Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 9 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (85.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (85.)


           Да бях прахосал своя никакъв имот,
                             а не под тежестта му да се къпя в пот!
                             От прадеди каквото наследяваш,
                             пак спечели го – да го притежаваш!
                             Неизползваеми товари най-тежат.
                             Каквото ползваме, създава го мигът.

                             Гьоте, из "Фауст"

  03.10.1999.
 
  Книгата ти продължава да се пише, т.е. да те буди нощем, да те връхлита в делничния бързеж, да те занимава по всякакви начини, след като твърдо си решил, че си приключил. Тя обаче ревниво те следва, досущ невярна бивша съпруга, която все още не може да си прости, че те изпуснала толкова лесно. И трябва да добавя: не знам как е с бившите любовници или съпруги – това там позакъсняла разранена любов ли е или пристъпи на омерзение от егоизъм – След като аз съм нещастна, с какво право мизерникът трябва да е щастлив! – с току-що приключените ръкописи отношенията никак, ама никак не са така прости. Как тъй? Навикнал съм три-четири години при всеки слънчев изгрев да сядам с бележник и химикалка на балкончето, ароматът на първата за деня цигара, горещият порцелан на чашата чай, светлината, която ме обгръща с благодат, с импулси на жизнелюбие и смирение. Та то е разкош! И що да се отказвам от него? Има обаче и нещо конкретно, особено с книгата "Лъв". Пишейки я, ден подир ден, отгледал съм в съзерцаване на миналото и настоящата дреб моя свръх-Аз. Като великан, изпуснат от бутилката, този събудил се за работа ненаситник не гори от мерак да се върне в предишната си форма. А и събитията, от които е изтъкан животът тук – в опустошена България, сърцераздирателно крещят, настояват да бъдат описвани и коментирани.

  Четиридесет и шестгодишна, завършила полувисше по педагогика, после и висше образование, педагог, преди четири или пет години като шеф на заведение, оказала се неочаквано безработна, и вече от година и половина поради съкращение изобщо в някогашните местни общински детски градини, успяла все пак да бъде назначена за камериерка в пловдивския луксозен хотелски комплекс "Санкт Петербург". Беше обнадеждена след почти двегодишно търсене на каква да е работа. И ето, с мизерна заплата от стотина лева месечно като да намери изход. Но какво се получава оттук-нататък! Слугите и приятелите на новите собственици започват – както е присъщо по нашите географски ширини сред разбогателите се родни тарикати, да се гаврят с новата чистачка, понеже камериерка, ако още не ви е известно, е точно "онази там с парцала и кофата".
 
Разположили се с любимките си – момиченца на 16-18 години, в нощното заведение на последния етаж, извикали я, да им почисти краката на масата от повърнато. Там, върху дискретно осветения подиум две голи танцьорки, в Евини одежди, гъвкаво се усукват около никелирания пилон. Несвикнала на подобен род естетски развлечения, бившата педагожка с парцала в ръка, за миг се отплеснала от почистването на повърнята, усеща, че някой малко грубичко я дърпа отзад. Хванал я с два пръста за работната манта, мъжественият телохранител на г-н Работодателя я посъветвал да му се маха оттук с метлата и парцалите, че разваля кефа на дамите и господата. Тя – естествено за 46-годишно, отрасло в Пловдив момиче, опитала да се защити: "Моля ви се, вие ме извикахте!" Е, това преляло чашата и добродушният атлет – отруден селски кюнлия, който можел да й бъде и син, гръмко я посъветвал моментално, веднага и незабавно да зареже кофата и парцала и да напише молба за напускане.

  Толкоз! За 80-100, нека да са и 130 лева какво си е въобразявала, нали! В три след полунощ научавам тази история от силно притеснен, заекващ от обида и от хлипове женски глас по телефона... Сестра ми Ели.

  05.10.1999. 

  Чета публицистичния сборник от 1987 г. на някой си Стефан Продев* "Разказът на палача", която книга започва с дървенашки напомпано от партайско самочувствие въведение. Засмърдя ми на мокра козина, на познатото онова назидателно слово, което партийната публицистика и литература прилагаха в разговорите си с народа. Няколко до болка познати клишета:

  "...Изправени пред историята, ние няма от какво да се срамуваме. Онова, което създадохме, е много по-силно от онова, което не успяхме да запазим у себе си..."  (цит.съч., с.7). Кое не успели да запазят у себе си! Може би младежкия идеализъм, свещената наивност, че са в състояние да направят някого насила щастлив? И по-нататък:

  "...Победата, която извоювахме на Девети**, и победите след нея стоят високо над нашите лични загуби и поражения. Те са обективният плод на свободата. Това не са думи на оправдание или снизхождение към греховете, а думи на справедливост по отношение на извършеното..." Оставям без коментар спънатия словоред в този род откровения, но не е ли чудесна партийната логика – даващият оценки настоява, че именно негова е справедливостта, т.е. хем е субект, хем е и обективен съдник над самия себе си?! И през ум да не ни минава, че този тъпак може да е несправедлив, че е възможно да има и други мнения. Това е то едноплановост и самонадеяността у вечерялия с Господ висш партаец. Неговата партия е вся и всьо***, той милият се задъхва от любов към себе си. Дали не е ред да отсеем наивното от рафинираното, припряността у заблудилия се млад наивник – от маската на партаеца – онзи човек на управляващите, супер-достойния, свръх-честния, до смърт всеотдайния, ала в действителност измет за човешкия род, урод, заел позата Богатир на мисълта. Как да му съчувствам на толкова уважавания сред интелектуалците от епохата на соца оратор на патетични жалби за "личните му загуби и поражения", как да повярвам, че е възможно да се покае пред собствения си бедняшки корен, когато в 1987 г., време, когато вече се проясняваше истината и за марксизма, и за най-достойните, за т.нар. предани и верни, твърди (цит.съч., с. 8), че паметният Девети е дело, което спасило и обновило България, създало обществен строй, който независимо от субективните несъвършенства на този или онзи партайгеносе, върви уверено към бъдещето!

  Не искам да съдя когото и да било, мисля си: Колко ли талантливи българи, колко ли чудесен човешки материал съсипа "паметният Девети", като му тури наочници и го изпрати със зъби и нокти да отстоява една злостна, основана върху простотията, алчността и егоизма идея!

  
БЕЛЕЖКА:

  Подобен стил на говорене в обществения театър – чрез високопарни фрази, чрез злостна стръв заради предпоставена партийна теза откриваме и днес из шарениите на политическия спектър. Убийствените им квалификации, заканителното държане издават маскирал се като трибун на демокрацията ренегат. Някогашният доносник или офицер на Държавна сигурност пак е в стихията си – и този път като говорител на правата партийна линия относно европейските духовни ценности и прочие.

  Пловдив, 28 септември 2006 година

Из теория на манипулациите – СТРАШНА Е СИВАТА ИНФОРМАЦИЯ, КОГАТО НАРЕД С ВЕРНИТЕ НЕЩА В МЕДИЙНОТО ПРОСТРАНСТВО СЕ ПУСКАТ ФАЛШИВИ ВЕСТИ


  Пита ме един приятел защо не се занимавам с подгизнали от далавери персони от партията на преустроените бивши БСП, например: Георги Гергов, Корнелия Нинова, Кирил Добрев и пр. Отговарям: тези са ясни, всеки мислещ с ума си лесно би могъл да разбере що за хора са. По-опасни са бившите служители на Държавна сигурност и мекеретата на БКП, които за късо време се писаха първи демократи и защитници на т.нар. "европейски духовни ценности", а речите им изпълват днес общественото пространство у нас. Това е причината преди всичко с тях да се занимавам. Тъпо е да се воюва с жаби! Трябва да си бил вътре в нещата, за да узнаеш колко опасни са фалшивите демократи. Снимка от 1980 г. в Стария град, когато още бях вестникар в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" от края на 1972 до юли 1981 г. и прогонен заради критична статия от май 1981 г. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 маr. 2020

Илюстрации:
- Илиана Беновска – типичният журналист на властта;
- От вкиснато вино понякога става превъзходен оцет!
–––
* Стефан Продев (1927-2001), вж. https://blitz.bg/article/3930
** Септември 1944 г. 
*** Вся и всьо, според собствените му приказки, нарекла бившия университетски доносник Ангел Гр. някогашната партийна секретарка на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Днес същият образ на злостен агитатор громи враговете на Иван Костов и олицетворяваната от Костов и Петър Стоянов "демокрация", вж. http://mejdu-redovete.com/%d0%bf%d0%b5%d1%82%d1%8a%d1%80-%d1%81%d1%82%d0%be%d1%8f%d0%bd%d0%be%d0%b2-%d0%b5-%d1%83%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%bb-%d0%b4%d0%be%d0%ba%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d1%85/?fbclid=IwAR2kECk4EZqxWNCkUZUzQv56SYnR5BeMiuIK1bFmBH1lJLMkOsGL82_g4Ss
Бел.м., tisss.