ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИНПловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенютата и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)
2 dec. 1977
САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ
Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор – сред кюмюр и талаш.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Площад на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Градът е това, но и не съвсем,
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента
и си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри,
избягаха котките от моя балкон
и позабравих добрия си тон.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:
балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.
На улица "Франклин Рузвелт" 10, току вляво от пресечката й с централната улица "Уилям Гладстон", днес се намира силно занемарена едноетажна постройка, дето бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там калфа беше баща ми, 31-32-годишен, а мен – 6-7-годишен, по обяд всеки ден майка ми ме изпращаше да му нося хляб и ядене. Още от пресечката ухаеше на чам, туткал, шеллак и ацетон, а в задния двор сред огромни купчини кюмюр, дърва и изрезки за горене като змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен, беднотия и влажни стърготини. Тази лозница в представите ми остава като момиче, потръпващо при лекия повей с едва развили се листенца, виждах я тази лоза, докато писах текст, отнасящ се за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан Пловдив.
С гъгнив глас прочетох (понеже не помня стихове наизуст) това свое творение* на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година; изкушавал съм се, като доверчив млад глупак, да си чета текстовете пред публика нейде в салонче край пловдивската Главна улица и после две дами дойдоха да ми рекат, че прочетеното им направило впечатление: поетесата Ваня Минчева и майката на известния местен поет, романист, драматург, философ и пр. Недялко Славов (1952). То съвсем не е мъжко стихотворение, бая хленч има в него – обстоятелство, пробудило вероятно майчинския инстинкт у двете дами, което не е престижно за един мъж.
* Из сб. "Сутрин рано" (1983). Бел.м., tisss.
.jpg)
