Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 28 юли 2017 г.

Документи – ПО ПОВОД ЕДНА СТАРА ФОТОГРАФИЯ

ПО ПОВОД ЕДНА СТАРА ФОТОГРАФИЯ


    Jores: – На снимката горе е Гана, която се прекръсти на Галя, братовчедка на Ряпов, кръстена на баба им Ганка от Клисура. Спомен ми е от сватбата на Сия (Анастасия), по-малката сестрица на приятеля инж. Тодор Ряпов, в един двор сред пловдивския квартал Прослав, тук съм млад войник (едва шест месеца) в отпуск за вътрешноармейските на ПВО и ВВС състезания по бокс в хангарите на някогашното пловдивско летище. Галя пък бе вероятно най-артистичното моме в рода Ряпови.

    В.Н.: – Личи си. И тя изглежда готино.

    Jores: – На тези състезания заради ІІ място в категория "перо" (до 54 кг.) от армията ме наградиха с двуседмичен домашен отпуск, през което време успях да притесня навлеците в току-що купения етаж от нашите, които навлеци, за да се изнесат от двете стаи и салона между тях на първия етаж на триетажната къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, предлагаха моите бедни родители да им направят вноска за жилище (1500 лв.) и да им харижат правените с мерак от баща ми холов диван, холов бюфет и шкаф. Десетина нощи спях на врата, хоризонтирана върху две тухли в избата, дето между дъските щъкаха белезникави скорпиони, и сутрин от пет се качвах на етажа, да тракам, изобщо, да вдигам шум, за да дразня навлеците. И те се хванаха на предизвикателството.

    Една сутрин ме обградиха в салончето тримата – мъжът, треньор на гребците от Спортния клуб „Марица”, жена му туркинята и синът им десетокласник. Замери ме туркинята с огромен стъклен пепелник; пепелникът профуча покрай лицето ми, та й бих два шамара пред мъжа и синчето й и изскочих на улицата, следван от тримата, дето още два шамара изяде туркинята, докато се опитваше да ме захрачи и докато ми крещеше пред около двеста души, събрали се пред фурната да чакат за хляб: "Ти знаеш ли аз коя съм! Аз съм на Тосун бей внучката". Тосун бей* е предводител на башибозука, бастисал Клисура, ако не знаеш.

    Същия ден по обяд дотичва в квартирата на улица "Люлебургаз", дето живееха нашите под наем дъщерята Живка на хазяйката им на навлеците Петра Крумова, от която майка ми и баща ми бяха купили етажа, с написано върху амбалажна хартия послание: "Бояджиеви, елате да се разберем, изнасяме си багажа". Ходех запасан с кухненския нож на кръста, че онез чешити вече бяха успели да организират няколко пияндета и бяха били баща ми и майка ми на двора в същата тази триетажна къща в пловдивския квартал Мараша.

    След случая, по думите на съседското моме, в махалата ме нарекли Робин Худ, че съм се справил с туркинята, от която наоколо треперели до онзи ден. Надин или Нада й беше името.

    В.Н.: – Малеее! Вярно ли?

    Jores: – Била партиен отговорник за квартала и съседите се страхували от нея. Венчето (Невена) ми го каза, по-голямата от двете му щерки на съседа зад оградата Панчо от Бойково.

    В.Н.: Ха-ха! Така й се пада.

    Jores: – До онзи ден майка ми и баща ми се бяха скъсали да пишат жалби до общината, но жалбите им не хващаха дикиш, дето има една дума.

    В.Н.: – Естествено. Няма и как да хванат.
    Jores: – Тъй че след онова театро, което им направих пред около двеста души... бързичко опразниха стаите и нашите се нанесоха вече там.
    В.Н.: – Браво!
    Jores: – Не смееха да ми кажат моите, че са ги били. Единият държал баща ми за ръце, като го гушнал отзад, а бай Слави, треньорът на гребците от отбора по кану-каяк на Дружество "Марица", го пердашил с юмруци по лицето. Това пък от сестра ми го научих. Че като ги питам защо майка ми е с издрано лице, а баща ми насинен целият, говореха ми, че се били спънали нещо в тъмното и такива едни. Срам ги бе да кажат, че са били бити.
    В.Н.: – Ужас.
    Jores: – Представи си какъв глупак съм бил. Трима яки мъжаги пият ракия и блъскат карти на дворчето, а моя милост с препасан на кръста кухненския нож бере в кофа грозде от астмата на два-три метра от пияндетата. Единият (Митко), беше каменар, чукал камъни за някакъв местен скулптор, другият – брат на лъв от София, някой си ген. Врачев. Но не посмяха да ми посегнат.
    Бил съм същият от снимката с Галя, 54 килограма мокър, дето се вика, ама не посмяха да ми посегнат. Шоу.

    В.Н.: – Мога само да си представям какво е било.

    Jores: – Побойник, какво да е било! Търсел съм си със свещ белята. Но пък проблемът се реши моментално. Още на следния ден до обяд онези тарикати си изнесоха багажа и отидоха да живеят в къщурка на съседна уличка.

    В.Н.: Важен е крайният резултат.

    Jores: – Имали по-големи двама сина близнаци, от които махалицата наоколо треперела, че били зли и побойници. Не ги видях тези двамата да се появят. А бай Слави (Радослав) бил някакъв сътрудник на милицията и той. Бе як, жилест, поне една глава по-висок, но трепкаше като препикано мушкато, докато бих шамари на жена му.

    Това е то генът на майчиния ми Перущенски и Калугеровски род.

    В.Н.: Правилно. Макар че си щял да отнесеш боя.

    Jores: – Ами ножът на кръста ми?! Пази, боже, от млад и глупав! Па и като са си знаели осраните задници, ни милиционерите от МВР, ни общинари биха им влезли в положение.

    В.Н.: – А бе, какво ще направиш срещу повече побойници насреща ти!

    Jores: – Не знам. Но бях бесен, че някой посегнал на баща ми, на моя мълчалив кротък мебелист Кирил, последен от петимата сина на изключително бедния бирник (?!) от Харманли в Царство България Георги Бояджиев.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 uli 2017
____
На 26 април 1876 г. башибозуците на Тосун бей от Карлово нападнали Клисура. Селото било запалено от всички страни. За да се спасят, клисурци побягнали към Копривщица. Вж. http://glasove.com/categories/komentari/news/neudobnite-istini-za-aprilskoto-vustanie--chast-2

На снимката долу: С баща ми Кирил (1922-1983) в Китен през лятото на 1961 г.