ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1118.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1118.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

   30 noe. 2013

ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

Като облак градоносен цял ден носи се из къщи,
чувам я – цял ден мърмори заядливо и се пали,
край разпалената печка аз тетрадките разгръщам,
докато навън се вихрят ледени сибирски хали.

Днеска нещо е болнава, че в завода не отиде,
ала все пак не остави мръсното пране непрано
и в кухнето ни бедняшко от коритото се вдига
пяна, сякаш виртуозно някой свири на пиано.

Уж тетрадките разгръщам и в учебника се ровя,
но урокът непонятен пак за мене си остава,
а не смея да я питам, ще ме скастри най-сурово,
по-суров от нея няма сякаш в цялата държава.

Къкри в тенджерата гозба, мирисът е тъй уханен!
Девет стъпала надолу, тук живеем си прилично
и не зная на земята нищо от това по-странно,
че от майка си по този начин чувствам се обичан.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 01 dec. 2022

Илюстрации:

- Майка ми в пазарджишката девическа гимназия*.

- Опакото хлапе, което й създаваше неприятности.

–––

* До болезненост развито чувство за справедливост съм откривал у нея, но как ни веднъж не ме защити! А много близки хора години след смъртта й ми говореха: "Надка, Жоре, град градеше за теб!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1117.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1117.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

   30 noe. 2000

МОИТЕ ХОРА

Пораснаха и двете дъщерички: 
едната въглен, другата пшеничка. 
Отлитнаха... И стаята ми няма, 
откривам, стана много по-голяма. 

И вече няма за какво да споря, 
да се гневя, досадно да мърморя, 
и всичко се оказа тихо, равно, 
помръкнало и някак си безславно. 

Къде останаха въздишки, врява, 
и всъщност вече що ли ми остава, 
освен на мъничкото си балконче 
да седна като уморено слонче 

с кафенцето в ръка, с онази книга 
за четене, която пак не стига 
уж времето, а ето, има време 
да я чета, но вече не ми дреме, 

та мисля да поспя, очи притворил, 
да се завърна в детството отново, 
когато Пловдив беше кален-прашен, 
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен, 

че влизаше в двубои най-различни 
естествено, и с жестове цинични, 
и после го пребиваха до кръв, 
но си остана пак герой и пръв, 

че никога без бой не се предаде... 
Рискуваме, нали, кога сме млади, 
а днес, уви!... ни плаши самотата, 
та губи смисъл даже суетата. 

Децата – отлетели от гнездото, 
и ти ненужен виждаш се, защото 
ти липсва някогашната им врява 
и само спомените ти остават. 

Наоколо гъмжи от идиоти, 
ала дали това ни е животът 
на българи от скапана държава, 
която и сълза не заслужава! 


Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 30 noe. 2022

Илюстрации:

- Щерките ми Вера и Надя в редакцията.

- Четиригодишната Вера край Марица*.

–––

* Внушават ни, че годините на соца били ужасно време за обикновените българи, ала въпреки всичко, по същото гадно време бяхме млади и изпълнени с вяра и надежда, че животът може да бъде и хубав, които вяра и надежда днес вече липсват. Шепа откровени идиоти и мекерета на чуждия интерес с лека ръка ни отнеха и вярата, и надеждата, че в България обикновеният човек може да бъде щастлив. Бел.м., tisss.