tisss: 04/04/21

неделя, 4 април 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (535.)

Нямаме пари, скъпа, но имаме дъжд, наречи го парников ефект или както пожелаеш, но просто вече не вали както по-рано... – Чарлз Буковски (1920-1994)*

21.07.2010. НЕНАПИСАНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

С мелодията от клипа ще имам подир известно време стихотворение, в което един мъж ще прави предложение на една жена, на което тя може и да устои. Два часа по-късно, след като спа непробудно тъкмо надвечер от осем до десет и трийсет вечерта, мъжът се събужда и добавя заглавие на бъдещото си стихотворение. То ще се казва "Когато един мъж пожелае една жена". Та ето, впрочем, диалога в skype, проведен от автора същата надвечер преди осем часа с негова позната, която понастоящем живее на другия край на света и донякъде, само донякъде... може да послужи за първообраз на лирическата героиня, макар лирическата му героиня задължително би трябвало да е с лунички, освен да е руса; ами да, естествено руса, искам да кажа.

– Здрасти! Четох те преди малко... Не знаех за пианото на Re., че такива завихряния имало в нашия "сплотен" колектив. Гледай ти!

– Позна ли кои са споменатите?

– Диана. Но другата...? Не зная. Грозевото (може би)?

– Мишев предложил да дари милият сто и двайсет лева, ама химичката Ганзурова го отказала с ей таз коварна реплика: "Какво да кажем ний, дето не сме с манталитет на магистрални курви, та не знаем как да изпросим някой лев и за училищно пиано".

– Ужас! Накрая кой изплати пианото?

– Грозева се оплакала, че пианото от Школата по пиано на Re. й пречило да смята в канцеларията. Re. направи дузина концерти с входна такса из Пловдив и се включиха с дарителски суми и родителите на децата, които обучава да свирят на пиано.

– И сега пианото тъне в прахоляк сред кофите, метлите и парцалите на чистачките; познах ли? Защото Дианчето Петкова (новата учителка по музика) се развива може би вече в друга насока.

– Ако чуеш Дианчето Петкова какви локуми разтяга... С уста птички лови!

– Това не го разбрах. Как е тя?

– Наляво и надясно говори как едно време в училището ни имало Музикален театър, а сега няма. Само пропуска една подробност: че в този Музикален театър участваше и Лилия Стефанова, а основата беше Re., аз пък пишех стихове за песните, текстовете и сценария. Който слуша, вероятно остава с впечатление, че на госпожицата Петкова се е крепял училищният ни Музикален театър и Дианчето съвсем... ама съвсем и изобщо не е била Мечо Турист, който с месеци всяка учебна година се пише болен, само за да скита по гори и планини. Правил съм и макети за някои от пиесите; сценарии написах, например, за ученическата пиеса по приказката на Андерсен "Принцесата и граховото зърно", афишите за представленията рисувах, но никъде не съм се бил в гърди.

– Ужас. Това е то!

– Мишев беше подредил кабинета по музика заради Re. Откак обаче Мечо Турист си извоюва пред шефката да ползва същия този отлично подреден кабинет по музика в дъното на III етаж, столовете и масите за месец-два бяха изпотрошени от учениците й, липсват вече и няколко откъртени клавиша от дареното с такъв мерак пиано, шкафът с нотите е разбит.

– Леле!

– Пред мен Диана Петкова се опита да представи версията как пианото, купено чрез събраните средства от ученическите концерти на Музикалната школа из цял Пловдив при всеобща еуфория от страна на децата, струва далеч по-евтино, че било с пукната чугунена основа. И не знаеше, че с Re. сме обикаляли да търсим магазин с по-изгодна оферта, та взе да ми разказва как Re. се е облагодетелствала, като купила потрошено пиано, което ще да рече, че присвоила част от парите.

– И ти?!

– Споменах на Дианчето, че с моята жигула двамата с Re. три месеца сме обикаляли музикалните магазини на Пловдив да изберем добро пиано, и Дианчето мигом изгуби интерес да ми обяснява за спуканата чугунена основа и пр. С Re. пазехме дискретност за този жест; всъщност два или три пъти съм участвал в срещите й с група родители, склонни да дарят известна сума заради децата, които обучаваше в Школата по пиано, като допълни и свои лични пари, точно когато самата изнемогваше с двете си деца.

– Тази Петкова е за връзване! И с какво се занимава сега? Трябва с Дорето Стамова (друг натегач за престиж и слава в училището) да са си допаднали.

– Като че ли не се понасят. Зарежи ги тези навлеци! Сутрин съм край Гребната база с новичкия спортен велосипед.

– Хубаво е, че живееш така близо, много близо до себе си.

– Върти ми се в ума стих или поема по мелодията (която звучи)... Да видим кога ли ще го запиша на хартия. Ще се яви от само себе си и ще е готино стихотворение, само това знам. И няма да е кратко – поне десетина строфи, пък може и повече. Не знам за какво се говори в песента от клипа, но то и няма значение; виждам картини и диалог с млада жена, която мълчи. Както си яздя байка, стиховете сами си се подреждат. Вече мога да ускорявам до над трийсетина километра – 36 км/час по нанагорнището преди най-многолюдното циганско гето в Европа, затънало в помия и смрад Столипиново.

– Брей!

– Ще има предложение за любов в това стихотворение. То ще е в известен смисъл хем неприлично откровено, хем мило, нежно. Мелодията слушам вече няколко утрини непрекъснато, докато въртя педали към Гребната база на десет километра от къщи.

– Странна мелодия!

– Преведи ми за какво се говори в нея.

– Ще изчакам мъжа ми да се прибере, той разбира по-добре английския.

– Най-общо ме интересува. Та за какво се говори в мелодията?

– Ами буквално: "Скъпа, хайде да се поразходим из дивото, из неопитоменото, из тъмното!"

– Мъж предлага на млада знойна жена да се любят в близкия хотел или на поляната в парка, а тя го гледа и не вярва на ушите си, и се чуди дали да го прати по дяволите... Така го виждам ненаписаното стихотворение.

– Дааа… Закуска с бесовете.

– Казва й: "Виж какво, скъпа, знам, че момичетата кървите по веднъж месечно и ви боли, но мъжете също кървим и сърцето ни боли понякога по-силно от вас. Знам, че си щастливо омъжена и сериозна дама с добра кариера и име в обществото, но какво правиш ти със себе си, дали не си губиш времето с глупости? Нима не виждаш денят колко е слънчев, тревата по поляните в парка колко е дъхави, зелена, сочна! Не ти ли се ще да лежиш по гръб с очи в облаците и да мечтаеш?". Пусни си, моля, мелодията и прочети това, което ти пиша. Ще стане страхотно стихотворение.

– Добре.

– То е оголване арматурата на живота; точно това ми се върти в ума като идея – че всичките ни планове са твърде далече от основното, заради което си струва човекът да живее. И тази нехайна мелодия с непукисткия мъжки глас ми пасва на вътрешната мелодия, която чувам у мен си. Това е моят живот такъв, какъвто си е. Саксофонът в края на мелодията е страхотен – особено с дрезгавият звук на саксофона. Не мислиш ли, че е страхотно в края солото на саксофона за нещата по тази ужасно важна тема?

Пловдив-Монреал, 20 юли 2010 година