ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (585.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (585.)

Продължение на Голямото завещание от 1972 година

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза или в креп,
това, което казвам аз,
не бива да умре у теб;
доброто вино без мезе
не струва пукната пара –
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях.

L

Живей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Пропадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби,
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи.

LI

На другите съвети даваш,
а себе си не виждаш ти:
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

На Пловдив задника си завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с обич да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На Низината със мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, потънал в сняг,
защото жега не обичам.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз –
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия в захлас,
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб. Не е отровен.

LIV

С известност, с титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на мила майка и баща!
Не казвам, че е демагог.
И да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков**, уж поет,
дарявам патешко перо
да пише с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
А на Илия Зайков** – рог,
да се навира по-напред
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев** – одеяло,
та кърпеното да смени,
че много тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Ех, те известни са поети,
но аз безимен ще умра;
над мене ореол не свети,
и ангел нямам, ни звезда.
Защо ли сякаш ги коря –
врабец не може да е славей
ни в готин час, нито в беда;
затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

С теб любехме се дни и нощи
 и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
непостоянна като вятър.
И не от всеки свирка става,
на свирката свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.

LIX

А щом капризен ставам вече
и губя вкус дори към хляба,
и все по-често зъзна вечер,
стомахът ми къркори гладен,
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи зле навлечен,
макар и млад, уви, ще трябва

да завещая мойте вещи.

КЪМ ФРАНСОА ВИЙОН

– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаш във стени,
това ли ти е по вкуса?
– Бих искал, знаеш, да пробия.
– Кратуната ти е зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
през процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогава на какво ли се надяваш?
– Честолюбив и син на дърводелец,
ковчегът ми поне ще е безплатно.
– На Онзи свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам? Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!

LX

На Ема*** – пръстена от злато,
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато.
На Дида*** – плюшен бял пегас,
на скромност знак, но и сега
насън чат-пат я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.

LXI

И за Джендем тепе скърбя;
на него – милото ми детство,
петте тояги по гърба,
циничните хлапашки песни.
Ако това е неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, ужасна слава!

LXII

На улица Люлебургаз
походката си смешна давам,
там всички бяха срещу нас
и ходел съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава,
мустаци смятах да си пусна,
бях щур като свещена крава,
пленен от романтични чувства.

LXIII

Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте - що сте в този миг,
по-стари с хиляди години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
наивник бил съм, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата фамилна чест.

LXIV

Лицето ви старее бавно
 и панделки отдавна няма,
отнесла ги е най-безславно
скучната семейна драма.
Край вас дочувам Мамо, Мамо! –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм гъгнел: Много те обичам!

LXV

На вас с усмивка завещавам
морава с рунтава овца,
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят вашите сърца.
Оставям ви и се виня,
простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да видя образите мили.

LXVI

Отида ли си някой ден,
да бъде тихичко, без яд –
за обич щом си бил роден,
противно е да сееш смрад.
За тебе никой съм, о Град,
но ти за мене си вселена.

Дано си жизнен, жилав, млад,

какъвто и да си за мене!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 maj 2021

Илюстрации:
- Царственият месец август, когато съм родeн.
- В сиво-синя манта 5-годишен, в забавачката. 

___

* Запрян Джонгов - съсед, стар пловдивски адвокат, бил е депутат след 9.IX.1944 г. до краха на Никола-Петковистите. Разправял ми е как колянце до колянце си седели с Трайчо Костов в Народното събрание. Държеше се надменно с моите родители, а мен на няколко пъти ме кани да му гостувам в неговото родно село Пъдарско, на 30 км. северно от Пловдив.

** Неколцина връстници по повод подхвърлени лафове: Марко Марков (1945), чийто корен е от с. Павелско в Родопите, Илия Зайков (1944-2011) от с. Брестник, Мария Широколийска (1946) и Владимир Янев (1950) от Пловдив, по онова време (през 1972 г.) многообещаващи млади пловдивски поети. 

*** Сантиментални авантюри. 

**** Бях кацнал върху темето на Джендем тепе, най-горе върху триангулачния знак – 4-метрова пирамида, и крещях с пълно гърло "Урррра-а!", и там с двуметрова сопа ме "сурвака" бай Петър, баща на мой съученик в пети клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, а длъжността му била да не допуска никого в онази зона. Намърдали се бяхме с две години по-големия момък зад табелата "Строго забранено! Стреля се без предупреждение"; Бай Петър метна сопата първо по Ванчо Музата (Иван Фъргов, 1945-2018) и не успя да го уцели; ами аз къде да бягам, като кожухчето си бях проснал току под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян върху сопата си, страшният едър мъж ме изчака треперещ и уплашен да сляза от пирамидата и значи там, с пердаха си отървах милото кожухче. Джендем тепе бе детското ни царство, което деляхме с бойките нагли хлапаци и побойници от съседната, т.нар. Македонската махала. Но и разни мъже водеха тук съвсем млади напращели за любов знойни момичета и дърти проститутки да ги любят из храсталаците.

***** Понеже и тук, както и докато обитавахме две от четирите стаи в избата на улица "Ниш" № 4, сме били бедни наематели, хазяите Дърварови и съседите от околните къщи ни гледаха извисоко. Пренебрежението осезаемо витаеше над дома ни в онази изба и навсякъде, където сме живели с моите родители в Пловдив. Затова и отношението ми към Пловдив е двузначно – ненавиждам надменността във всякаква форма, тъй че знам какво значи да си хлапе, което живее в чужда къща и е вечно навиквано от хазяите. Бел.м., tisss.