петък, 3 ноември 2017 г.

Публицистика – БОРИС ДЯВОЛА

БОРИС ДЯВОЛА


     Завчера сглобих бюфета, правен от баща ми. Сестричката ми го държала на двора цяла година опакован с черги и найлон и на места фурнирът е напукан, рони се като юфка. Най-сетне холът ми доби що-годе завършен вид, но има да се правят куп поправки по Бащиния бюфет.

     Едва 40-годишен, дядо ми Борис (баща на майка ми) имал две колоездачни ателиета: в Перущица едно, и друго насред чаршията на Пазарджик. Имал и няколко градини, засети с лозя, череши, ябълки, зеленчук, ягоди. И понеже съм му първият внук, единственият тогава още внук, водеше ме със себе си да орем. Помня от 4-5-годишен чардака сред лозето, белия жребец на сиви петна красавеца Сивчо, помня бумтежа на дизеловия мотор за поливане, разпенената вода във вадите и моят дядо с мотика в ръка, до колене запретнал крачоли, гази рядката кал да отваря път на водата ту към една, ту към друга леха. Или в сянката на талигата сме двамата ние с него, обядваме домашен хляб, сланина, чесън, а една чучулига трепка с крилца в небето над нас и песничката й е тъй звънлива, тъй сладка, както вероятно само чучулигите край Пазарджик умеят да пеят напролет.

   Сега чак си давам сметка, че този мой корав предтеча е живял живота си с всичката си сила, обилно гребял от хубавото и лошото с мазолести, отрудени длани. И как нищо не му е било даром дадено! Всичко от иглата, лъжиците, паниците нататък е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като правил най-тънки проекти как и къде да вложи кяра. Започнал 16-годишен от нищото, на 40-45 години, в най-усилното време на Втората световна война, има пълна къща с хора на раменете си. Баба ми Вена (Невена) перяла и готвела, освен за петте им деца, мъж, свекърва, и за двамата калфи и неколцината временно наети аргати. На един от тези калфи, помня, казваше се Кръстю, Борис Дявола помогна да си купи къща с дворче на съседната уличка. Със Стоян, три години по-големия от мене син на Кръстю, бяхме една смяна на летен лагер в Панагюрските колонии, изпратени там от пазарджишкото основно училище "Методи Шатаров".
 
     В Перущица, родния град на жена си (баба ми Вена), Борис отворил вело-ателие, където предлагал велосипеди за час под наем; на пъпа на чаршията в Пазарджик, на второ ателие оставял сина (вуйчо ми Любен) да движи алъш-вериша. На ателието в Перущица през седмицата дежуряла баба ми, в Пазарджик – вуйчо ми Любо. Работеше Борис и по бахчите на пазарджиклии в делниците, а в неделя отскачал до Перущица да поправя повредените велосипеди. И не само това, ами търгувал и със стоки по договор с немска фирма за вело-части и електроматериали.

    Първи в този край на Пазарджик, някогашната Пич-махала, докарва вода в двора си. Първи се сдобива с радиоапарат и нощем развивал гайка някаква на пломбирания от властта радиоапарат, за да слуша с приятели забранените радиостанции. В струпани за градежа на новата къща камъни криел ротативка за печатане на позиви, а вуйчо ми Любен, 12-13-годишен, ръководителят на местната антифашистка съпротива Методи Шатаров (1897-1944) ползва като куриер, и пак ей тъй, вече през 1953-1954 г., от дядовия радиоприемник "Херц", сглобен от части "Made in USA", помня, слушаха със Спас вечер Радио БиБиСи и Радио "Гласът на Америка".

     Своите не жалел, държал се с тях по-сурово отколкото с аргатите. Докато бъдещата ми майка е последен курс студентка в Пловдивския учителски институт, а бъдещият ми баща чирак в мебелната работилница на Иван Радичев, разменили си снимки според тогавашния адет да се флиртува. На снимката тя е в бяла рокля сред алея в Цар-Симеоновата градина на Пловдив и отдолу се мъдри почти Ботевото*: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".

    След първата Вяра, която от уплах издъхва скоропостижно още като ученичка в местното стопанско училище, майка ми Надежда е втората му дъщеря, и както за нея говореха сестрите й, е негово копие и любимка. Родена е навръх Гергьовден 1925 г. Като по-голяма от другата му челяд, изпратил я при мотора за поливане, че освен всичко друго наемаше се и да полива лозовите градини и зеленчуковите бахчи на пазарджиклии. Мъкнели на гръб децата му чували оборски тор, за да го разхвърлят из бахчите. Около 1944 г. рушва кирпичената съборетина и за месец време вдига къща на кат и половина.

    Вода от чешмата на двора си наливала бедната махалица наоколо. Камък голям дотъркалял и там, покрай чешмата, оставял сребърния си часовник, като знак за доверие към комшиите. И един ден часовникът му изчезва. Без дума да рече, без да мрънка, без да се вайка, поръчва десет каруци тухли, материал колкото за още една къща, и огражда имота си със зид, повече от два метра висок, с турски керемиди отгоре. Двете крила на голямата дървена порта към двора се залостваха отвътре с талпа и на нея висеше катинар, който се отключваше с особена, пъпчива пластина.

    Нарочно ли го сторил или наистина някой му отмъква часовника? Не мога да кажа, но като знам що за човечище беше, не го виждам в ролята на тарикат. Беше от онзи сорт корави българи, дето заради едната чест могат и да ти светят маслото, усетят ли, че ги мамиш или само си им засегнал доверието, достойнството им на стопани. Правил е страхотни жестове. На циганин един, ратая му Хасан, къща построи, кон и каруца му купи. И за благодарност или друго нещо, в двора на същия Хасан го пребиха от бой циганите. Нямаше обаче хленч, нямаше закани за отмъщение, нямаше ни съд, ни нищо; полежа Борис Дявола около месец, баба ми го повиваше като малко дете с компреси лук и налагаше натъртеното с прясно одрана ярешка кожа. И му мина като на куче. Любовна история като да беше, това ми иде на ум, като знам що за мъж беше, не съм се сетил да питам лелите, щерките му, демек.

   Двора му съм си го нарисувал по памет в бележника: не беше кой знае колко голям двор, но всяко нещо си знаеше мястото.

   А къщата... Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между двете странични стаи – по-големите, имаше дървена тераса. Под стрехите над нея: редица от поне дузина лястовичи гнезда. Лястовиците – от онези, с дългите тънки опашки. По цяло лято се носи над двора сипкавото им цвъртене. Долитаха и гургулици, току тежко-тежко кацнат сред кокошките и мисирките или се мушат и те из голямата лозница, ако не префюфюкват нисичко над двора. 

    Камбаната на черквата "Св. Богородица" в горния край на чаршията, до моста над Марица, тук звучеше особено мелодично. От терасата на горния етаж по грубо скована дървена стълба, опряна върху стената, можех да се изкатеря на тавана. За мене хлапака таванът беше вълшебното приказно Царство на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо увесваше едри чепки кехлибарено грозде афуз, което с дъх на стафиди изпълваше цяла зима къщата. Грозде имахме до края на март.

   Под навеса в далечния ъгъл на двора бе диктисал огромна каца бадем, висока над човешки бой. В тази каца памида насипваха с плетени кошове и трима-четирима мъже по стълба се изкачваха, влизаха да тъпчат с нозе гроздето. Дядо продаваше и вино.

   Помня как се прибираме с талигата от градините. Канатите й – настрани отметнати, а горе в четири-пет реда са наредени малките щайги с ягодите. Докато прекосим града откъм отсрещния му край през центъра до вкъщи (ул. Тунджа № 18), половината ягоди пазарджиклии ги изкупуваха още по улиците. Шестваме двамата със страховития ми дядо в облак от аромати, облъхнати от ухание на зрели ягоди. И ето, наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря, уморени и гладни, но и щастливи влизаме с талигата в двора, а баба и лелите ми се суетят около нас уж, но за късо време всичко си отива на мястото. Всеки си знаеше задълженията в тази къща. Отпред вече се трупат махленските дечурлига, и покашляйки се за тежест, комшиите идат да питат останали ли са ни ягоди за продан.

   До обора на Лишо – керемидена на цвят кобила с руса грива и руса опашка, смени я по-късно с катранено-черния тънкокрак пайтак Дорчо, беше кочината. По едно и две прасета угояваше всяка година за Коледа. От най-ранното ми детство е тази драматична картина... Клане на прасе! 

    Сбират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо ми Любо, тук е Спас, на дядо единственият му приятел самотник, доколкото знам, заклет ерген, скулптор. Отварят вратата на кочината, сащисано, прасето хуква по двора. Баба ми вече е наклала огъня. В петдесетлитровия казан водата ври, бълбука. Върху снега край обора мъжете хвърлят излъскана от употреба дървена тарга, наоколо й редят наръчи слама. Колачът вече си точи касапския нож, пробва острието с върха на пръстите, останалите пийват греяна ракия. И всички – възбудени, очите им лъщят. 

    Спускат се да хванат прасето. То се мята насам-натам из двора, квичи пронизително, летят буци кал изпод копитцата му. Докато го приклещят четирима-петима, а то ужасено квичи ли, квичи... И тогава колачът с дълга до петите гумена престилка сяда отгоре му, забива ножа в гушата му, до дръжката чак. Блъвва кръвта. Обезумяло, животното върти туловище наляво-надясно; калта от копитцата му се лепи по дрехите, по лицата ни, докато от гърлото му с все по-мазни хрипове бълва кървава пяна...

    Сетне мятат трупа с подгънати нозе върху полираната, умита с вода и сапун дървена скара и начева пърленето със стиските слама. Замирисва остро на пърлено и печено. Дядо резва по парченце от ухото и опашката, тика ми в устата да опитам пърлена кожа. В това време с врялата вода и широки ножове свинската четина е остъргана, заемат се с отрязването на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го през средата на две. От дреболиите баба ми Вена пържи мезето в калайдисана огромна тава.

    Всеки мъж държи своето канче с червено вино и посяга чат-пат към дълбоката тава с пържените късове черен дроб и дреболии. Това е едва началото на царско угощение, което приключва към полунощ с юнашки песни, пукотевица, облози и уговаряния за следните дни и месеци.

   Над масичката в кухнето на приземния кат на дядовата къща висят две ловни двуцевки: по-старата – с хоризонтално разположени цеви, новата, английската, е надцевка. На същия гвоздей е и патрондашът. Пред вратата върху стара ярешка кожа е вечното дядово куче. Всъщност, дядо ми да е сменил, да е сменил по време на моето детство поне три или четири пeса, но – едно, че бяха все една и съща порода сетери за пилци: бяло и черно на големи петна, с клепнали уши и дълга рунтава опашка, всеки дядов пес носи едно и също име – Джон. Зиме Спас, Джон и Борис Дявола се губеха по три и четири дни в дебнене на диви патици. Имаше си землянка дядо ми някъде из пясъчния бряг на Марица и от вкопаното метър и половина в пръста гюме дебнеха високо прелитащите от североизток над Тракия тлъсти ята диви патици. Не е било да се приберат с празни ръце; все си идваше дядо с поне дузина патици, увесени на колана. 

    Сред кокошките в оградено до обора място в единия край на двора се разхождаха десетина мюрета. Патиците-мюрета се връзват пред гюмето с глупавите си крясъци да привличат прелитащите високо над равнината ята диви патици. Тук ми иде наум Радичковият разказ "Нежната спирала".

   Пред вратата на стаята под каменната стълба и вдясно на входа откъм двора е големият сандък за брашно. Вечер баба ми Вена омесва тестото в дървено корито, загръща го като малко бебче в кожа, платно и черги, за да втаса и сутринта раничко на следния ден омесва четири... винаги четири големи самуна, ни повече, ни по-малко. Подрежда самуните върху широка дъска, загръща ги в светлосиня ленена кърпа и отиваме двамата с нея на близката фурна. По обяд донасяме опечения, парлив още, дъхав хляб.

   Бил съм не повече от 4-5-годишен. На Василовден, по онова време той се празнуваше на 14 януари, лелите ми подариха сурвачка, покачиха ме върху стол, и изгарящ от притеснение, но и от тръпката, че съм център на внимание, сурваках дядо ми. Борис Дявола бръкна дълбоко в джоба на омърляния си панталон и изръмжа: "Колко хвана в шепа, Джоре, твои са".

   Пак около петгодишен... Дядо ме побутва да се напъхам под масата, докато той, облакътен там, си пуши вечната, залепена сякаш за устата му цигара. Да не ни видят жените: баба, майка ми, лелите, на каква щуротия ме учи, подава ми тайничко фаса отдолу, под масата, и аз да си шмръкна. Кашлям, давя се, а той се наведе, грабне ме, измъкне ме като лисиче от дупка, ръмжи като мечок, стисне ме в мечешките си лапи и ми разтърка в лицето острата си като шкурка тридневна брада. Пищя-я, ритам с ръце и крака. Дотичват жените. Баба го хока: "Акъл нямаш за пет пари!" Обръща се към мене: "А ти, бре, толкова ли си глупав, що стоиш? Не знаеш ли, че това му е на дядо ти галата? (Галенето, значи.) Издърпва ме от лапите на мечока; лицето ми гори като нажулено с коприва; чувам как дядо се смее гръмогласно. Ама то и смехът му – не смях, ами мечешко ръмжене. 

     Дядо издъхна на 26 август 1972 г. Можех да отида, но не отидох на погребението му. Нарочно, съвсем съзнателно, не исках да го виждам мъртъв. Събудил се както обикновено, преди пет, кога първите лъчи на лятното слънце плъзват по лицето на къщата. Стоял, опрял се с едната ръка върху рамката на вратата към приземния етаж, зад която врата беше хамбарът с брашното, и внезапно, като подкосен се строполява по очи. Тъй, като мила любовница посрещнал Смъртта с уста, пълна с пръст, разкривена, кой знае защо! – в неговата си дяволска усмивка.

  ПОСЛЕСЛОВ

    Борис Дявола наистина живееше с всички сили. Бесен от енергия беше дядо ми: побойник, любовчия, работар, зъл колкото си ще, но честен.
   
    Ще пусна утре в блога си разказ, посветен на дядо ми Борис. Майка ми му била любимка, че му мязаше по характер – кавгаджийка и дето да сме живели под наем, правеше така, че съседи, които с години неистово са се ненавиждали, се обединяваха срещу бедното ни семейство. Баща й така я измлатил с желязната манивела, с която се палеше газовият му мотор за водната помпа, че изпуснала моторът да спре, та имаше майка отзад над кръста белег като пеперуда. Щял да я осакати чешитът му с чешит.
   
    Пред него дъщерите му: Тате, тате... Зад гърба му зовяха го Дъртия. Една сутрин тръгнал с чифтето да си убива сина, и вуйчо се залостил в кенефа там, до голямата порта. Плач, рев, реват жените по двора, докато отърват вуйчо ми Любен от Дъртия. И какво ядосало Борис? Че синът му бил кротък и сгушен, ами не стъпя мъжки, като върви.

    А вуйчо ми беше любимец на местните, носеха го на ръце по площада, както е кацнал върху състезателния велосипед, под часовниковата кула на Пазарджик. Биеше далеч по-яките на вид от него, далеч по-наперени участници в многодневните турове по колоездене из окръга. Прякорът му беше Малкия Дявол. Правеше шоу на колодрума в Острова сред Марица моят мил вуйчо Любен. Влиза последен с групата състезатели и захване около четиридесетината си съперници един след друг да ги изпреварва, до възторг докарваше публиката. И не съм чул досега бойките докачливи пазарджиклии да са подскачали и крещели в еуфория друг път като бесни.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 11 uli 1996 – edited 4 noe. 2017
Фотографии:
горе – 1926 г. Бачковският манастир. В скута на Борис Дявола е бъдещата ми майка, вляво е скулпторът Спас, до него – Вяра (в 17-та си година ще издъхне от уплах); вдясно са жена му Невена и прабаба ми Спаска – жената на  Георги (Гочо), едничък от заможния ХаджиТрендафилов род отървал дръвника – от джелатина го издърпал бездетен турчин при клането над перущенци от 1876 г.
долу – 1940 г. Гроздобер в Пазарджик, Борис и Невена сред берачки на грозде  
_____
Млад съм аз, но младост не помня, из Христо-Ботевата поемка "На прощаване"

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...