И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия
17 avg. 1997
На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. Сутринта към пет и трийсет натоварихме семейство Ряпови бабар с багажа им: освен плажните им рогозка, чадър и такъми, кофа чушки, домати, картофи, лук от градината им на село и около два след обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там, поскучахме, попекохме се и на 11 август, като ритуално си взехме финалната утринна морска баня за последно сбогом, поехме към Пловдив да си се прибираме, почервенели с европейски тузарски морски загар. Сред нещата, които по-живо си спомням, е една от разходките ни с Re. по брега преди тръгването, когато гларусите с протяжни крясъци пикираха над нас, а вълните ревниво ближеха пясъчната ивица подире ни, сякаш за да заличат стъпките от босите ни нозе върху пясъка, после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше наоколо, само боклук и ръждиви тенекета, когато на пустия плаж с радостен лай дотърча Роро – черното игриво куче на Ряпови, и чух Меди – жена му на Ряпов, да вика своенравното псе откъм бараките иззад оградата на станцията.
По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, ама не се повреди съвсем, не се скапа и реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея е стипчиво, но и крехко, подобно на ручейче, скрито бълбука и се провира из високата гъста тръстика. И то бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато измина почти седмица от връщането ни в душния наш Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам?... ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно шета около Re., пилее пари в неговия си стил "и го раздава грижовен примерен съпруг", доколкото разбирам от задъханите й преразкази. Имам усещането за опасно едро животно, мирише ми на влажна козина.
Във видимия спектър между мен и нея всичко май е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията – леко килнат и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвимо момичето, особено ако е трийсетгодишна хубава жена. Не мога да знам, но и не искам да знам доколко важна е моята лична обвързаност: името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла й съм, няма ме на сцената, пък и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.
Не-е, не желая трохи от чужда трапеза; за даровете и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да си плащам. Не съм слуга! Каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист съм – надявам се, не безскрупулен... И въпреки това, нещо ми се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си плащам за преживяното щастие?
Оставих ръкописа на сборника "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров (1932-2008)* за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щурата амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата е налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни може би амбицията да пускаме перки, като се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие май че друго няма. Иван Вазов (1850-1921) от Сопот и Пенчо Славейков (1866-1912) от Търново – истинският и измисленият: единият живее, другият позира.
Да си вдигна задника и да се махна. Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми се проясни – ако случайно Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Кеф! Спасителят Иисус в тъмночервен мерцедес, по бански, с модни слънчеви очила и масивен златен кръст (стотина грама) на косматите гърди, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, висулки, тръненият венец и пр. От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За пръв път го открих, когато си мислех дали завиждам на поета Спас, кмет на Пловдив г-н Гърневски (1953) от село Марково. И Спас, и Теди – Теодор Димитров (1955-2007)** – областен управител тук), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и Папата, и Вселенският патриарх ми се явяват под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; като обикновен простосмъртен, не си пожелавам участта им.
Защо внушават, че Адам бил нещастен? Съгрешил от наивност и изкушен от тъкмо прелюбодействалата заради онази ябълка на познанието Ева, и Господ ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. Ала дали и в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред тъжна кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало през страдания, през страсти, т.е. през бесовете, заложени вътре в нас.
Спомням си френски шлагер в арабски стил, няма как да не го знаеш: "Айша". Доста приятна мелодия, но и нещо като сбогом. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в мърляво кафене край занемарения къмпинг при летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. След дните на жега времето се бе развалило и ята от гларуси с разперените си огромни криле кръжаха над нас, бяхме сами или не, имаше семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки. Това нещо ми се е запечатало в ума – изплува винаги, само дочуя ли мелодията, която тогава се просмукваше към нас през поривите на вятъра от ръждясали сивозелени тенекиени тонколони с надпис "RFT"... Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия. Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към дните, когато съм бил изпълнен с илюзии, и поради тази причина щастлив, ама наистина много щастлив.
Всяка вечер се пренасяхме да легнем в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше играчка, плюшено зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми никак не беше наред, така че едвам се дотътрихме до ведомствената почивна станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на добрите ми приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и китни мотели покрай брега... Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-милите ми спомени от преживяното до днес. Върви след това не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!
–––
.jpg)
** Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eks-predsedatel-na-obshtinskiya-suvet-v-Plovdiv-zagina-v-Gurciya-25949 В жилището на Теди на един от горните етажи на ведомствен блок покрай някогашния пловдивски Захарен комбинат до три часа след полунощ полузаспал от време на време хвърлях някое око да проверя как на компютър с жестоко избледнял монитор се мъчи над първа страница на новичкия брой 1 на бъдещия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990-26 февруари 1991). Докато вече в три сутринта вдигна лапи и съкрушен обяви: "Няма как да го набера на компютър това чудо". После Теди стана голяма работа, губи се година-две в Гърция, върна се у дома, зае се с бизнес, отвори свой цех в село Ягодово и внезапно стана Областен управител на Пловдив. В знак на уважение към работниците си, раздаде им по една турска ютия. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)