмченето на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измитите чаши. Жужащите мухи.

  Сега си давам сметка, че съм писал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито и интензивно пространство усещам зад рехавата наглед тъкан на думите. Е, как се получава то? Да не би да съм се родил научен! До казармата тренирах първо волейбол, после гимнастика (14-15-годишен), а после бокс и едновременно кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Ала най ми спореше в лодката: бях първи сред пловдивските юноши каякари в Армейски спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от тукашните пет спортни клуба, които развиваха кану-каяк. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финиша ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа на Техникума по физкултура и спорт, Радко Дочев (1949), който после завърши ВИФ и известно време беше треньор по гребане, а доколкото ми е известно, по-късно се обяви за художник на свободна практика. Помня, че го влачих по трасето. До трийсетина метра преди финала този хубавец се возеше на вълната ми, мина край мен, прецапвайки последните метри с няколко мощни загребока. Изядох се! Да, яд ме е и досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме почти приятели и много пъти сме сядали на кафе, яд ме е на мен – че не съм успял да се отскубна, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 метра по 500-метровото състезателно трасе.

  Имал съм не една и не две сходни ситуации, последната и по-значителна сред които бе злощастният ми писмен договор с тарикат от село Рогош, който ми погуби мечтата да си видя в томче от 496 страници ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004). Завлече ме, общо взето, с почти 1500 лева, като ми ходеше по петите, звънял ми е и посреднощ, като яко загоряла любовница, докато не отскубна от мен 1200 лева суха пара, а после въртя-сука, взе да се крие, че и дори да пише сред приятелите ми тук, в Пловдив, че трябвало да съм му благодарен, че ми дал занаят в ръцете, научил ме бил да си служа с изоставената компютърна програма за предпечатна обработка Page Maker. Книгата си така и не видях. Не ме яд за книгата, а за погубената от този хубав човек мечта.

  От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", готвех се и в курс по парашутизъм при пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих на два пъти в един ден с десантен парашут от двуплощник Ан-2, изкарах и теоретичните занятия по безмоторно летене, взех изпита, предстоеше да полетя с планер, но се отказах заради приятеля от онова време, а и досега Тодор Ряпов (1947), на когото за нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението. Мечтаехме си да станем бойни пилоти. Освен че от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите, младежите, а и мъжете, в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Ученик от ІХ-ХІ клас на пловдивската гимназия "Г. Димитров, от 1963 г. нататък в двата общински вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха и мои фейлетони, очерци, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат някое стихотворение.

  По същото време се занимавах и с хата-йога. Занимавах се и с лов за пойни птички; върху дърводелския тезгях на баща ми изработих шест кафеза и капан за кардалини*. Сглобих по схема с подготвени от мен части морзов ключ и записващ апарат. С части от местния магазин "Млад техник" и навита на ръка бобина сглобих радиоприемник, а и миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до града село Войводиново с приятеля Ряпов шетахме цяло лято през ваканцията из пловдивския кър да режем сноп едногодишни израстъци от махалебки (дива череша), които бащата на Ряпов чичо Янко ползваше като калеми за присаждане или пък увити с влажни конопени зебла, отлитаха със самолет за Албания. И колко още занимания в онези години между 1960-а и 1965-а! За какъв дявол са ми били всички тези залитания в едно или друго? Нямам точно определен отговор. Навярно са били трупане на опит, наблюдения, изпробване къде бих могъл да вложа енергията за живот, за творчество, за надпревара. Ами че тогава съм се чувствал досущ като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, опитните и силните, повече живелите и помъдрели.

  Освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел (1903-1987), и на Джон Стайнбек (1902-1968). Насочи ме към тази троица североамериканци първият ми учител в журналистиката – и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката винаги четвъртък вечер като пилци с жълто около човката нас, десетината гимназисти. А в кръжока му влязохме с конкурс. Учеше ни да пишем дяволитият Джока, като ни четеше стихове от Стефан Цанев и Жак Превер или пасажи от "Малкият принц" на Екзюпери. Били сме Мария Широколийска от Кичук-париж (1945), Христо Джелебов (1947), Христо Батинков (1946) от Асеновград, Мая Ралчева (1947), Видка Кочева (1945), Илия Зайков (1944-2011) от село Брестник, аз. В онези години 1963-1965 на убийствените – в буквалния смисъл, концлагери, където за политически виц пребитите с тояги концлагеристи са хвърляни от лагерните биячи полуумъртвени за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската или от Великата Руска класика, детайлно изучавах тройката Нобелови лауреати на Северномериканската англоезична литература.

  В казармата любимци ми станаха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландският бард Робърт Бърнс (1759-1796)... Извън задълженията ми като редови войник, бях художникът на поделението. Върху грундирани с гипс стени рисувах с латексови бои лозунги и картини. Освен радио-релеен механик в ракетния дивизион край Хасково, бях и библиотекар, правех седмичен войнишки стен-вестник, съчинявах стихове и смешки из войнишкия ни живот, рисувах карикатури, преписвах начисто, понеже явно го е мързяло сам да си ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов. И този вежлив, като че вечно с крайчеца на устните иронично усмихнат бивш учител, ни беше предложил мен и един от по-младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-членове на БКП.** Но за наказание ,че след нощен наряд не търчах за сутрешната физзарядка с останалите войничета, че останах да си отспя половин час, фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант Маринов) ми нареди да отида да "поливам розите". Но не отидох да мия смърдящите на лайна кенефи, и тъй заради неизпълнение на заповед три денонощия в самия край на март на 1966 г. ме "командироваха" в Хасковския гарнизонен арест заедно с други войничета арестанти да вадя камъни от три метра дълбок турски зид. Така, славно се разминах едва осемнайсетгодишен, с партийно членство в БКП, с кариера на партаец. Какво ти отспиване! В онез дъждовни дни на март от 1966 г. десетина момци вадехме огромни дялани камъни от старата ограда на гарнизонното хасковско поделение, па и заничахме с лакоми очи към някоя млада булка, която простираше пране или тупаше черги от отсрещния край на стръмната улица.

  От българските писатели в ранните ми детски години в полумрачната изба на улица "Ниш" № 4, се подвърташе дебел сборник с твърди корици, стихотворения на Христо Смирненски (1898-1923), зает от библиотеката към читалище "Виделина" в Пазарджик, родния град на майка ми. Не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и сега. Този патетичен ударен слог, приповдигнати строго разчетени ритмична стъпка и музикална рима, строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с яко напомпани бодрячески фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат яко нагласена, изсмукана из пръстите работа. Изпитвах отвращение към задължението да зубря уроците по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да е от партийната тенденциозна лирика, където борбата беше като че ли основна тема и състояние. Борба ли!? Ами не желая да участвам в борбата, другари и другарки, имам си моя идея как да си живея живота.

  Иван Вазов (1850-1921) ми се показваше тромав или нравоучителен, Пейо К. Яворов (1878-1914) – театрален, предвзет, Димчо Дебелянов (1887-1916) – сантиментален, че и мекошав, да го имам за образец на мъж, Пенчо Славейков (1866-1912), като изключим няколкото му текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и проч.) – блудкав, особено с онзи връх на пищната графомания "Кървава песен".

  Започнах да чета от петгодишен. В най-ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников (1897-1951), с "Полски народни приказки" – със страховитите им сюжети за Броиряпа, владетеля на подземното царство в Карконошките планини. Любими ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар (1904-1941). Четох преди десетина години ужасяващи случки от живота на Аркадий Гайдар, 19-годишен назначен за командир на червеноармейски полк, но това е друга тема (нещо подобно се случвало и с жестокостите на Че Гевара). Харесвах много италианеца Джани Родари (1920-1980); от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми беше сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на британеца Ръдиард Киплинг (1865-1936), увличах се, макар за кратко, по индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), както и по фантастичните приключения на Жул Верн (1828-1905). Силно ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан от съветския концлагерист Роберт Щилмарк (1909-1985), чийто затворнически шеф си присвоил правото да го титулуват съавтор. Ега си наглостта, ега си нахалството!

  След северноамериканската тройка Нобелови лауреати четох, или по-точно казано, живях известно време с героите от лютите сатирични романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1903-1942) "Дванадесетте стола" и "Златният телец". Галерията от литературни идиоти, говеда и тарикати в т.нар. социалистическо общежитие, наред с Ярослав-Хашековите чешити от сагата "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми станаха еталон, докато от 1994 до 2004 г. кажи-речи на коляно, създавах от реалността върху купчини хвърчащи листове от ученическа тетрадка или право върху лист на пишещата машина у дома "Историйките на ученика Ламски". Случваше се първо върху празния лист за пишещата машинка да нарисувам графика, илюстрация към поредния епизод, пък сетне идеше ред на текста. 

  Шест пъти по време на гимназиалните ми години съм препрочитал романа "Швейк" на Ярослав Хашек (1883-1923) и този роман с редицата предизвикващи дивашки кикот идиоти от епохата на загнилата Австро-Унгарска империя досега ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на чеха Ярослав Хашек. Единадесетгодишното момченце Иван Ламски, наред с около двеста образа на типичния българин, сред тях: повечето "учители" от днешно време, е опит за моя си и преди всичко пловдивска версия на доверчивия наивник, чиято уж глупава оценка за безскрупулни службогонци е далеч по-меродавна, по-вярна, по-строга от оценките на духовни нищожества, окичени с държавни отличия и академични титли. 

  Като студент от Софийския университет между 1967 и 1971 година, в квартирата ми на ул. "Петър Митов" № 8 – къса уличка върху темето на столичния Слатински редут, нахълтаха вкупом философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа "Д-р Фаустус", дяволски очарователният Франсоа Вийон (1431-1463?), трескавият Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал (1783-1842), Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите и без свян разказвачи на сексуални истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), където всичко в този наш, от край време суетен свят е било винаги подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

  В годините на детството и юношеството съм бил може би най-ревностният читател на книгите в кварталната библиотека към сладкарничката на Бай Димчо на ул. "Васил Априлов". Четенето ми бе утеха и изкушение. Изгубвах се в книгите; забравях, че съм у дома в тъмната изба, че в бедняшката ни махалица хората живеят бедничко, виждал съм се частица от облян във вълшебна светлина пейзаж на страстите, на разума и на фантазията, на примамливите постижими далечини. Години по-късно реших, че не ме интересува чужбината, нито хубостите й, нито чудесата й, но то е друга тема, защото всичката хубост на света за мен е тук, където съм, и за нищо на света не бих напуснал Пловдив и България. От пристрастяване към книгите бях се превърнал в своего рода книжен човек, въпреки че не съм пропускал нищо от игрите, от вечните ни състезания и сбиванията между хлапаците от нашата махаличка и съседната – Македонската под Джендем тепе, махала, населена със сякаш винаги готови да се пердашат до смърт за честта си момци. Бях се превърнал в любопитен глупак, склонен да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми легна на сърце, шестнайсетгодишната Емилия Попова, веднъж здраво ми се ядоса: "Живееш си като цвете в саксия!" А пък и майка ми, лютата пазарджиклийка, ме навикваше: "Стига с тези книги... От четенето на книги кой в България е прокопсал!" Шестнадесетгодишен, заявих, навирил нос, на баща ми дърводелеца: "Няма как да те настигна, че си бил на фронтовата линия в Голямата касапница, целили са те нацистите да те убият, а и ти с лека картечница си ги целил. Затова си пожелавам много... малки войни". Така и стана! Ангелът, чийто крила в най-тягостни мигове усещам разперени над мен, явно ме е чул.

  При сантиментален повод (любимото му момиче се увлече по мен) най-добрият ми приятел, когато ме изпращаше от пловдивската ни жп-гара, вече между коловозите и докато вече се задаваше експресът от Свиленград за София, се възмути: "Нависоко се излиташ, но лошо ще паднеш", на което, все така самоуверен, абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да, ама преди да падна, поне ще летя". Откъде това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията – в гимназията обикновеното ми състояние бе да скучая сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Ами да, спореше ми на Гребния канал сред момците каякари на 500-метровата дистанция; в бокса стигнах едва до второто място на някакво си вътрешноармейско първенство в ПВО и ВВС. Виж, материалите ми, които се появяваха от дъжд на вятър между 1961 и 1965 година в двата пловдивски вестника, партийния "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

  Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало на обстоятелството, че сам бях постигнал почти всичко в единствения и неповторим свой живот: и добро, и не толкова добро, и лошо, и по-лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни деди и приятели не бяха застилали килимена пътека от хвалби и приветствия пред нозете ми, че за всичко припечелено с пот на чело ми се е налагало, налага се и досега, да си плащам полагащия се горчив данък от рани, оскърбления, разочарования, страдание, безсъници нощем, унижения. Раснах като син на мълчалив обикновен дърводелец от покрайнините на някогашния мизерен мой Пловдив; но и Исус в човешката си плът е дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили изискани гувернантки; важното е какъв заряд жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува дълбоко у теб в бяс за творчество, в любов към човека, но не към доказалия се праведник, а към грешния и силно изкушен човек, каквито сме всички ние, живите долу, на Земята, в Пловдив, който е пъпът на света.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 uni 2023

Илюстрации:

- Някогашното ми училище гимназия "Г. Димитров".

- Май 1966 г. Войник в отпуск, на сватба в Мечкюр.

–––

* Кардалини в Пловдив наричаме пъстри пойни птичета, които никак не са капризни, зимата преживяват някак си, а през останалото време от годината на орляци се хранят от семенца на храсти из полето около града. В орнитологията са известни още с името кадънка или щиглец.

 ** Освен дето преписвах старите му годишни планове, че го мързеше сам да си ги осъвремени, ЗКПЧ-то майор Стоянов ме ползваше и за лектор в салона на дивизиона да изнасям седмична политинформация за офицерите, сержантите и войниците според всичко онова, което можех да прочета в централните вестници. Гласеше ме за сътрудник на ведомствения вестник на ПВО и ВВС "Страж на родното небе". А след като си излежах моите три денонощия гарнизонен арест, лично началник-щаба майор Иванов дойде в дворчето на релейката, дето служех, да ми обясни, че не е той причина да бъда наказан. Командирът подполк. Русев му наредил: "Иванов, накажи го ти, защото за неизпълнение на заповед, ако трябва аз да го накажа, ще го пратя петнайсет дни в ареста и ще му се наложи да дослужва в дисципа (в черните роти) след набора си".  Бел.м., tisss.