Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 17 май 2018 г.

Story – ЕДНО ХРАБРО МОМЧЕ ВЪРХУ ЕДИН СТРОЕН БОР

ЕДНО ХРАБРО МОМЧЕ ВЪРХУ ЕДИН СТРОЕН БОР

    
    Това е заглавие от мижавия вестник "ШОУМЕН", трибунка за членовете на едно от петте люто враждуващи помежду си журналистически сдружения в града. Следва свободно съчинение, подписано от Евелина Пъкушкина, очевидка на случилото се.

   Група любознателни ученици със своята преподавателка-биоложка излязоха в този майски ден да се запознаят с родната природа, или както възкликнал преди век Алеко Константинов: опознай природата, че да я обикнеш… 

   Тъй започва, а продължава в типичния бледорозовичък стил:

     Вървейки по сочната морава с разцъфнало гергьовче, лайкучка и кукуряк, дечицата съгледаха птиче с прекършено крилце, оплело се във вършините на един строен бор. Едно момче (Това съм аз, синът на хлебаря Тотю) се отдели от групата малчугани, изучаващи нашата родна флора и фауна, покатери по ствола на бора и свали нещастното пиленце. За съжаление той не успя да слезе сам от бора и учителката за миг се подвоуми що да стори: да изостави децата и да хукне да търси помощ, или да се покатери и тя на бора. Както казал великият Шекспир, пред нея това беше въпросът: да се покатери или да не се. За късмет, наблизо се оказа патрулка на нашата общинска полиция. По радиостанцията доблестните полицаи се свързаха с местната противопожарна служба. След секунди долетяха четири пожарни машини. С автоматична стълба огнеборците свалиха храброто момче от бора пред погледа на стотина излетници.

    След още няколко такива абзаца, просмукани от патетична слуз, съчинението приключва с: Хвала на героя! Едва навършил единадесет години, за живота на едно птиченце той рискува собствения си живот. Хвала на родителите му, на педагозите и на инспектората по образование с неговия началник г-н Мурджев.
   Ще речеш, заради Мурджев е цялата гюрюлтия. Само "Ура!", едно "Да живей!" и всичко ни е бир таман. Толкова оптимизъм на едно място днес няма да срещнеш в демократичната ни преса и телевизия, посветили се на джендърството, Азис, Лорд Бул, Митю Пищова, г-н Росен Плевнелиев и неговия интимен любовен живот, г-жа Цецка – Майка на нацията, и изобщо – на мъжествените дами в родния политически небосклон, отстояващи до последна капка кръв европейските духовни ценности и евроатлантизма, и либерализма. Така си позволява да се предвзема все още само критиката за опера, оперета, куклен театър, балет, симфонични програми и тъпи шоу-програми, например по БНТ. Инак сътвореното от Пъкушкина е светена водица в сравнение със страхотии, които са станали стихия на днешните ни вестници. На първа страница често се мъдри сочен кървясал словесен микс под надслов "ЕДИН ТРУП СПОДЕЛЯ", "НАКЪЛЦАНА СЪС САТЪР ПО ЧУДО ОЖИВЯВА. КЪРПЯТ Я В ОРТОПЕДИЯТА", "МЕЛЛЕ НА ОКОЛОВРЪСТНАТА ЖП-ЛИНИЯ. МАШИНИСТЪТ БЯГА УЖАСЕН", "БАЩА С ПИЛА НАРЪГВА СИНА СИ. МАЙКАТА СЕ ОБЕСВА НА НОВИТЕ МУ ТИРАНТИ" (Чии тиранти, на сина или на бащата. Господи, много ми е важно с чий тиранти се обесила майката?), или "ИЗНАСИЛЕНА ОТ ПЕТИМА РОМИ ДЕВИЦА ПРЕДПОЧИТА ДА МЪЛЧИ, ЩЕ СТАВА МОНАХИНЯ". Изнасилена... девица, ама па и в манастирите какъв праведен живот се вихри-и-и. Пази, Боже!

    Като поема този турлю-гювеч, нашенецът настръхва, притеснява се, сетне тиха омая го сгрява. Е, вярно – казва си нашенецът, – политиците ни до един са безумно тарикати, хем глупави и подли, мародери ни газят, заплатата ми не стига тока и таксите да си платя, данъците – хептен високи, г-н прокурорът и съдът пазят честта на бандита и изнудвача, министърът на вътрешните ни държавни работи вечеря с мутрата, чалгаджийска гад ни налетя като кърлеж през май, ама па… живи сме все още бе! Нали не са нас ограбили, не аз, нито ти, сме наръгани, изтърбушени, смлени, взривени, горени, полуживи в дере хвърлени край манастира. Страшно, обаче ний нали сме живи, мила Минке.

    В историята за момъка-храбрец истина е само, че се покатерих на бора заради облог с Киро Турука. Другото са лъжи, лъжи и пак лъжи. Госпожата беше забранила да късаме цветята, да пипаме гъбите, да шетаме и ровим из храсталака. Забраните обаче изкушават, казват ти сякаш: "Ти още ли се туткаш? Я, иди, сам пипни, там е интересно; да не беше интересно, щяха ли да забраняват!" Правех напук, разбира се, и ето го резултата: шубе ме е да сляза от бора, биоложката се не вижда никаква, а господа полицаите… О-о-ох, полицаите! Ама па как гальовно си общуваха господа полицаите с нашата даскалица, особено господин майорът! Заснеха го с кинокамера как си я цунка, увил се като маркуч около чешмяна тръба, пък тя… ами че тя, мили братя, уж се дърпа, емен-емен да се отскубне, а се не отлепя. Женски номера!

   Онзи, който ме свали от бора, вонеше на риба. Пожарникарите газеха в реката, после седнаха на бира и пържена цаца в ресторант "Рибарска среща". Никой не ги е викал, там си бяха, пееха все едни и същи – "Градил Илия килия", "Черен влак се композира", "Не научих занаята, мамо, най-научих любовта", "Тигре, тигре" и други от този десен. Пърпореха с четирите цистерни: газ на първа, газ на втора, газ назад, кръгчета въртяха. А какво ще дири Пъкушкина сама в шубраците е Божа работа.
    Че имаше зяпачи…да, имаше. Тези горски пилета хич не са случайни по онези местенца. Гъби и охлюви уж събират, коприва късат, но зададе ли се някоя двойка, мушне се старчето в драките: по корем се сурка, пълзи, а очичките му – космически радари, светят като у извънземен.
    Да не беше репортажът на Пъкушкина, шефът да ме е преместил в друг клас или от училището да ме е прогонил, и тогава последният ни разговор за изпроводяк отново двамата щяхме да водим на четири очи в неговия кабинет. Размина ми се.
   – Спечелих баса – пъча се, пускам перки. – Киро Турука да ми се яви тука с швейцарския шоколад, че умирам от глад!
    Киро обаче каза, че сам трябвало да сляза, не да ме онези свалят със стълба.  Открих, че не е важно какви ги вършиш, а какво вестниците пишат за теб.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 17 apr. 2015 – 17 maj 2018