ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (362.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (362.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  14.08.2003. ОРЕОЛИ, НИМБИ И КОЗИ РОГЦА

   Снощи имаше пълнолуние, когато сякаш в лепкавия задух не безшумни прилепи, а извънземните покрай балкончето ми кръжаха. Затова пък днешното утро е кристално свежо като планински извор. Като че не са били 35-градусовите жеги през последните две седмици. Мушкатата пред походната ми маса върху балкончето са разцъфнали и са толкова красиви! Подир два-три дни лекичко ще помръкнат, ще се сбръчкат сякаш внезапно и една сутрин ще ги видя изсъхнали. Може би е свойство на красивото да е краткотрайно, ефимерно, силно уязвимо – докато му се нарадваш, него вече го няма.

  Отбих се вчера при Маруф за около час. Маруф е умен мюсюлманин, афганистанец, роден на 40 километра от столицата Кабул, таджик по народност. Дошъл е в Пловдив преди петнайсетина години да учи в селскостопанския висш институт, изучил се, взел си дипломата, и както е лафът, окачва дипломата на пирона, па отваря павилионче за дребни лакомства покрай големия шумен булевард и срещу висшия селскостопански институт. Тъй се запознахме – заради тези супер-фъшкии цигарите. Заприлича ми на естрадния певец Вили Кавалджиев, та му рекох: "Ей, Вили Кавалджиев, какво правиш тук?" Той се засмя, и това мигом предреши, че ще бъдем приятели, че в онзи ден съм срещнал добър човек от свят, който не познавам, но че този добряк ще ме изненадва, като го гледам как страда и се пали повече от нас заради българските ни батаци. Ами че да, това е истина! Като видиш Маруф, няма как да не се сетиш за Вили Кавалджиев с дрезгавия му школуван глас, който ечи над развълнуваното множество екзалтирани фенове на СДС върху софийски площад. За разлика от Вили Кавалджиев (1945-2010)... Маруф е таджик от Афганистан, в събота или неделя към десет-единайсет се отбивам напоследък при него за чашка ароматно и силно кафенце, което специално и само за мен ще свари на котлончето. Маруф пък се налива с чай, понеже кафе, казва, не пиел.

  Та се отбих аз при Маруф. Сами сме на масата в обедната мараня, бъбрим по една от вечните мъжки теми: за хубави момичета, за знойни жени. Забелязвам, че отварям тази тема с лековатост, с нехайство уж, а всъщност за мен лично точно тук нещата са много сериозни. Харесвам и пожелавам плътски, а пък сърцето мълчи. Бих желал да съм влюбен, но сърцето у мен се затаило както зверче в дупката си.

  Кокетките наоколо фино или по-грубичко, по-очевидно замятат мрежи, с една дума, ловуват. Та си казвам твърдоглаво: лисанките природата ги пришпорва, вътрешният им биологичен часовник ги принуждава да си търсят семе за посев, мъж, който ще ги изстреля в по-високата орбита на Любовта, към инстинкта за Майчинство; а това пък последното вероятно не всякога съзнават. Дали ще раждат или не, е друг въпрос, но устремът им към любов ми напомня рибата сьомга, която прекосява океана, за да си хвърли хайвера в устието на някаква американска река и после да загине, изпълнила мисията на живота си.

  При нас, мъжете, дали е тъй. Нас ни изкушава хубостта, чарът, външните прояви на женственост: дупе, цици, стройни нозе, плътни бедра, стегнат корем, сладка муцунка, крехки раменца, белоснежни ръце с нежни пръсти. И о, този дяволит блясък в очите, който идва от жаравата за възможна плътска връзка! Душата им е земна, материално зависима от любимите за женското сърце дрънкулки и мазила, а духом ги виждам да се клатушкат като жълти патета. Каква ти любов, става дума за секс! И това усещане, примесено с опасението им да не бъдат зарязани от мъжа, след като им се наситил и налюбувал... Наоколо е пренаселено от подобен тип момичета и жени. Творчеството, мелодията ме изкушава, тъй различна при всякоя от тях. Изкушава ме възможността да предизвиквам чара й, да видя застанала насреща ми с наточени до блясък всички оръжия на женствеността, и да я предизвиквам да бъде изящна в духовното, и оттам изящна в плътта. Ширещата се посредственост не подминава и днешните момичета, откривам гримаси, гърчове на грубостта и на безсърдечието зад не една симпатична фасада. О, свят на пеперудени крилца, мъх в разкошни нюанси! Мимолетната връзка с теб има горчив вкус, ако наистина ценя жената у момичето, дошло да ме завладее.

  Тя Любовта й, е неустановена, виси като облаче ухание, което всеки миг може да се стопи. И не мисли за утре! Не виждаш ли, че тя цялата е пожелаване да се осъществи докрай илюзията ти именно сега, в предизвикателен миг от монотонната вечност. Тя е самата Свобода, излязла из пяната край острова на Афродита, извадена от контекста на твоя стил и възпитание. Тя е хем хищна, хем мила мръсница... както Природата, но е и Храм в полето, който настоява да бъде осквернен, ограбен, съсипан, разрушен до основи. И се питам: а какво е общото между пеперудените крилца, руините от храма и ефимерните цветчета мушкато на моя балкон?

  16.08.2003.

  Вчерашния ден посветих на фаянсовия перваз в антрето. Отворих място в бетона – чукане, праскане два часа, рязах плочки, лепих ги и изобщо, подготвих се за тапетите, които днес ще лепя. Никъде не съм ходил, само слязох до гаража за инструментите.

  В моите представи непохватният автор на къси заядливи спомени и реплики за това и онова Петър Петров (1930), който се подписва с псевдоним, лъхащ на мил архаичен романтизъм: "Василен Ведров", или "Петрович", както ми стана навик да го наричам, е по-висока стойност в писането от литератори с доказан и широко разхвален талант. Написал е осем изящни, според мен, в наивна по възрожденски, затова особено мила сантименталност. Проблемът на мъртвия вече телом счетоводител е извън контекста на конюнктурата; затова и никой не крещи: "Урррра-а! Открих интересен писател".

  Да осребриш таланта, дарбата, като си съградиш скромен параклис в общественото пространство, то е психологическа техника. А пък мен "Петрович" ми се нрави заради факта, че го виждах как страда, как се вълнува, как преживява сюжетите на разказите си за любов безразсъдна и връхлитаща изневиделица човека. Моите познати – Емил Калъчев, Георги Алексиев, Марин Кадиев приемат пенсионирания бивш счетоводител за графоманстващ наивен пишурка; и мисля, че бъркат. Той просто не съответства на тяхната мерна система, и това не говори добре не за него, а именно за тях.

  Подадине (вродено) ми е да развенчавам ореоли, нимби не само в живота и не само в изкуството. Пабло Пикасо (1881-1973), да кажем, възприемам, и не като гений, а като гениално иронизиращ художествената форма в представите на снобеещите заможни тъпунгери. По същество ироничното е неуравновесено, и наличието му е често израз на поза, само не и на позиция... Еразъм Ротердамски (1466-1536) в трактата "Възхвала на Глупостта", Диего Веласкес (1599-1610) в платното си "Цялото кралско войнство", Лев Толстой (1828-1910) в романа "Идиот" иронизират пошлостта, но у тях убийствен, а при Толстой: и сантиментален, сарказъм е детайл от облика им на духовни титани.

  За мен счетоводителят Петрович е идеалният модел на истинския творец, напомня ми един от персонажите – дребния чиновник Гран от романа "Чужденецът" на Албер Камю (1913-1960). И така е, защото е истински – стои дразнещо в добре подреденото и йерархически чудесно уж поради качествата си провинциално духовно пространство. Печално звучат като образ строфи от "Албатросът" (бих го превел "Буревестникът") на "прокълнатия френски поет" Шарл Бодлер (1821-1867):

    Лежи на пода той между въжа дебели,
    той – царят на лазура – направо е за смях!
    Но става, и криле огромни, снежнобели
    като весла печално повлича покрай тях.

И следващите редове:

    О, пътникът крилат! Сега е тъй неловка
    и грозна тази птица – в очите й печал!
    Един й пуска дим в разтворената човка,
    а друг след нея куца, моряците разсмял.
    - - - - - -
    ...насила тук свален – сред гмежа на тълпата,
    крилата исполински му пречат да върви.*

  Съобразяващите се с търсенето и предлагането на Пазара, забелязвам, нищо ново и нищо съществено не казват, понеже поръчението за работа им иде отвън и отдолу, не отвътре и Отгоре, т.е. – откъм духовните енергии, излъчвани към нашето човешко множество. Облъчени сме от посредственост и не забелязваме твореца, и харесваме онзи, за когото най-силно крещят в прослава продажните оратори по площадите. Като си казвам мнението за счетоводителя гражданин Петър Петров, отчитам че това ми е задължение пред паметта на един колкото настръхнал на вид нрав, толкова уязвим и нежен човек. Той се влюбваше, Боже мой! – влюбваше се тепърва, когато бе на 75-76 лазарника, и ми говореше така възбудено, така дяволито и отчаяно за флиртовете си на стари години в неговата родна Копривщица, докато едва стоеше прав на нозете си!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 02 dec. 2020

Илюстрации:

- Момченцето от Афганистан, което танцува**

___
* Превод на Кирил Кадийски (1947)
** Петгодишното момченце, което обича да танцува, вж. https://sportandlife.net/the-little-afghan-who-loves-to-dance-video/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (361.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (361.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

   26.07.2003. МАНИПУЛИРАНИ ДА МРАЗЯТ

   Карам със заеми, дребни суми от по 10-20 лв., но не повече, за да доживея от аванс или до заплата. Вчера подхвърлих на сириеца, около 40-годишния д-р Малек идея, че Арабската кауза в спора с държавата Израел може да бъде защитавана по-умело и от трибуна, подобна на всеизвестната телевизия Al Djazira, или достатъчно авторитетен вестник, до който има достъп европеецът от Източна и Централна Европа, вестникът, например, да се издава тук, в България. Заинтригуван ми се видя, когато споменах, че имам послание от 1991 г. – 11 страници в ръкопис, превод на оригиналното писмо на Рауф Денкташ (1924-2012), президент на Кипърската турска република*, до мен лично, в качеството ми на главен редактор на политическия вестник "Демократическо знаме" (25-хиляден тираж в най-усилното време от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 г.).

  В шест тази сутрин е хладно, влажно и свежо. Снощи до към един и половина след полунощ млади глупаци на висок глас бъбреха долу под прозореца ми, та и не можах да заспя, но днес раничко ми се ставаше. По проблемите около Палестина силна ще е нравствена позиция, когато е интелигентно отстоявана, без да се изкрещява злостно, а чрез балансиране върху вродения у всеки човек, племе, нация усет или чувство за Добро и Зло. Може да бъде значителна сила, ала възможно е и да се провали заради неотчитане на факта, че духом общностите бавно узряват, което е проблем не само за арабската нация от над 160 милиона правоверни с вярата им в двете основни версии на исляма (сунити и шиити).

  За арабите у нас имаме печална стереотипна представа, която не е твърде ласкава: мързеливи били, бъбриви, глупави, наивни и страхливи. Откъде, откога е този образ у българина? Ще се пробвам да изясня изворите му у мен: от представа, тръгнала от студентските ми години 1967-1971 в София.

  1) Арабинът е мюсюлманин като турчина; и като турчина е дембел**, което значи (от персийски) "мързелив, отпуснат човек". За разлика обаче от турчина, арабинът е мек по нрав, склонен да се съгласява, бързо да се пали в спор, но е "слаба ракия", демек, недостатъчно инат да отстоява своето.

  2) Арабинът е доверчив и глупав... То беше всеобщото мнение на моите състуденти от 1967-1968 г. в Софийския университет, понеже бе известно, че хитрите италиански мафиоти използват арабчета – студенти в България, като мулета за внос и пренос на забранена стока (злато, дрога, контрабандни радости и пр.) през България. Италианец не влизал в капаните на българското МВР, но с младите араби-наивници, чувахме, че българските тайни служби непрекъснато се занимават. А и арабите си го разправяха.

  3) Арабинът е бъбрив, лесно се пали, но бързо прегаря. В далечната 1968 г., когато Шестдневната война между Израел и Египет от лятото на 1967 г. все още горещо си се коментираше из София, и особено край университета, арабски студенти бая нахакано ни говореха предизвикателни остроти срещу евреите, без да си дават грам сметка, че масовият българин си има специална симпатия към евреина. Е да, евреинът е беден, знаехме го от ранното си детство, но е храбър и предприемчив; и е ценен за приятел, изпаднал ли си в беда; самопожертвувателен е, с чест и достойнство, макар понякога да е и симпатичен хитрец в личните си дела. "Тънки еврейски сметки" си е наш роден, български израз, който означава "много премерени действия и приказки". Евреинът е свой, арабинът (както и турчинът) ни е чужд, просто защото не ги познаваме добре.

  4) Арабинът е шубелия... За това мнение аргументи са изобилни факти от войните между Израелската държава и арабските й съседи, разгласени в яки вицове, та и по медиите. За българина арабинът (за разлика от турчина) е страхливец, както и кофти войник е италианецът; само че италианецът е възможно най-лошият войник именно защото е хитряга и си гони личния интерес да оцелее, докато арабинът е наивен като бебе, сляпо вярва на своите началства и е лесна плячка за чуждия интерес.

  Разбира се, че бобщенията винаги грешат. Тези стереотипни представи не са от ден или два, та съвсем естествено е, че за късо време едва ли могат да бъдат променени.

  Да формулираш правилно важен проблем, е като лекарската диагноза и означава да си свършил три-четвърти от работата по решаването му. Уравновесеното говорене в спора между евреи и араби, като силно враждебни две общности, е ахилесовата пета, слабото място изобщо в политиката на Арабския свят. Между двамата – обикновения евреин и обикновения арабин, са нужни мостове на съгласие и на сътрудничество – в търговията и туризма, например – колкото и трудно да е да бъдат открити и обявени за точки на взаимно доверие. Според мен, Арабската кауза Палестина се обезценява на първо място от разнопосочната и противоречива външна политика на арабските държави. За жалост фундаментализмът в Ислямския свят обезценява нравствената стойност на каузата.

  За общественото мнение в Християнския свят може да се воюва с по-интелигентни средства, вместо деца, юноши, млади жени и мъже да се взривяват по площадите на многолюдните градове. Смъртта не решава, след като е предизвикателна изобщо към цялото човечество. Как да съм уравновесен, като в бомбените самопожертвувателни акции има двама (може и да са повече***) българи убити! Като българин, аз съм лично засегнат, наранен не от политиката на държавата Израел към обикновения арабин, а кръвно засегнат от арабски там някакъв си център за ненавист, който не помага, ами върши най-голямо зло преди всичко спрямо самите араби.

  Априлското въстание от 1876 г. пламва от убийството на едно копривщенско заптие. Турчинът бил убит не защото бил лош човек, а понеже носел дреха, олицетворяваща Османлийската власт – жестокостта тук е единичен случай, послужила е като искра за вдигане на гяурите и раята докато воюващият за честта си мюсюлманин следва стил, който отривам в редица от факти, чиято идея е изписана в Стария завет, още по-явно в Свещения Коран, където основната препоръка гласи "Зъб за зъб, око за око". 

  Такива спорове при днешната скорост на комуникациите и при днешното наше ниво на недоизграден цивилизационен модел съгласие, как ще бъдат решени? В условията на активен обмен информация ролята на нравственото начало става все по-значима пред настръхналия образ на Злото. Според мен, Злото е обсебило и араби, и евреи, и се корени в религиозната им основа. Фанатикът не проумява най-човешката нужда от перспектива, от стремеж към живот в съгласие със света. Капсулиралата се сама във враждебност и надменност общност няма как да бъде щастлива сред многообразната огромна маса от милиардното ни човешко множество на планетата.

  Показните самоубийства не казват нищо ново на света, освен дето издават недостиг на ум и интелект. Жалко за самоубилите се, само че подобни случаи не ми говорят за героизъм, а за криминални убийци на невинни хора... Кой печели от нелепата смърт? Не виждам обикновен палестинец какво печели от убитите невинни. Печели, но друг! Врагове на арабската кауза чрез показни убийства получават още стабилни аргументи за жестокост, главно заради бизнеса си с петрол и оръжия. В основата на всяка война лежат детайлно разработени огромни финансови далавери, това да не забравяме! 

  Историята припомня как съзнанието на цели нации било обработвано само за да се мразят. В началото на ХХ в. французинът мрази всички германци; германецът мрази французите за пораженията си от предишната война и заради отнетите национални територии; освен французите, той мрази до смърт и кръвните си братовчеди англо-саксонците; в годините на Втората световна война Гьобелсовата пропаганда агитира немецът да мрази, защото е от висша раса; руснаците мразеха германците; поляците мразеха и германци, и руснаци... и пр., и пр. Та пита се: Какво ли добро постигнаха с ненавистта си всички тези самоопиянили се в щура ненавист национални общности? Германия се оказа в руини под тежестта на своята грандомания. Грандоманстващите французи изпитаха унижението от така мразените германци, които не само ги смазаха, но и ги принудиха да им сътрудничат. Колаборационисткото правителство на маршал Филип Петен е яко унижение за възгордялата се Франция. Руснака de facto го унижи смачканата през 1945 г. и възкръснала от руините Германия, която още го измъква от мизерията му пет десетилетия след Победата. Отроци, нароили се от марксическата лъже-теория за просперитет – Сталинският болшевизъм и появилите се чрез неговия политически опит фашизъм в Италия и националсоциализъм в унизена Германия при Ваймарската република – всички те в идеологията си се основаваха на едно и също – на омразата. Омразата и озлоблението към човека отсреща беше техният фундамент, тяхната основа. Без образа на врага, видя се накрая колко са безпомощни и слепи – къртица, извадена на светло пред строгите императиви на нравствеността. Смешни, жалки и безпомощни ли ви изглеждат днес някогашните фашисти във великото си самохвалство, някогашни нацисти, бивши политкомисари, доносници на комунизма в Русия или България?! 

  Чудо за представите относно света е колко дълго, над век и половина, Марксизмът владее съзнанието на десетки и стотици хиляди интелектуалци по света; как никой не осъзна, че основа на марксическата философия е отново омразата или антагонизмът, както я нарича прекръстеният от юдеизъм в протестантство Карл Маркс (1818-1883)!

  11.08.2003. СЕНТЕНЦИИ

  Необходимостта си проправя път през гора от случайности. 

  Отричат се взаимно и тъй се доказват. Силният духом е уравновесен; духовният дребосък не те ли залае, не се ли спуска да те захапе, няма и да го забележиш. 

  Абсолютизирана, прилагана за тесни практически изгоди, Истината се превръща в лъжа. Такива са Ислямският фундаментализъм, Комунизмът, Марксизмът, Маоизмът, Инквизицията, Кръстоносците... 

  Лъжата се защитава с пищни купища от "доказателства". Пък Голата Истина е нещо естествено, простичко наглед; ала сложна е структурата й, т.е. прикритото зад онова видимо, което само развитото съзнание разпознава и умее да го чете и тълкува.

  Чарът ли! Това са твоите малки недостатъци. 

  Куклата затова е безлична – защото е приятна от всички гледни точки. 

  За да е пивко, на доброто вино се налага да е стипчиво, да нагарча: защото иначе не ще е вино, ами шербет.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 01 dec. 2020

___
* Писмото, изпратено до гл. редактор на вестник "Демократическо знаме" – печатен орган и трибуна на първата регистрирана, възобновена след Десети ноември Демократическа партия със седалище в Пловдив, от г-н Денкташ си обяснявам с факта, че в няколко поредни броя: 2, 3, 6, 7, 8, 9 от 1990 г. на вестника публикувах спомени на учителя Красимир Т. Шишков под надслов "Турците" за насилия над мюсюлмани при преименуване на турскоезичното население от селищна система Бенковски в бившия Кърджалийски окръг. Дължи се вероятно и на факта, че вестникът публикува с продължение есето "Що е демокрация" на Чарлз А. Моузър, съпруг на Анастасия Мозер (1937), дъщеря на Гемето (едноименник на "вожда" Г. Димитров).
** По-късно, от двайсет и петата до трийсетата си година, вече в Добруджа тепърва ще откривам, че простосмъртният турчин е до гроб приятел, трудолюбив, съвестен и подреден в личните си дела.
*** Днес, 17 апр. 2007 г., като редактирам текста, вече знам, че убитите или екзекутирани българи са много повече. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (360.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (360.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  14.07.2003. МОНАШЕСКИ ЖИВОТ

  Двайсет лева заем от 72-годишната съседка Стела*, които до края на месеца обещах да върна... С известно усилие удържам моя си стил на живот. Добри цигари. Карам си колата два-три пъти в седмицата – до павилиончето на таджика Маруф и обратно най-често. Ям което ми се яде, пия което ми се пие – сутрин кафе, надвечер понякога бира в кафенето на блока с Митко Йовчев – съседа от втория етаж или някой друг. До този момент си плащам всички данъци и такси, ток, телефон. Разполагам с джиесем. А пък понякога мога и да почерпя някого с чаша кафе или шише бира. Каквото по-скъпо съм купил, купено е със заеми от учителската взаимоспомагателна каса или с кредит от банка, която банка за този лукс пък ми одира кожата в течение на години след това. Остава ми дълг 120 лева към дружеството "Техем", присадило се удобно между мен и "Топлофикация", за парното през миналата зима, което дружество "Техем", по мои си изчисления, нечестно ми надвзема 40 лева, една трета – като гледам колко топло съм ползвал. "Ползвал", силно казано! Зъзнал съм цялата зима, за да огранича някак грабежа от тези цивилизовани мародери в държавата.

  Занимавам се с илюстрациите си за "Историйките на ученика Ламски" – проблем ми е да ги вкарам в плътта на книгата, тъй че да изглеждат не толкова както илюстрации, а като ироничен и сух коментар към героите ми. Да речем, както сторил Йозеф Лада, илюстрирал романа "Швейк" на Ярослав Хашек. Едно от българските издания идиоти издатели си позволиха лукса да пуснат без илюстрациите, друго излезе с илюстрации на някой си Иван Кожухаров, ако се не лъжа. Въпросният Иван Кожухаров може и да е инак идеален илюстратор и художник; в случая обаче пищните му графики съсипваха излъчването на Хашековия текст, а не го допълваха.

  Мечтая да си купя скенер и принтер до тази Коледа. Планирам да съм приключил с издаването на поне 200 екземпляра от романа "Ламски" (31 печатни коли) до есента-зимата на 2004 г. Много красива мечта!

  Снощи сънувах Re. в някаква сексуална сценка, ала всъщност Re. не ме интересува. Интересни са ми няколко жени – първата от тях: като верен приятел и секс... на второ място, другите – като любопитство за сексуално изкушение, но не бих сторил нищо от моя страна: просто им се любувам от разстояние. Монашески живот! А пък липсва ми тръпката при дръзките някога авантюристични набези. Чувствам се като древна река, която спокойно и удобно се е разляла и бавничко тече към морето. Чудесно време за равносметки и писане. Наоколо умират приятели и съседи – Георги Въргов, Димитър Димзов, Митю Чомпала, Слави Бахчевански, Илийката Кръчмаров от деветия етаж, Димитър Чавдаров от третия и Гогото Гърев от втория етаж, и Васко Новев от седмия етаж. Наоколо се раждат българчета; прохождат, растат неусетно, ето, виждам ги вече ученици. Появяват се и съвсем млади новодомци, на които до месец-два им предстои да си родят бебче. Някогашните наперени мъжаги и някогашните знойни жени виждам как се смаляват, привеждат се, сбръчкват се; телата им стават грозновати, а очите им нямат вече онзи блясък и са тъжни, а приказките им са без кой знае каква стойност.

  Като че самото живеене ги изхабява; вместо да им дава духовност, мъдрост, отнема им някогашния фин блясък и енергия. А то се дължи може би на факта, че тези добри мои хора от един момент нататък престанали да мечтаят, да се амбицират, да творят нещо: а бе, нещо дребничко макар. Че без любов и мечти какъв живот е това!

  Мястото, дето живея, става все по-мълчаливо, все по-тихо. Къде изчезна живецът у тези хора? Ако има някой да шуми, да създава движение, то са циганите. Циганската гюрултия все по-плътно ни обсажда. Колкото българинът става все по-мрачен, все по-угрижен и изнурен, толкова това дяволито, крадливо, бързо умножаващо се племе става по-наперено, по-войнствено. Не си спомням в годините досега (56 години) циганинът да е бил с повече самочувствие, а пък и с повече ориенталска наглост.

  Чувствам сякаш, че ние – българите, отвътре сме предадени. Нашите деца са все по-унижавани, все по-скромни в мечтите, в желанията си. "Нашите" казвам, не децата на разживялата се дяволита и склонна към апашки набези и щури веселби и драми, живееща ден за ден симпатична сган, която ветровете ще издухат като врабешка перушина при първия повей на чужд някой могъщ хищник, който ще връхлети нашата кротка, лъчезарна България на бедните добри хора, обречени да изчезнат от света.

  16.07.2003.

  Човек осъзнава, че е загубил много близък, обикновено по-късно. Просто в миг на внезапно прояснение изведнъж разбира: инерцията на всекидневието му е създавала измамна сигурност и така е живял с убеждението за непроменящия се свят наоколо. А светът никога не е спирал да се променя! Оказва се, че нашите представи и образите в съзнанието ни са много по-устойчиви от реалността. И тогава си твърде склонен да раздаваш присъди – да обвиняваш, страдайки от загубата, вместо да проумееш мига на очистване. Това, което сега ти липсва, си е отишло в някой отминал слънчев ден и ти тогава не си забелязал това отсъствие, защото – покрай формата му, си ослепял за истински същественото: че човекът ти духом отдавна е другаде, обаче сянката му все още е била у теб като излъчване и отпечатък в засъхнала кал.

  Жените, които са си отивали от мен, не са били предателки, както съм си казвал сам на себе си, а били разочаровани, че съм престанал да излъчвам за тях енергията или тръпката на привличане към сладострастие. Някой друг е предлагал на всяка от тях в нейното време на царуване над мен, предлагал им хоризонт, нова или по-силна доза изкушения. Но то не е в основата си сексуално обсебване, понеже са продължавали и след години да кръжат от време на време наоколо, да ми се обаждат, за да питат как я карам, още ли не съм се обзавел с някоя Дулцинея дел Тобозо. Всяка заставаше пред очите ми изкусителна с излъсканите си оръжия, нещо от рода "Виж ме! Нали още съм хубава за теб?" Но външността, женственото й тяло вече не ми говореше сексуално, а го приемах както се приема и помни красив приятел, с когото сте извървели някога известно разстояние през живота – подкрепяли сте се взаимно, давали сте си кураж, тръпнели сте, страдали сте един за друг, а с това вече е безвъзвратно приключено – парфюмът, мирисът на косите и на плътта й вече са ми станали чужди, в държането й усещам присъствието на друг мъж, гласът му сякаш й се е запечатал в утробата.

  И тогава си казвам: "Ах, мила! Няма да позволя с мен да предателстваш спрямо онзи друг самец. Нека да си останем с хубавите спомени. Между нас, мила, нищо повече не може да се случи". Може би се опасявам, че ще ме принудят пак да страдам?! Но не е ли именно това страдание по знойното момиче тръпката и очарованието на живота?

  Колкото и различни по външност, по нрав: а те всички бяха разкошни с женската си природа, повтаряха един и същи модел отношения с Миналото. Разбирам – жалят по онази магия, Магия с главно М, посягат да си я върнат, пък нещо вече се е променило, животът прекрачил в друг пейзаж, така че дори и да повторим някой отминал епизод на кокетство и сексуално докосване, нищо не е същото. Някои от тях великодушно ми предоставяха тази възможност, например – пак да си легнем, но не съм отвръщал, не съм се отзовавал на нежни изстрадани призиви за подобен вид съпружеска близост. Не-е, не съм прощаващият аристократ и благородник! Хлапакът у мен в такива мигове прокървява, заинатява се и ми крещи: "Не ги докосвай! Остави ги сами да се справят със своите бесове и моменти на женска слабост".

  Два пъти по-краткотраен е активният сексуален живот у жената. Два пъти по-късо е времето, когато е желана и силно пожелавана като плът. Природата е по-жестока към нея, защото освен за Любовница я е създала да бъде Майка на родените свои или на още неродени си деца. Пак природата я праща да си търси сред мъжете онзи, който е достоен да стане Баща на рожбите й. А това не е толкова лесно. Защото мъжете сме и по-плахи, и по-самолюбиви, и много по-малко великодушни от живототворящата Ева. Адам е истински глупак, кога пожелава една жена само заради секс, който е водещото начало в нашите мъжки работи с жените. Мъжът е логичен преди всичко; ала жената е силно интуитивно същество. Това е нейното везирство и царство, колкото и да не го съзнава – вродената идея за потомство. Та не я обвинявай в предателство, глупако!

  24.07.2003.

  От месец насам съм се заровил в личния дневник на Богдан Филов (1883-1945).

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 01 dec. 2020

___
* Еврейско име, което значи "звезда". Бел.м., tisss.