ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (852.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (852.)

  "В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня..." – Из бестселъра "Безкраен празник" (1926) на Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  10 uni. 1987 

АСЯ (1.)

Глава І

  На 26 октомври 1971 г. си взех сбогом със София, престоях няколко дни при родителите си в Пловдив, доволен, че най-сетне вече съм приключил всичко, свързано със следването и София, а вечерта на трийсет и първи срещу първи ноември 1971 г. вече бях в нощния влак за Варна. Облегнат върху стъклото в полутъмния миризлив коридор с цигара в ръка, виждах се в позата на симпатичен млад аристократ, тръгнал да завладява новите непознати земи. Вероятно това чувство е присъщо на всички млади мъже, тръгнали да напускат любимата им снобска София, но какво сме виновни ние, нали! Вината е в столицата, която за някакви си четири–пет години ни вдигна самочувствието до небесата.

  По пътя се запознах с нисичко черно момче, от което лъхаше на нафта и машинно масло. От Силистра, Ахмед се казва. Понеже свършили в техния край рано жътвата, прехвърлили ги с комбайните барабар да помогнат на селяните от нашата Тракия. Та се прибираше у дома си в неизвестната за мен Силистра дребничкият Ахмед, аз пък си висях в коридора на вагона, и така, обгърнати от цигарен дим, бъбрихме за това-онова: той – с готиното самочувствие на човек, който на месец си докарва някъде около 900 лева (над десет заплати на баща ми в пловдивското държавното предприятие "ДИП "Напредък"), моя милост – с интелигентската си мътна представа, че е пъпът на света.

  Заранта и подир обяд Варна, която знаех само по картинки и в която не бях стъпвал до онзи момент, обходих надлъж и нашир; зяпах огромните здания, които ми напомняха изоставени стари кораби по плитчините на тесните и стръмни варненски улици. Същия ден, т.е. на 1 ноември 1971 г. – надвечер, от междуградския автобус, който още вонеше на плажни масла и паста за зъби, успях да зърна на един завой сивото късноесенно море край курорта Албена, пък после, през нощта на втория етаж в опразнения Балчишки хотел слушах в тенекиено хладното си хотелско легло бученето на прибоя, който там е само на крачки зад улицата отсреща с изтеглените върху тясна ивица пясък ярко боядисани в синьо и бяло рибарски лодки.

  Бях сам в двуетажната сграда. Докато ме записваше на рецепцията долу, момичето изведнъж захвърли служебния тон, веднага щом разбра, че ида от София:

  – Да не се беше появил ти, да съм ударила ключа на хотела и да съм си вече в квартирата.

  Сврени около електрическото котлонче, докато влажният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това към 18-19-годишно момиче, за което си спомням само (освен че беше със сладка муцунка), че е от Шумен и смята да кандидатства догодина пак математика, изпушихме няколко цигари. После изкачих стълбището подире й, тя отключи първата попаднала й пред очите врата вдясно: с изглед към изтеглените на пясъка рибарски лодки, и слезе да ми донесе още едно одеало, че горе бе не само мразовито, но и тенекиено влажно. Когато се върна с одеялото и съгледа транзисторния ми радиоприемник "Маркони" върху нощното шкафче, взе го за магнетофон: "Случайно да имаш Je t’aime?" – усмихна ми се кокетно и веднага хлопна вратата, като й казах, че това е радио, тъй че мелодиите не ги поръчвам аз.

  Бях задрямал, когато ми се стори, че от съседната стая долита гласецът на готината регистраторка, омесен с дрезгав мъжки глас; стори ми се и че дочувам не мелодията "Je t’aime", разбира се, а пак нещо подобно на "Je t’aime", но бях толкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, няма защо да крия! – колкото и да ми се спеше, хич нямаше да съм против момичето да е в моето легло, да се гушкаме и целуваме насред бумтящия рев, сред тътена на прибоя, следван от свистенето на оттичащата се пяна обратно към морето в абсолютната тъмнина.

  На утринта казах довиждане на масивната официално строга, като да бе дебело тапицирана, лелка, която беше сменила момичето на рецепцията, и с двата си обемисти куфара поех нагоре по стръмно виеща се улица към площада, дето някога бе Балчишката автогара. Рейсът за Гурково тъкмо отпътувал, следващата кола щяла да потегли късно подир обяда, висеше гъста мъгла, ръмеше ситен дъждец и от пристанището долиташе дрезгаво мучене на корабна сирена. Пресметнах си наум париците и седнах в черна таксиметрова волга.

  Мъгла се стелеше ниско над тесния асфалтов път, шофьорът ме попита чий съм, отвърнах, че не съм тукашен, и след двайсетина минути той пак попита, този път: къде да спре колата. Казах му да спре пред училището, но той спря пред сградата на общината, на площада, покрит с варовикови плочки с отпечатък от древни морски миди. От общинската сграда излезе Пешо Кирилов, слезе по стълбището, само че тогава той още не беше за мен Пешо Кирилов, колегата математик с мек и тънък усет за ирония, ами непознат, прекалено засмян мъж с едва започнали да сребреят коси. Жена му работеше нещо си в канцелариите на Общинския им съвет, и ако се не лъжа, тя ми удари в паспорта печата на селото Гурково, който приех като документ, че оттук до края на дните си вече принадлежа към този странен за мен – аристократа-денди, отдалечен, чужд и беден район на България. 

  Прекосихме с Пешо разкаляния асфалт с отпечатъци от вериги и гуми на трактори и полуремаркета, той открехна прясно боядисана ниска желязна вратичка и тя жалостиво изскърца. Горе, в учителската стая четирима или петима ме посрещнаха угрижени, чак с издължени физиономии. Сградата бе нова, всичко тук ми ухаеше на прясно, а новичкият паркет в обширната учителска стая лъщи от чистота, така че вадичките от двата ми обемисти куфара чудесно се смесваха с калта от обувките ми.

  Младият общителен мъж сред дузината тихи даскалици се оказа шефът.

  – Очаквахме да дойдете преди два дена – притвори вратата на кабинета зад гърба си; кани ме да седна на диванчето и се настани зад необятното си директорско бюро. В кабинета му бе толкова тихо, че чувах огънят как се бунтува в нафтовата му печка, а леденият вихър с поривите си довява от ниско надвисналото небе крясък на прелитащи над Гурково ята от диви патици.

  – Важното е, че все пак дойдох! – рекох заядливо, макар с доста спокоен тон, дори му се и ухилих предизвикателно.

  Усмихна ми се и той, ама не, не ми се ухили.

  После по разорана сякаш нарочно улица шляпах след дребен възрастен мъж, след неговите огромни кални галоши. Прихлупеното небе, ръмящият непрестанно дъждец, който току спира, току пак захваща отново и отново да ми се набива в дрехите, приказливата му буля – дамата на моя хазяин, който се оказа местният Фигаро, бръснарят на селото, нарастващата тиха досада сякаш взе да ми идва в повече. Мълчах... ако не мълчах, отвръщах късо и троснато на въпросите, докато джвакахме в лепкавата тлъста кал.

  Пред къщица, изникнала като манатарка изпод калта, ято бели гъски ни приветства с дрезгави протяжни крясъци. Окачих си балтона в салончето, обувките подпрях да се изцеждат зад вратата и влязох в полутъмна стая с нисък таван, огромно легло за двама и бюфет с витринка, която звънтеше при всяка моя стъпка по рехавия дъсчен под. Най-сетне сам в полумрака, зад закритите с дебели платнени щори прозорчета, обкръжен от дълбоко чуждия за мен, като градски човек, мирис на селска къща, а и на буквално просмукваща се в костите ми мразовита влага с аромат на мухъл.

  Поканиха ме да обядвам с тях; отказах, върнах се в училището и купих кутия вафли. Сега си мисля, че още същия следобед влязох в първия си учебен час, възможно е, обаче, и да се заблуждавам. Все пак доста вода, доста дъжд изтече оттогава! Тогава бях на двайсет и четири, директорът – три-четири години по-възрастен от мен, ама не го чувствах по-възрастен; допадаше ми трезвостта, чудесното му спокойствие. Дошъл нейде откъм плевенските села с жена си – и тя математичка, и с двамата сина – кротки, типично учителски деца момчурляци. Надвечер, след последния звънец, училището твърде бързичко изстиваше; леденият ветрец свиреше в зле уплътнените врати и прозорци, та всички бързахме да се разотидем. 

  Не кой знае колко често, но директорът Никола Петков (1944) ме канеше понякога у дома си... Наливахме си от слабата добруджанска ракия, и като внимаваме да не задимим с цигарения си пушек тясната кухничка, бъбрим си за събитията по света. Жена му не вземаше участие в тези наши мъжки разговори – седеше си отстрани, скръстила ръце, гледаше ни внимателно и си мълчеше. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с лъха на сготвено у дома, който струеше откъм присъствието й на кротка съпруга, ми връщаше уюта на майчиния дом в Пловдив.

  А колко самотен бях, като се връщах подир тези вечери в квартирата си! Напомняха ми зимните нощи в София, когато на път от университетската читалня към студентската квартира в сутерена на едноетажна къща сред може би най-занемарения район на тогавашна София – квартал Герена, се заглеждах по богаташките осанки на новичките жилищни блокове източно и на север от Паметника Левски. Присвил се от студа, докато прекосявам градината срещу софийския Куклен театър, гадаех завистливо как ли там си живеят онези мъже зад белите или розовите перденца покрай хубавите си и страстни жени.

  Заспивах бързо.

  Моите съседи – хазяите ми, се чудеха как да ми угодят: все ще измислят нещо, което да ме приобщи към техния дом, ала аз странях, криех се като лалугер, и не че не обичам бумтящата, наблъскана с цепеници камина или уханието на гозба, тъкмо извадена от фурната, бая силно ме отблъскваше склонността им да разплитат и чепкат надълго и нашироко всяка, според мен, простичка битова история. 

  Нощем, когато в прозорците на стайчето ми свиреше всепроникващият добруджански вятър, чувах как някой ситно драска и трополи по тавана с ноктенца. Четирийсетина диви гълъба зимуваха там; поне десетина от тях стопанката сложи на масата ни една вечер с вирнати крачета; препечени на жив огън; месото им се оказа доста вкусно. Веднъж Петракито (Петър му е името) измъкна неугледна ловна двуцевка, изгуби се за около час, и сетне, докато си изтупваше патъците от снега, хвърли върху масичката до вратата в салончето окървавен дългоушко. Изпухтя, че наоколо бъкало от зайци, ама няма мъже да пообиколят из поясите край селото. Колко прав е бил се уверявах многократно след това.

  Зимно време обикновено боледувам от сливици и настинка. Залежах се няколко дни в голямото легло за гости у Петраки. При мен – мразовито, та щипе, гледам – в полумрака лъщят позлатени с фалшиво злато канички от сервиза в бюфетчето, слушам крясъка на гъските у съседиге и булката на Петраки, с цяла глава по-висока от мъжа си яка селянка, как кълне, сърди се на някого. Скръцна портичката на двора, чувам – непознат глас боботи:

  – Маро ма, даскалът тук ли е?

  Ставам, намятам балтона... Насреща ми – непознат, кажи-речи, великан, хем с присмехулни очи, и не цепи басма, а кара направо през кестермето:

  – Кво става бе, Джорьо? В цяло село момичетата само за теб говорят. От момите ли те е страх! Ти кво сега, криеш ли се?

  – Не – казвам, – не се крия.

  Пеню Охлюва му викат. Млад, буен, веселяк. По-късно отиде да работи в мината край Оброчище, срещу курорта Албена. По някое време, научавам, зарязал мината, оженил се. Но тогава ергенуваше и си търсеше компания.

  На следващата утрин ми се появи и Плугчиева. Плугчиева, на която не й знаех името, влезе като мъжкарана, поразтръска витринката с решителна войнишка стъпка на опитен боец, който знае какво иска светът от зрялото момиче, дръпна стол, седна ми до главата, положи длан върху челото ми и въодушевена рече:

  – Аууу, ама ти наистина имаш температура!

  После чак се запознахме; по-точно, официално тя ми се представи и ми връчи чисто новичък учебник по Френски език за VІІІ клас. Благодарих... и естествено тутакси получих покана в най-скоро време да й отида на гости, да ме видят майка й и баща й... В тяхната компания впоследствие щеше да ме види и попът на селото – жизнерадостно отче с розови бузки, с игриви лисичи очета и също тъй игрив език: поп, изкушен от налята женска плът, греяна ракия с крехки мръвки и сладки цинични масали до късно нощем.

  Така изтекоха първите ми два месеца в Добруджа. Нова година изкарах в родния Пловдив, няколко дни по-късно от Университетската канцелария в София си прибрах дипломата. Подкарах февруари в нова квартира току край площада покрай общината. Между училището и къщурката, където си отнесох куфарите, бе черквата на старото Гяур кьой, прекръстено на село Гурково. Новият ми хазяин Бай Тодор беше мълчалив мъж на преклонна възраст. Не разбрах само кой им бие камбанката на черквицата... Веднъж седмично се къпех в банята на училищния стол; пак там се уредих и да се храня, та какво още ми липсваше! Кажи-речи, живеех си като Симеончо.

  В училището работеха и местни, и придошли от съседните селца млади жени и момичета. Работата сближава. Половината от тези момичета учеха задочно, готвеха се за изпити, тревожеха се; а другите живееха в очакване животът да ги изненада... С какво ли? С нещо романтично, разбира се.е Две от тях вече се бяха опарили, и от тях вееше безнадеждност, въпреки че се показваха приветливи, склонни към авантюри. Едната, шепнеха зад гърба й, си имала хлапе на годинка, нейни близки го отглеждали недалече оттук. Драмите на тези селски момичета не ме вълнуваха, а към усилията им да бъдат забелязани, да заживеят и те с романтика и страст както е по филмите, не откривах капка жал у себе си. Какво щеше да стане утре или в други ден с тях! Всеки случай, нямах намерение да участвам в личните им драми.

  Разполагах си се в новичкия отлично обзаведен кабинет по литература, слагах да се върти на грамофона дългосвиреща плоча на П. Чайковски с неговите "Литургии" и в опразнената нова двуетажна сграда, прикован от траурната музика, отнесен в други светове, дращех горчиви от самотност стихове. Очаквах и на мен да ми се случи нещо – само не тук, не сега! Нека отмине зимата, ще се изправя край морето някъде край Балчик, ще съм в истинския живот с хоризонти за риск и жертви в името на човечеството...

 
  Гурково неусетно стана за мен част от Добруджанската тера инкогнита, и както зад оскъдния на изненади равнинен, сив пейзаж се крие страховита, могъща притегателна енергия, така зад бедничкия на външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Един от първите ми набези към непознати до онзи миг за мен хора и ситуации бе интуитивен – присъединих се към погребална процесия, която се точеше тържествено и унило по централната улица към гробището, вдясно на изхода от Гурково към Балчик. Какво правех сред нажалените местни хора ли! Ами изучавах, Боже мой! Какъв измислен глупак ще съм бил в онзи важен все пак за мен случай. Бих легнал до мъртвия в прясно изкопаната яма, само да разбера как изглеждат от дъното на ямата сълзите на оплаквачките и хвърлените буци добруджанска пръст.

  Четвъртъкът ми бе свободен ден, ден за проверка на писмени работи. В четвъртък бродех по къра наоколо – завирах се из поясите, надничах зад прозорците на отдавна изоставени къщи сред напуснати, заседнали сякаш в мъртвилото селца наоколо, и следвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата или вървях подир броеницата от крачета на зайци и лисици върху ледената корица над пръхкавия снежец.

  Данко живееше сам с майка си. Бил момчурляк, когато баща му починал. Сестричката Дора тъкмо завършваше гимназия в Толбухин или Варна, тъй че той се явяваше един вид опора за майка си Леля Керанка. Как пък нито веднъж не я видях в друга дреха, освен цялата в черно! А в онази година, според днешните ми мерки, млада ще да е била майка му, някъде към 45-годишна. Чакаше го вечер до късно да вечерят.

  Израснал в обичайната селска среда, в същата атмосфера, която мен ме задушаваше от еднообразна скука, Данко плуваше в селския бит като риба във вода. Стихия са ми авантюристичните набези, така че да тръгнем към луксозното курортно селище Златни пясъци, да наемем стая сред може би най-луксозния за онези години Хотел "Амбасадор", цяла нощ да не заспим заради сладки приказки за хубавите момичета, за стихове и политика, пък на утрото да се втурнем целия ден да тичаме и подскачаме по огромните камъни на морския бряг от "Амбасадор" до курорта Албена бе моя идея.

  Надвечер се изпречихме пред три метра широка мътна вада, която се провираше изпод високите изсъхнали, ала влажни от мъглата тръстики. Речицата Батова. Спряхме прибиращо се от Варна балчишко такси. Едва да бяхме изминали и двеста-триста метра по нанагорнището, див заек се замята между фаровете на колата. Тръпка е да гледаш задницата на заек как подскача пред очите ти. Усетих тъп удар и в светлината на фаровете зад телце с потръпващи спазматично лапички Данко вдигна от прахоляка нещо кърваво, пулсиращо: сърцето на заека, летял като стрела преди миг.

  Нямаше да повярвам, че – отделено от тялото, сърцето може да пулсира самичко, но това съм го видял с очите си. И ние тъй – както заешко сърце, опитваме се чат-пат да пулсираме извън себе си. За колко време обаче?**

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 jan. 2022

Илюстрации: 

- С първия ми випуск от 1972 г., февруари.

- Йордан Кръчмаров, поетът на Добруджа. 

____
* Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986).
** Години по-късно, подир внезапната смърт на Данко насред Толбухин (дн. Добрич), видях епизода от зимата на 1972 г. с ударения от таксито див заек като предзнаменование, та нали именно Данко вдигна все още потръпващото сърце на заека от пепелта, но нямам обяснение как сърцето е излетяло на метър встрани от разкъсаното от удара тяло. Бел.м., tisss.